Определение № 10 от 14.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2613/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. П., Е. Г. П., К. Т. С., Б. Б. Ч., Е. А. П., А. П. П., Б. П. П., М. Г. Д., Д. Х. Д., М. Я. Д., Н.Я. Д., Я. Я. Д., Б. Я. Д., всички със съдебен адрес в [населено място], подадена от процесуалния им представител адв. Р. К., срещу решение № 1568 от 26.02.2020 г. по възз. гр. д. № 8/2018 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 204620 от 30.08.2017 г. по гр.д. № 46668/2013 г. на Софийския районен съд, за отхвърляне на предявените частични искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на суми, представляващи обезщетение за лишаване от ползването на имот №....., кв......, попадащ в УПИ, кв. и УПИ ІV- .........., кв. ..по плана на [населено място], м. „Манастирски ливади –изток“ с площ от 1 171 кв. м. и чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на суми, представляващи частични претенции от искове в общ размер от 700 000 лв., представляващи обезщетение за причинени вреди от невъзможността да бъде застроен имот № ...., кв....., попадащ в УПИ, кв....и УПИ ........, кв... по плана на [населено място], м. „Манастирски ливади –изток“ с площ от 1 171 кв. м, които се изразяват в пропуснатата възможност да бъде реализиран доход от бъдещата сграда под формата на наем.

Въззивният съд е приел възражението на ищците, че в рамките на първоинстанционното производство Столична община, в качеството на ответник по исковете, не е направил своевременно възражение за изтекла в негова полза придобивна давност относно процесния имот, за неоснователно. Видно от отговора на исковата молба, с него соченият ответник е направил неясно възражение за давност, от което съдът не е могъл да установи действителната воля на страната. Предвид това, с определение на съда са дадени изрични указания на ответника да уточни възражението си. Ответникът е направил уточнение в срок, от което става ясно, че той претендира, че в процесния период е бил собственик на имота, поради придобиването му по давност, поради което предявените искове са неоснователни. С оглед установеното въззивният съд е приел, че възражението на ответника не е преклудирано. Направеното възражение от Столична община касае твърдението на ищците, че са били собственици на имота в процесния имот и именно в качеството им на такива претендират исковите суми. Предвид това допустим способ за защита на ответника е да твърди, че не ищците, а той е собственик на имота, включително и на основание давностно владение. Приетото в мотивите на съдебния акт няма значение за възникване, изменение или погасяване на право на собственост, а само за основателността на предявените искове. Неоснователно се явява и възражението на ищците, че съдът неправилно е приел, че ответникът Столична община е собственик на недвижимия имот в процесния имот въз основа на давностно владение. От събраните по делото доказателства е категорично установено, а и не е било спорно между страните, че Столична община е застроила имота и освен това го е предоставила за стопанисване на втория ответник. С тези си действия общината ясно е обективирала външно субективното си намерение да свои имота. Не са били представени доказателства, от които да се изведе извод, че в периода от 10 години (22.11.1997 г. – влизането в сила на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ вр. чл. 5, ал.2 от ЗВСОНИ до 22.11.2007 г.) ищците са предприели поведение, с което да смутят владението на ответника Столична община. Предвид изложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че през 2007 г. общината е станала собственик на процесния имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. Съответно доколкото общината е била собственик на имота, неоснователна се явява претенцията на ищците. Неоснователно в тази връзка е възражението, че общината не би могла да има намерение за своене на вещ, тъй като тя действа в обществен интерес. Правото на общината да придобива недвижими имоти по давностно владение е признато изрично с разпоредбата на чл. 2, ал.1, т. 7 ЗОС. Неоснователно е и възражението, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като не е открил производство по оспорване на констативния нотариален акт, с които ищците се легитимират като собственици. Видно от събраните материали по първоинстанционното производство ответникът е оспорил този нотариален акт, а за провеждането на това оспорване не се открива производство по чл. 193 от ГПК. Съгласно съдебна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК самата констатация в констативния нотариален акт за принадлежността на правото на собственост не се ползва с материална доказателствена сила и оспорването й става по общия ред. Възражението, за липса на намерение да своене поради неактуване на процесния имот също се явявало неоснователно, тъй като съобразно чл. 56, ал.2 ЗОС за такъв тип обекти не се съставят актове за общинска собственост.

В касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси, по отношение на които жалбоподателят счита, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Валидно ли е позоваването от страна на владелеца на изтекла придобивна давност под формата на възражение по иск, който не е собственически? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение №4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решени по гр.д. № 1904/1994 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр.д. № 802/2009 г. на ВКС, решение по гр.д. № 958/2009 г. на ВКС и решение по гр.д. № 2182/2016 г. на ВКС, I г.о.

2. Може ли общината да манифестира намерението си за своене (анимус) като елемент на фактическия състав на придобивната давност без да издаде акт за общинска собственост на съответния недвижим имот?

3. Представляват ли административните актове и действия на общината по обслужване правото на собственост на трети лица върху даден имот – издаване на скици, удостоверение за данъчна оценка, нанасяне в кадастрални карти и регистри – акт на признаване на собствеността по смисъла на чл. 116а ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС и изключват ли те намерението за владение (анимус) като елемент от фактическия състав на придобивната давност?

По втори и трети въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение по гр.д. № 2517/2017 г. на ВКС, II г.о. Сочи се още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Необходимо ли е ответникът, оспорващ констатациите на нотариален акт относно правото на собственост, да извърши изрично процесуално изявление по оспорване, респ. съдът да укаже доказателствената тежест по оспорването?

5. Може ли общината, като орган на власт (местно самоуправление), действащ в обществен интерес, да придобие чрез окупация имот, чиито собственици са известни?

Твърди се, че четвърти и пети въпрос са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Касаторите се позовават и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Подадени са писмени отговори от „Столичен автотранспорт“ ЕАД, както и от Столична община – ответници по делото. Излагат се съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноските, направени за касационното производство.

Касационната жалба е процесуално допустима, подадена от лица с надлежна процесуална легитимация, в предвидения от закона срок.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд.

Първите два въпроса са от значение за изхода на делото и са обусловили правните изводи на въззивния съд.

Не е налице противоречие между въззивното решение и представената от касатора съдебна практика по първия от тях. Позоваването на изтекла в полза на ответника придобивна давност е допустим способ за защита както при предявени искове с предмет правото на собственост върху спорния недвижим имот, така и при предявени искове с предмет вземания, произхождащи от него. В този смисъл приетото от СГС не влиза в противоречие с практиката на ВКС.

По втория поставен въпрос не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване – същият не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото нормите, уреждащи института на придобивната давност са достатъчно ясни и не е налице необходимост от тяхното тълкуване във връзка с поставения въпрос относно значението на издаването на акт за собственост от страна на общината при осъществявано от същата владение.

Третият въпрос не е от значение за изхода на делото. Действията, извършвани от служители на общината, по повод постъпили от гражданите искания за издаване на различни удостоверения и заявяване на други услуги, не биха могли да обусловят извод, че е налице признание на правото на собственост върху спорния недвижим имот.

Четвъртият поставен въпрос също не е от значение за изхода на делото. Придобиването на имот по силата на изтекло давностно владение е един от допустимите способи за придобиване на правото на собственост, съгласно чл. 77 ЗС и чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС.

Няма основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Ето защо касационно обжалване на решението на Софийски градски съд не следва да се допуска.

На Столична община не следва да се присъждат деловодни разноски, защото въпреки че такива са поискани, не са представени доказателства, че същите са направени. На ответника „Столичен електротранспорт“ ЕАД следва да се присъдят направените разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, което съгласно представените по делото договор за правна защита и съдействие от 03.02.2014 г. и анекса към него от 09.05.2018 г. е в размер от 4260 лв. Заплащането на сумата е доказано с представеното пред касационната инстанция платежно нареждане.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г.о.