Определение № 50531 от 31.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2153/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. Ж. А. срещу решение № 712 от 17.05.2022г. по гр.д. № 9/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 265450 от 16.08.2021г. по гр.д. № 7621/2018г. на Софийския градски съд, ГО, 25 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Ж. А. срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 72 000 лв. до сумата 150 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 24.02.2015г. на път II-29 (гр. Варна – [населено място]), причинено от водача на л.а. „Фиат Браво“ с рег. [рег.номер на МПС].

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968г. като не е взел предвид доказаните по делото множество и тежки увреждания, настъпили за него в резултат от процесното ПТП, негативните последици за неговия трудов и социален живот, както и необратимите последици за психическото му състояние. Сочи, че съдът е длъжен да обезщети всички търпени и предвидими щети, както и да се съобрази с установените нормативни лимити за отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, което поддържа въззивният съд да не е сторил. Оспорва като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от негова страна. Излага, че поведението му е било правомерно, а въззивният съд, без да посочи в какво се изразява допуснатото от него нарушение, е намалил при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото му се обезщетение. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът му по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) да бъде уважен за разликата над сумата 72 000 лв. до сумата 150 000 лв.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Критерии за приложение на принципа за справедливото възмездяване на претърпените от ищеца болки и страдания, пряка и непосредствена последица от настъпилия деликт, който принцип е интегриран в чл. 52 ЗЗД. Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществените вреди: само преживяването на самото страдание или и понасянето му?

Поддържа, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по т. 2 от ППВС 4/23.12.1968г., решение № 17 от 27.02.2013г. по т.д. 266/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 144 от 01.10.2012г. по т.д. 196/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава допускане до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от касатора неимуществени вреди, както и да изложи съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение?

Поддържа, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по т. 2 и т. 11 от ППВС 4/23.12.1968г., решение № 95 от 24.06.2013г. по т.д. 220/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 144 от 01.10.2012г. по т.д. 196/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 78 от 07.05.2013г. по т.д. 490/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. 486/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 79 от 16.04.2013г. по т.д. 964/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. 44/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 95 от 24.06.2013г. по т.д. 220/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава допускане до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Как се определя конкретната степен на съпричиняване?

Поддържа, че последният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК по т. 7 от ППВС 17/1963г., решение № 206/12.03.2010г. по т.д. 35/2009г. по описа на ВКС, II TO, решение № 159/24.11.2010г. по т.д. 1117/2009г. по описа на ВКС, II TO, решение № 58/29.04.2011г. по т.д. 623/2010г. по описа на ВКС, II TO, решение № 59/10.06.2011г. по т.д. 288/2010г. по описа на ВКС, I TO, и решение № 54/22.05.2012г. по т.д. 316/2011г. по описа на ВКС, II TO.

Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част.

Ответникът по касация, „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск по чл. 226, ал. 1 КЗ(отм.) от пострадало лице против застраховател, сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с увреждащото лице. Преценил е, че съвкупният анализ на събраните по делото доказателства води до категоричния извод, за наличието на предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ(отм.) за ангажиране отговорността на ответника „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД - застраховател на делинквента Д. Низай - водач на л.а. „Фиат Браво”, спрямо увредения ищец, а именно: наличието на действителен застрахователен договор, с който застрахователят се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди; извършване на противоправно деяние от страна на прекия причинител на вредите-управление на МПС в нарушение правилата за движение по пътищата - чл. 42, ал. 2, т. 2 и чл. 43, т 4 ЗДвП, задължаващи водачите на МПС при извършване на изпреварване да не създават опасност за движещите се в насрещната пътна лента участници в движението, както и забраната да не се предприема изпреварване, в случай, че водачът няма да може да се върне безпрепятствено в своята лента за движение; причиняване на ПТП и неимуществени вреди – болки и страдания от причинените телесни увреди на ищеца; причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат; виновност на дееца.

По спорния въпрос относно размера на обезщетението за търпените от ищеца А. неимуществени вреди въззивният съд е приел, че съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД следва да вземе предвид вида и обема на причинените травматични увреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, продължителността на лечебния и възстановителен период, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, като се е позовал на разясненията, дадени в ППВС № 4/1968г. Отчел е, че в резултат на процесното ПТП пострадалият А. е претърпял: счупване на черепната основа, кръвоизлив в мозъка и контузия на мозъка; многофрагментарно счупване на лявата бедрена кост и счупване на лакетния израстък на лявата лакетна кост; проведено му е болнично лечение за 3 седмици с проведена под обща анестезия оперативна интервенция за открито наместване на счупената лява подбедрица, открито наместване и поставяне на гипсова имобилизация на фрактурата на лакътната става на лявата ръка, медикаментозно лечение и домашно амбулаторно за повече от 2 месеца. Позовал се е на събраните заключение по СМЕ и гласни доказателства и е приел, че продължителността на лечебния и възстановителен период е общо за повече от 6 месеца. Съобразил е, че повече от пет дни ищецът е бил в кома, както и интензитета на търпените болки и страдания, настъпилата негативна промяна в психичното състояние на пострадалия, както и обстоятелство, че по време на целия лечебен и възстановителен период е изпитвал сериозни затруднения и неудобства от битов, социален и личен характер; че през целия лечебен и възстановителен период е имал нужда от чужда помощ; че е бил в невъзможност да работи през този период; че са настъпили промени в стереотипа и начина му на живот, както и че от заключението на СМЕ се установява органичен мозъчен психосиндром. Позовал се е на установените от гласните доказателства затруднения, които ищецът продължава да изпитва при движението на двата увредени крайника. Въззивният съд е взел предвид възрастта на пострадалия към датата на ПТП – 62 годишен, обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, социалноикономическите условия в страната към 24.02.2015г. и лимита на застрахователните покрития към същата дата. Отчитайки всички тези фактори, САС е приел, че сумата 90 000 лв. би обезщетила справедливо ищеца за претърпените и доказани в процеса неимуществени вреди. Допълнил е, че от най-съществено значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца, е тежката черепно-мозъчна травма и едновременната фрактура на долен ляв и горен ляв крайник, причинени при инцидента, както и установения по делото органичен мозъчен психосиндром, вследствие на получената черепно-мозъчна травма. Счел е, че тези обстоятелства сочат за нарушено качество на живот на пострадалия и обосновават размер на обезщетението до 90 000 лв. Приел е за необоснован претендирания от ищеца по-голям размер на обезщетението с доводи, че по делото се установява, че негативните последици от причинените при ПТП травми е сведен до минимум, че процесът на лечение и възстановяване е протекъл благоприятно, като и че липсват данни фрактурите на двата крайника да не са зараснали, не са констатирани настъпили усложнения за ищеца от тях, като ищецът вече може да се обслужва сам. Подчертал е, че макар получената черепно-мозъчна травма да е предизвикала смущения в нормалното функциониране на паметта на ищеца, то проявите на болестно затормозяване на паметта четири години след инцидента са вече с по - леко проявление според показанията на свидетелката А.. Обобщил е, че горната преценка на субективните в случая обстоятелства, както и обективните фактори, отнасящи се до завишените нива на застрахователните покрития и общественоикономическите условия на живот през 2015г., не обосновават завишаване на определеното обезщетение по чл. 52 ЗЗД над посочения размер от 90 000 лв. Допълнил е, че макар да съществува вероятност от негативни последици или усложнения заради черепно-мозъчната травма, по делото не се е твърдяло, нито доказало такива да са настъпили, освен установените в лека степен нарушения на паметта на ищеца.

По втория спорен въпрос за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ответник въззивният съд се е позовал на постоянната и непротиворечива съдебната практика на ВКС, че за да бъде редуцирано дължимото на пострадалия от деликт обезщетение за обезвреда по правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, приносът му следва да бъде надлежно релевиран в процеса чрез защитно възражение и да бъде доказан при условията на пълно и главно доказване от страната, която го твърди. Посочил е, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на категорично доказани конкретни действия или бездействие на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Приел е, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, установяващи механизма на настъпването на процесния пътен инцидент, се обосновава категоричния извод, че ищецът е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. В тази насока въззивният съд се е позовал на констатациите и изводите на вещото лице инж. А., че причина за настъпването на ПТП са освен действията на водача на л.а. Фиат Браво, който при сложна пътна обстановка е предприел маневра изпреварване, без да извърши преценка относно времето, необходимо да се върне в своята пътна лента, така и действията на пострадалия А. - водача на л.а. Аудо 80, изразяващи с в несвоевременно намаляване на скоростта на движение, включително до пълно спиране, предоставяйки възможност на водача на л.а. Фиат да се прибере в своята лента. Подчертал е и категоричния извод на вещото лице, че ако водачът А. се е движил в крайната дясна част на пътната си лента, би останало достатъчно разстояние двете МПС да се разминат. Въззивният съд е възприел категоричния извод на вещото лице, че А. е имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП като намали скоростта на движението си до пълно спиране и/или се движи в дясната част на пътната си лента за движение, но да не е сторил последното, с което е нарушил правилата за движение по пътищата. С последното е обосновал извод за неоснователност на поддържаното от А. възражение, че единствената причина за настъпване на ПТП е поведението на Д. Низай - водач на л.а. Фиат Браво. За да определи степента на принос на всеки от участниците в процесното ПТП, въззивният съд е съобразил механизма на ПТП, поведението, което двамата водачи е следвало да съблюдават, и извършените от тях нарушения на правилата за движение, в пряка причинна връзка с настъпването на ПТП, както и обстоятелството, че ако водачът Низай не беше предприел изпреварването, то ищецът не би бил длъжен да съобразява поведението си с тази маневра и възникналата опасност вследствие на нея, и е приел, че приносът на Г. А. следва да бъде определен на 20%. При този извод въззивният съд е намалил дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди на 72 000 лв., и потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за горницата над сумата 72 000 лв. до пълния предявен размер.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият и вторият въпроси на касатора са обуславящи, доколкото са от значение за извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение, но по отношение на тях не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По посочените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика по соченото от ищеца ППВС 4/1968г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съобразно утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, нито същата се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което касация не следва да бъде допускана по тези правни въпроси на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с множеството тежки увреди на пострадалия, с периода на лечение на всеки от тях, отчел е и установения по делото органичен мозъчен психосиндром, вследствие на получената черепно-мозъчна травма. Счел е, че тези обстоятелства сочат за нарушено качество на живот на пострадалия и обосновават размер на обезщетението от 90 000 лв., като е допълнил, че е необоснован претендирания от ищеца по-голям размер на обезщетението с доводи, че по делото се установява, че негативните последици от причинените при ПТП травми са сведени до минимум, че процесът на лечение и възстановяване е протекъл благоприятно, като и че липсват данни фрактурите на двата крайника да не са зараснали, както и не са констатирани настъпили усложнения за ищеца от тях, като ищецът вече може да се обслужва сам. Подчертал е, че макар получената черепно-мозъчна травма да е предизвикала смущения в нормалното функциониране на паметта на ищеца, то проявите на болестно затормозяване на паметта четири години след инцидента са вече с по - леко проявление, според показанията на свидетеля А.. Въззивният съд е взел предвид и момента на настъпване на ПТП, нормативно установените застрахователни лимити и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството, предвид на което и несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставеният от касатора трети въпрос е обусловил изводите на въззивния съд и е включен в предмета на делото предвид поддържаното от ответника и разгледано от съда възражение за допринасяне от пострадалия на търпените от него неимуществени вреди.

По въпроса не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. С цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а и много други, е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е противоправно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалия и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Счел е, че пострадалият е могъл да предотврати настъпването на процесното ПТП, ако бе намалил скоростта на движението си, както и ако се бе движил в дясната част на платното за движение, но да не го е сторил, с което е нарушил правилата за движение по пътищата. Отчел е, че инициатор на опасната ситуация е другият участник в ПТП, който е предприел маневра за изпреварване, без да се увери, че няма движещи се насреща автомобили и че ще може своевременно да се прибере в своята лента за движение пред изпреварвания автомобил, поради което и с оглед по – голямата тежест на нарушенията на този водач, е определена степен на съпричиняването от пострадалия ищец в размер на 20 %.

Несъгласието на касатора с констатациите и изводите на съда по този въпрос по своята същност е оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт –основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Касаторът не е обосновал приложеното поле и на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, разяснен с ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а и наличието на утвърдена съдебна практика изключва приложението на този допълнителен селективен критерий.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната от него част.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

При този изход на спора право на разноски има ответникът „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД за представляването му от юрисконсулт, които съдът определя на 300 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение