Определение № 50178 от 08.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1546/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Н. Ш. срещу решение № 130/14.03.2022 г. по в. т. д. № 892/2021 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 260310/06.07.2021 г. по т. д. № 418/2020 г. на Окръжен съд Пловдив за отхвърляне на предявените от касаторката искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени й на 21.11.2019 г. неимуществени вреди в размер над 25 000 лв. и имуществени вреди в размер над 07, 37 лв. вследствие на ПТП и е отменено решението на Окръжен съд Пловдив за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер над 07, 37 лв. до 416, 05 лв., както и е потвърдено решението за присъждане на обезщетение за забава върху главниците в размер над 1 249, 62 лв. за периода 13.01.2020 г. - 07.07.2020 г. и е отменено решението за присъждане на обезщетение за забава за същия период в размер над 1 041, 95 лв. до 1 249, 62 лв. В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, както и на съдопроизводствените правила. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправни въпроси, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, както и по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да мотивира решението си като се произнесе по доводите и възраженията на страните и след преценка на доказателствата по спора изведе собствени фактически и правни изводи. Поддържа се отклонение от разрешенията, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвиващата го казуална практика. Касаторката поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД и не е съобразил, че периодът на възстановяване може да се установи единствено при личен преглед, какъвто не й е бил извършен. Поддържа твърдението, че възстановителният период е продължил повече от обичайните 2 месеца, а именно 6 месеца, което обстоятелство съдът не е съобразил. Той не е обсъдил достатъчно задълбочено по-лекото увреждане на Ш., както и получения стрес вследствие на катастрофата, които обаче са допринесли за общия обем болки и страдания. Съдът е неглижирал фактите, че ищцата е била в сравнително активна възраст, работоспособна, в добро здравословно състояние и в разцвета на силите си преди инцидента, който е довел до драстична промяна в живота й. Въззивната инстанция не е оценила адекватно и социално-икономическите условия в страната към момента на ПТП. При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваните части като бъдат уважени предявените искове в цялост с присъждане на разноски. От ответника по касация „ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД е постъпило становище за липса на основания касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество с оглед липсата на формулиран въпрос, който да обоснове този достъп. В отговора на касационната жалба се заявява, че обстоятелствата, релевирани от касатора, са били изцяло съобразени от въззивния съд с позоваване на разрешението, дадено с т. 11 от ППВС № 4/1968 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е образувано по предявени от Б. Н. Ш. срещу „ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищцата болки и страдания вследствие травматични увреждания, настъпили при ПТП на 21.11.2019 г., в размер 60 000 лв., както и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 416, 05 лв. Въззивното решение в частта, с която е разгледан искът по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, е влязло в сила като попадащо под прага за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът за неимуществени вреди е бил уважен за сумата 25 000 лв. Счел е за безспорно установени предпоставките, ангажиращи отговорността на застрахователя – осъществен от застрахования деликт, изразяващ се в нарушаване на правилата за движение по пътищата чрез избор на несъобразена с климатичните условия скорост – дъжд, мокър асфалт, което е довело до явлението аквапланинг, както и валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество. Анализирал е изготвената съдебномедицинска експертиза, която е установила счупване на горно рамо на дясна пубисна кост, както и увреждане на гръдния кош на пострадалата Ш. вследствие поставен колан. От събраните писмени доказателства, свидетелски показания и експертно заключение е изградил извод, че пострадалата е получила увреждания, които са довели до болки и страдания с нисък интензитет, преодолими в период от 2 месеца. Кредитирал е показанията на свидетелката Н. Ш. /дъщеря на пострадалата/, която е посочила, че ищцата е лежала на легло три месеца и после й били нужни още три месеца, за да се възстанови. Съдът отдал по-дългия възстановителен период на субективно възприятие на ищцата, което не е в пряка и непосредствена връзка с причинените травми. Кредитирал е и заключението на съдебно-психологическата експертиза, според което ищцата е получила стресова реакция, която обаче не се е развила в посттравматично стресово разстройство. Имала е период на безпокойство, безсъние, тревожност в продължение на около 3 месеца, което състояние е отминало. Въззивният съд е възприел и мотивите на първоинстанционния съд, анализиращи възрастта на пострадалата към датата на ПТП /45 г./, доброто й здравословно състояние преди ПТП, липсата на усложнения в хода на оздравителния процес, минималната работна заплата за страната към релевантната дата, а именно 560 лв. Не е налице твърдяното от касаторката основание за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение. Поставените правни въпроси от втори до пети относно общите критерии, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, така че то да е справедливо, както и относно задължението на съда да съотнесе установените в процеса конкретни обективно съществуващи обстоятелства към тези критерии, макар да удовлетворява общата селективна предпоставка, не попълват хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този извод следва от подробните фактически и правни съображения, изложени във въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по спорния въпрос, а именно - размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивировъчната част на решението не съдържа данни за допуснато отклонение от задължителната тълкувателна практика на Върховния съд. В цитираното ППВС № 4/1968 г. е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Това разбиране е последователно застъпвано и в създадената по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС. Основните разрешения, дадени в цитираното постановление, са съобразени от Апелативен съд Пловдив. Не могат да се възприемат доводите за необходимост от уеднаквяване на практиката по този тип дела, тъй като е невъзможно прякото съпоставяне на размера на обезщетения за неимуществени вреди по различните дела, доколкото определянето му е в зависимост от специфични за всеки казус конкретни обстоятелства. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора, както и твърденията на страните по правнозначимите факти и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства относно механизма на ПТП, вредите на пострадалата, интензитета на получените вследствие на тях болки и страдания. Обсъдил е подробно показанията на разпитаните по делото свидетели, и експертни заключения. Съдът е аргументирал защо счита за неоснователни доводите във въззивната жалба на ищцата. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касаторката съдебна практика по чл.290 ГПК. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. При този изход на делото на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторката следва да заплати на ответника по касация „ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД сторените в настоящото производство разноски за изготвяне на отговор в размер на 1 750 лв. – адвокатско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС