Определение № 566 от 19.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 575/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу решение № 2681/04.12.2019 г. по гр. д. № 2305/2019 г. на Апелативен съд – София.

Ответникът по жалба С. Н. М., чрез адв. Т. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в уважената част на предявеният от С. Н. М. против Прокуратура на РБ (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ до размера на сумата от 10 000 лв. (с решението си въззивният съд е отменил решение № 416/18.01.2019 г. по гр. д. № 16031/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I – 4 състав в частта, в която претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлена над 6 000 лв. до 10 000 лв. и е присъдил разликата от още 4 000 лв., като е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част, за сумата от 6 000 лв.) - обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 325, ал. 2, предл. 2, алт. 2, във вр. с ал. 1 НК и по чл. 144, ал. 3 НК, за които е оправдан с влязла в сила на 19.07.2014 г. присъда по НОХД № 16938/2010 г. на Софийски районен съд (СРС), НО, 23 състав, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.12.2014 г. до окончателното й изплащане и са присъдени сторените от ищеца разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на три престъпления – по чл. 325, ал. 2, предл. 2, алт. 2, във вр. ал. 1 НК (хулиганство) и по чл. 144, ал. 3 НК (закана за убийство по отношение на две лица), за които е оправдан с влязла в сила присъда на СРС, по цитираното НОХД. Изложени са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съобразена е продължителността на наказателното производство, водено срещу ищеца за горните деяния – от 22.10.2009 г., когато е бил привлечен като обвиняем до 19.07.2014 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда (общо 4 години и 9 месеца) и е прието, че то не е приключило в разумен срок съгласно чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧ. Отчетен е броят на престъпленията, предмет на незаконното обвинение – 3 деяния, които не са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, както и че в резултат от воденото срещу него наказателно преследване ищецът се променил - станал затворен, изнервен преди датата на съдебното заседание, изпитвал е притеснение от факта, че може да влезе в затвора за нещо, което не е извършил, преустановил е намеренията си за бизнес в страната и се отказал от проектите, които възнамерявал да реализира, имал е негативни изживявания, които са обичайни за човек, срещу когото се води на наказателен процес, доколкото внасянето на обвинителен акт в съда е предпоставка за основателен и реален страх от осъждане. Установено е също, че след постановяване на оправдателната присъда ищецът е имал известно успокоение. Въззивната инстанция е определила размера на обезщетението съобразно икономическата обстановка в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, като е посочила, че тогава е възникнало вземането на ищеца за вреди. Изтъкнато е, че към 19.07.2014 г. минималната работна заплата в страна е била 340 лв., поради което е направен извод, че справедливото и адекватно обезщетение за търпените неимуществени вреди, което съответства на жизнения стандарт в страната към този момент, възлиза на 10 000 лв. Тази сума представлява 29 минимални работни заплати и 15 средномесечни работни заплати за страната при такава за месец юли 2014 г. в размер на 676. 38 лв. по данни на НСИ и съответства на доказаните в процеса неимуществени вреди. Зачетено е своевременно направеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла давност на вземането за лихва и е прието, че за периода от 19.07.2014 г. (датата на влизане в сила на оправдателната присъда) до 08.12.2014 г. (предвид датата на подаване на исковата молба – 08.12.2017 г.) то е погасено по давност, съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Развити са доводи, че преди датата 19.07.2014 г. лихва за забава не се дължи, тъй като ответникът е изпаднал в такава едва от влизане в сила на оправдателната присъда.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, които се твърди да са обуславящи за изхода на делото, а именно за:

• определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД;

• задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди;

• приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

По първия поставен въпрос жалбоподателят поддържа отклонение на въззивното решение със задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4/23.12.1968 г. - т. ІІ.

Той осъществява общо основание, защото е поставен в основата на решаващите изводи на въззивната инстанция по делото и е включен в неговия предмет (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въпросът обаче не осъществява допълнителното основание за селекция на касационната жалба, поради следното.

С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и негативното засягане на правата на пострадалия в цялостния аспект на неговия живот - личен, професионален, свързан с преустановяване на намеренията му да развива бизнес в страната; характера на деянията (не са такива по чл. 93, т. 7 НК), предмет на обвинението, които не предполагат силно по степен и интензитет неблагоприятно засягане на нематериалните блага, търпените от ищеца преживявания в емоционален план – променил характера си и станал затворен и изнервен, имал е притеснения, че не може да окаже в затвор за деяние, което не е извършил, изпитвал е обичайните за човек с нормална психика негативни емоции от факта на воденото срещу него наказателно преследване, което е предпоставка за основателен и реален страх от осъждане. Отчетена е също и липсата на неблагоприятно засягане на здравето на ищеца като отражение от воденото срещу него наказателно производство. Предвид изложеното, при определяне на неимуществените вреди въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВС и не е налице соченото противоречие. Затова липсва основание за достъп до касация по първия въпрос.

По повдигнатият втори въпрос се сочи отклонение с цитираната по – горе задължителна практика – т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, а също и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК.

С оглед направеното от страната обосноваване на предпоставките за допускане на касационен контрол по този въпрос, е решаващо твърдението за липса на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между вредите, чиято обезвреда се търси и непозволеното увреждане (незаконното обвинение).

Въпросът е релевантен и формира общо основание, но не и поддържаното допълнително такова, защото не се установява отклонение на въззивното решение със задължителните указания, дадени с цитираната по – горе съдебна практика, на която касаторът се позовава. Мотиви са налице при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца по спора. В случая въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните, изнесени в показанията на разпитаните по делото свидетели. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Становището на касатора, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното въззивно решение и е относимо едва във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на изложеното и по втория въпрос липсва основание за допускане на касационен контрол.

Третият поставен въпрос също формира общо основание за селекция на жалбата, но не и допълнителното такова. По него жалбоподателят сочи противоречие на въззивното решение в обжалваната му част с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 359/25.09.2012 г. по гр. д. № 1224/2011 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 338/20.11.2013г. по гр. д. № 1269/2012г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 216/27.07.2010г. по гр. д. № 185/2009 г. на ВКС, IV г. о.

Въпросът за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тясно свързан със съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – с кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД еднозначно приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, която касаторът сочи и прилага. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен, е въпрос по съществото на касационната жалба.

В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

При този изход на делото касационният жалбоподател – ПРБ следва да заплати на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 622.50 лв., съобразно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение