Определение № 1497 от 28.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3825/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД против решение № 661 от 19.05.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело № 3094 по описа за 2022 г. на Софийския апелативен съд, 10-ти граждански състав, в частите, с които е потвърдено решение № 262882 от 02.09.2022 г., постановено по гр. д. № 16821/2019 г. по описа на Софийския градски съд за осъждане на касатора да заплати на С. С. Х. и С. Р. Х. на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ по 100 000 лв. на всяка една от тях, обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на А. Ц. П., настъпила при ПТП на 12.08.2018 г. В останалата част първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете над 100 000 лв. до пълните предявени размери от 150 000 лв. не е обжалвано и е влязло в сила.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Желае да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради неговата очевидна неправилност, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Всяко лице, живяло на семейни начала с пострадалия, ли има право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, независимо от това, че връзката може да е прекратена повече от 13 години преди датата на смъртта на пострадалия и следва ли лицето, претендиращо обезщетение, да е било във фактическо съжителство на семейни начала с пострадалия към датата на смъртта, съгласно критериите, въведени с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС?

2. Следва ли да се заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди на лице, поддържало само близки приятелски отношения с пострадалия, но което е живяло на семейни начала с пострадалия, които отношения са прекратени 13 години преди датата на смъртта на пострадалия?

3. Дължи ли се заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди на родно дете на лице, живяло на семейни начала с пострадалия, което съжителство е прекратено 13 години преди датата на смъртта на пострадалия?

4. Въз основа на какви критерии съдът може да кредитира едни свидетелски показания и да не кредитира други? Трябва ли съдът в решението да обсъди всяко доказателство – писмени и устни поотделно и в тяхната съвкупност и следва ли да не кредитира представено писмено доказателство, неоспорено от страните? Трябва ли правните изводи на съда да кореспондират със събраните доказателства по делото и да бъдат обосновани, логични, последователни и непротиворечиви?

5. Въз основа на какви критерии следва да се определи размерът на обезщетението за лицата от разширения кръг съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и има ли различия в тези критерии в сравнение с лицата от първи кръг – възходящи, низходящи, съпрузи? При какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г.?

Според касатора разрешението на въззивния съд по въпроси № 1, 2, 3 и 5 противоречи на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а по въпрос № 5 се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 30.01.2015 г. по т. д. № 3466 от 2013 г. на I ТО на ВКС, решение № 14 от 03.05.2019 г. по т. д. № 937 от 2018 г. на I ТО на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106 от 2010 г. на II ТО на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823 от 2010 г. на II ТО на ВКС, решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866 от 2012 г. на I ТО на ВКС, решение № 271 от 08.02.2017 г. по гр. д. № 1368 от 2016 г. на IV ГО на ВКС, решение № 12 от 26.03.2019 г. по т. д. № 606 от 2018 г. на I ТО на ВКС и решение № 160 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 60244 от 2016 г. на IV ГО на ВКС.

С. С. Х. и С. Р. Х. застъпват становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорват касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

От фактическа страна е установено, че на 12.08.2018 г. водачът С. Р., управлявайки лек автомобил "Тойота Корола" с рег. [рег.номер на МПС] по път II-15 /с. Борован – [населено място]/, предприел маневра „изпреварване“, навлязъл в лентата за насрещно движение и предизвикал ПТП с движещия се в тази лента лек автомобил „Хюндай Соната“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от А. П.. Вследствие на удара П. получил травми несъвместими с живота и починал. Към момента на произшествието по отношение на лекия автомобил „Тойота Корола“ е имало валидна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" с ответното дружество. С влязлата в сила присъда № 24/16.10.2019 г. по НОХД № 2902/2019 г. на Окръжен съд – Враца С. Р. е осъден за това, че нарушавайки правилата за движение по пътищата, е причинил по непредпазливост смъртта на А. П.. Механизмът на процесното ПТП, причините за неговото настъпване, както и причинно-следствената връзка с травматичните увреждания на починалия са изяснени от заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза. Вещото лице е посочило, че водачът на лек автомобил „Тойота Корола“ е имал техническата възможност да възприеме насрещно движещият се лек автомобил, управляван от П., и да не предприема маневра за навлизане в лентата за насрещно движение. Според експерта П. е пътувал с поставен обезопасителен колан, който в случая не е изиграл своята превантивна роля да запази живота на водача.

По въпроса относно материалноправната легитимация на ищците, въззивният съд е приел за установено от събраните свидетелски показания, че С. Х. е живяла във фактическо съпружеско съжителство с починалия от 1985 г. до 2018 г. Споделяли общ дом в [населено място], а след това и в [населено място], в отношения на обич, разбирателство и подкрепа. Връзката им била силна и емоционална. Заедно отгледали С. Х. - дъщерята на С. Х.. С. Х. приемала починалия като свой баща, а той полагал грижи за нея дори след отделянето й в друго жилище. Отношенията между тях били като между родител и дете и изградили дълбока привързаност един към друг. Смъртта на П. причинила страдания на ищците, които загубили своята опора в живота. Безспорно установено е, че на 10.10.2019 г. ищците отправили извънсъдебна претенция за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че фактическият състав на непозволеното увреждане е осъществен и предявените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ са основателни. Размерът на дължимите обезщетения за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на А. П. е определен на 100 000 лв. за всяка от двете, като са съобразени необратимите последици от увреждането, съвместното съжителство на ищците с починалия за дълъг период от време, както и икономическата конюнктура в страната.

Касаторът счита така постановеното решение за очевидно неправилно поради съображенията, изложени в касационната жалба. В жалбата се подлага на критика извършеният от въззивния съд анализ на свидетелските показания и приетите критерии за определяне на размера на неимуществените вреди. Тези евентуални пороци на решението не могат да се установят от неговото съдържание, поради което не представляват очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно от ГПК. Ето защо на това основание касационно обжалване не следва да се допуска.

Поставените от касатора въпроси, по които желае да бъде допуснато касационно обжалване, са свързани със защитната теза, че фактическото съжителство между починалия и С. Х. е било прекратено през 2005 г., тоест-13 години преди произшествието, поради което обезщетение за неимуществени вреди не се дължи на ищците. Достигайки до това заключение, касаторът пропуска да съобрази, че фактическото съжителство преди това е продължило двадесет години. Фактът на раздялата според касатора се установява от показанията на свидетелите Г. и П.. Тези показания обаче в частта относно раздялата през 2005 г. не са кредитирани както от първоинстанционния, така и от въззивния съд. Второинстанционният съд е констатирал, че С. Х. и починалият са имали дъга връзка във фактическо съжителство като семейство/още от 1985 г./, имали са общ дом, първоначално в [населено място], а след това в [населено място]. Те са отглеждали детето С. Х.. Този съд е добавил също, че фактът на фактическо съжителство, установен от събраните гласни доказателства, не се опровергава и от събраните писмени документи-копието на етажната книга на собствениците удостоверява само собствениците, но не и останалите живущи. От тези мотиви на решението е видно, че даденото от въззивния съд разрешение на четвъртия въпрос съответства на практиката на ВКС. Съобразно указанията на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е достигнал до свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Изводите на съда не са основани на произволно избрани доказателства. Свидетелските показания са преценени по вътрешно убеждение, като са оценени годността на свидетелите да възпроизвеждат точно фактите, съобразена е логичността на показанията и съответствието им с останалите доказателства. Следователно съдът се е ръководил от практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 266 на I ГО от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г.; решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на I ГО; решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV ГО на ВКС. Ето защо по четвъртия въпрос касационно обжалване на решението на въззивния съд не може да бъде допуснато.

След като въззивният съд не е установил фактическа раздяла на починалия с ищците през 2005 г., той съответно не е разрешил първите три въпроса на касатора, основани на твърдението за такава раздяла 13 години преди произшествието, поради което тези въпроси не са от значение за изхода на спора и не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Освен това присъждането на обезщетение за неимуществени вреди на лице, което е живяло фактически с починалия и на отглежданото от починалия като свое дете съответства на практиката на ВКС. Правото на обезщетение за неимуществени вреди на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия, както и правото на отглежданото, но неосиновено от починалия дете, са признати изрично с ППВС № 5/1969 г. и това е констатирано в съобразителната част на тълкувателно решение № 1/2016г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. По делото следва да бъде установено, че лицата, претендиращи обезщетение, действително са претърпели неимуществени вреди в резултат от смъртта на третото лице, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 от ЗЗД. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент. Според указанията, дадени в ППВС № 4/1968 г., съдът трябва да извърши преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, от които да направи заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, като в т. II от Постановлението са примерно изброени някои от тях. При определяне размера на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт от значение са при всички случаи родствените и емоционални отношения между ищеца и пострадалия, реално установената близост и привързаност между тях; конкретните чувствата на ищеца към момента на деликта и след това; отражението върху психиката и начина му на живот. В случая съдът след анализ на събраните свидетелски показания е констатирал, че С. Х. е живяла с починалия при условия на фактическо съпружеско съжителство до смъртта му, а двамата заедно отгледали нейната дъщеря С. Х., която го приемала като свой баща. От свидетелските показания са установени също мъката и страданията, които преживели ищците в резултат от смъртта на П.. Следователно дадените от съда разрешения на въпросите относно материалната легитимация на ищците и предпоставките, при които се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на близък, на лица извън кръга на най-близките на починалия е в съзвучие както с ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., така и с Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Не се констатира противоречие с това тълкувателно решение и решението на въззивния съд и по петия въпрос на касатора. Посредством този въпрос касаторът се опитва да проведе разграничение между размера на обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на възходящи, низходящи и съпрузи и на разширения от тълкувателното решение кръг лица, които имат право на такова обезщетение. В мотивите на ТР №2/2016 г. липсва такова разграничение. Правото на обезщетение на отглежданото дете и на лицето, с което починалият е съжителствал на съпружески начала е основано на пълното сходство на съществувалите житейски взаимоотношения с отношенията между биологичен родител и дете, съответно между съпрузи, поради което и обезщетенията не могат да се различават по размер само на основание, че се касае за фактическа, а не за правна връзка.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора на адвокат М. М. от САК, която е представлявала безплатно С. С. Х. и С. Р. Х., следва да се присъди съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата възнаграждение в размер на 6487,50 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,