Определение № 3978 от 21.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1529/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 294 от 21.10.2025 г., постановено от Смолянския окръжен съд по в.гр.д. № 262/2025 г. Ищецът С. М. Б., чрез адвокат З. Д., обжалва въззивното решение в частта, в която въззивният съд е намалил присъденото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ексцес от професионално заболяване “Силикоза – II степен“, на осн. чл. 200, ал. 1 КТ, за разликата над 30 000 лв. до 40 000 лв. Решението на първостепенния РС – Златоград като необжалвано от ищеца, е влязло в сила в частта, с която искът му е отхвърлен над уважения размер от 40 000 лв. до пълния размер на претенцията.. Касаторът излага съображения за неправилност, поради това, че присъденото обезщетение е занижено; не е съобразено с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД.. Насрещната страна “Р. Е. П.“ ЕООД, представлявано от управителя С. П., чрез адвокат П. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца, евентуално – че тя е неоснователна. Ответникът “Р. Е. П.“ ЕООД, от своя страна, обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдено да заплати на С. Б. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., настъпили в резултат на ексцес, като моли съда да отхвърли иска изцяло. Насрещната страна по тази касационната жалба, С. Б., не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Смолянски окръжен съд, като изменил решението на първостепенния Златоградски районен съд, осъдил “Р. Е. П.“ ЕООД да заплати на С. М. Б. сумата от 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ексцес от професионално заболяване “Силикоза – II степен“, на осн. чл. 200, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.04.2024 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че ищецът е работил като миньор в “Г. Златоград“ АД, чийто правоприемник е ответното дружество. С експертно решение № 1426 от 20.10.2003 г. на ТЕЛК на ищеца С. Б. е признато професионално заболяване “Вибрационна болест“ и “Силикоза I степен“. Предявен е от работника иск по чл. 200, ал. 1 КТ и “Г. Златоград“ АД е осъдено да заплати обезщетение за неимуществени и имуществени вреди въз основа на професионалното заболяване “Силикоза - I степен” по гр.д. № 200/2003 г. на РС-Златоград (решението е влязло в сила). На 14.02.2024 г. е издадено експертно решение № 90819/14.02.2024 г. от ТЕЛК при МБАЛ “Д-р Б. Ш.“ АД - гр. Смолян. В експертното решение е констатирано общо заболяване “Злокачествено новообразование на бронхите и белия дроб“, професионално заболяване “Пневмокиниоза, причинена от друг прах, съдържащ силиций с код J62.8“ и вибрационна болест .В мотивите към експертното решение е посочено че „за Силикоза II стадий, ретикулонодозна форма, хронично протичане … се определя 50 процента ВСУ по епикриза на УМБАЛ “Св. Г.“, [населено място] от 24.10.2020 г.“. Съдът приел, че от съдържанието на издаденото експертно решение на ТЕЛК от 2024 г. може да се направи извод, че е констатирано професионално заболяване “Силикоза - II стадий“. В Приложение № 1 от Наредбата за медицинската експертиза са регламентирани четири стадия на заболяването Силикоза (в група „Пневмокониози“). Стадият на заболяването е посочен ясно и точно в мотивите към експертното решение, като използваният термин на заболяването “Пневмокониоза“ е идентичен със “Силикоза“. Съдът приел, че е доказано наличието на ексцес по отношение на по-рано констатираното професионалното заболяване “Силикоза I стадий“. В резултат, Б. търпи болки и страдания, изразяващи се в задух, кашлица, обща отпадналост и безсилие. При определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразил възрастта на ищеца (70 г.), конкретните страдания и техния интензитет. Отчел е и наличието на друго заболяване (онкологично на белите дробове), като съобразил, че не всички болки и страдания са свързани единствено с усложненията на професионалното му заболяване “Силикоза“. Съдът посочил, че е взел предвид актуалната съдебна практика по отношение на размера на присъжданите обезщетения за ексцес от професионална болест. По касационната жалба на ищеца С. М. Б.: Той се обосновава с хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният правен въпрос е включен в предмета на делото, разгледан е от въззивния съд и е от значение за постановения резултат. Разрешението му не противоречи на указанията, дадени в ППВС № 4/1986 г. на ВС на РБ, което разяснява, че справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. От съда се изисква да извърши преценка на тези обстоятелства, от които да изгради заключение за това какви неимуществени увреждания е претърпяло увреденото лице. Следва да се посочи, че сам касаторът и не се оплаква, че конкретно, установено, обективно обстоятелство не е оценено, съответно, че е отчетено неотносимо към справедливото обезщетяване обстоятелство. Касационната жалба е бланкетна с твърдение, че решението е постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД, защото съдът не съобразил всички установени по делото конкретни обстоятелства, без яснота кои са те. В заключение няма основание за допускане на касационно обжалване. По касационната жалба на “Р. Е. П.“ ЕООД: Касаторът поставя неотносим правен въпрос: „следва ли влошеното здравословно състояние на ищеца С. Б. (рак на белият дроб) и причинната връзка с професионалното заболяване “Силикоза“ да бъде изрично установено с решение на ТЕЛК“. Във въззивното решение не е установен ексцес, изразяващ се в онкологично заболяване. Съдът е приел, че с решение на ТЕЛК е констатирано професионално заболяване „Силикоза II степен“, при стара диагноза „Силикоза I степен“ и именно в това се изразява влошаването/ексцеса в здравословното състояние на ищеца. Установеното в същото експертно решение общо злокачествено образование съдът изрично е изключил от заболяванията, явяващи се усложнения на старото професионално заболяване “Силикоза I степен“, не е взел предвид същото при определяне на справедливия размер на обезщетението. Следващият въпрос е: може ли ищецът успешно да претендира за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в следствие ексцес от професионално заболяване “Силикоза“, при положение че в представеното решение на ТЕЛК не е установено, че влошеното му здравословно състояние е в причинно следствена връзка с точно това професионално заболяване. Питането не кореспондира с установеното от съда и изложените от него съображения. Дали изводът на въззивния съд е обоснован или не, няма отношение към поставения въпрос. Третият правен въпрос е: може ли въззивният съд да постанови решението си на предположения, особено на такива, които изискват специални медицински познания – твърди се противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с решение № 553 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о.; решение № 993 от 15.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2687/2008 г., I г. о.; решение № 226 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4119/2008 г., III г. о.; решение № 185 от 27.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5264/2008 г., III г. о.; решение № 157 от 1.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1125/2010 г., III г. о.; решение № 462 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1304/2010 г., IV г. о.; решение № 273 от 19.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 652/2010 г., IV г. о.; решение № 213 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1761/2009 г., IV г. о и др. Този въпрос съдържа също твърдение, което не отговаря на данните по делото и на процесуалните действия на съда, като не се установява и противоречие с цитираната съдебна практика. Съдът е направил изводи на база на приети от него за установени факти, а не въз основа на възможни и предполагаеми факти и обстоятелства. Ако страната не е съгласна с изводите на съда и тяхната обоснованост, това не значи, че съдът се е произнесъл по предположения. Въззивната инстанция е ползвала относими, допустими доказателствени средства за устанояване на наличието на ексцес и причинноследствената връзка с извършваната работа, каквито са решенията на ТЕЛК. Признаването на професионалния характер на заболяването съгласно чл. 62, ал. 3 КСО е от изключителната компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в специалната Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести. Признаването на професионалната болест, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица, органи и организации в страната. Експертното решение на ТЕЛК има двойствен характер. От една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието на загубена работоспособност и нейния процент. От друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на субективното право на обезщетение на работника или служителя. Ако комисията е допуснала нарушения, нейният акт подлежи на обжалване по административен ред и с това право разполага както осигурителят, така работникът или служителят. Констатациите на медицинския орган не могат да бъдат опровергавани в производството по иска с правно основание чл. 200 от КТ, а от друга страна установяването на професионална болест не може да се извърши по съдебен ред, при липса на влязъл в сила индивидуален административен акт относно посоченото обстоятелство. В цитираната от касатора съдебна практика, идентични с разглеждания спор са решения № 462/2012 г. по въззивно гр.д. № 1304/2010 г. на IV г.о., и № 226/2010 Г. по гр.д. № 4119/2008 г. на III г.о. и в тях изрично е даден отговор по чл. 290 ГПК в указания смисъл. В решение № 185/27.05.2010 г. по гр.д. № 5264/2008 г. на III г.о. е също разяснено, че единственият допустим ред за установяване професионално заболяване и нейното по-късно усложнение и последици, е допустимо да се установи по предвидения специален ред, а не чрез допусната от съда експертиза; по конкретното дело е прието, че представените по делото решения на ТЕЛК не установяват влошаване на здравословното състояние на изследваното лице, което да е във връзка с професионалната болест. Изводите на въззивния съд по посочените въпроси са само въз основа на обсъдените от него решения на ТЕЛК. Без значение какви доказателства е обсъждал първостепенния съд. Съдебномедицинска експертиза е допустима за установяване в каква степен професионалното заболяване/ексцесът пречи на лицето, какви са физическите страдания, което има значение за справедливия размер на неимущественото обезщетение, евентуално за причинната връзка с имуществени вреди за лечение и медикаментозни средства. Касаторите се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска по касационната жалба на работодателят – ответник по иска. При този резултат, заплатената от работодателя държавна такса следва да остане за негова сметка. С. Б. не е правил разноски и не претендира такива. Неговият адвокат моли за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Съдът, при преценка на конкретната работа, положена от адвоката и предполагаемото време за изготвяне на касационна жалба и изложение от името на клиента, намира че следва да определи възнаграждение в размер на 300 лв. Касационната жалба и изложението са идентични, бланкетни, на няколко реда. Отговор по насрещната касационна жалба не е подаден. Открити съдебни заседания не са провеждани. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК работодателят – ответник следва да заплати на адв. З. С. Д. сумата от 225 лв., което е 130,38 евро, съразмерно уважената част от иска. “Р. Е. П.“ ЕООД има право да получи възстановяване на разноските за адвокат в инстанцията, съразмерно отхвърлената част от иска – 350 лв., което е 178,95 евро, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.