Определение № 597 от 11.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 356/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса срещу решение №282 от 27.11.2019 г. по в.гр.д.№315/2019 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №228 от 07.06.2019 г. по гр.д.№14/2019 г. на ОС Плевен, с което Национална здравноосигурителна каса е осъдена да заплати на „МБАЛ-Кнежа“ ЕООД сумата от 38 769 лв., представляваща дължимо възнаграждение за извършена надлимитна болнична помощ на здравноосигурени лица по клинични пътеки за м. 03, 04, 06, 07 и 10.2016 г., съгласно индивидуален договор №150506/18.12.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, допълнително споразумение към него №27/20.05.2016 г. и фактури №№1551, 1552, 1553, 1554 и 1555/18.12.2016 г., издадени от „МБАЛ-Кнежа“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.01.2019 г. до окончателното й изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Подлежат ли на заплащане на изпълнителя на болнична медицинска помощ случаите на отчетени от него дейности, които надвишават утвърдените бюджетни стойности за това, при положение, че същите са определени нормативно и чрез сключен индивидуален договор между страните. 2. Следва ли да бъде заплатена надлимитна дейност /над утвърдените бюджетни стойности/ от страна на НЗОК/РЗОК Плевен, след като не е спазен редът за нейното отчитане от страна на изпълнителя, посочен в чл.22 от Приложение №2Б към методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ, приета с ПМС №57/16.03.2015 г., респ. в чл.29, ал.1 от ИД №15056/18.02.2015 г. Поддържа се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение №2 от 22.07.2002 г. по конституционно дело №12 от 2006 г. по описа на КС на РБ, а спрямо втори – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се твърди и че решението е очевидно неправилно. Ответникът по касация – „МБАЛ – Кнежа“ ЕООД, заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, изменен с допълнително споразумение, имащ съществените белези на договор за изработка, както и близост с договора в полза на трето лице, доколкото престацията по оказване на болнична помощ се предоставя не в полза на възложителя, а в полза на трети за договора лица. Посочил е, че основните задължения за изпълнителя – ищец по делото, са да оказва договорените услуги – медицинска помощ от основния пакет здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, съгласно утвърдените медицински стандарти, във вида, обема и сложността, съответстващи на договорените, както и да осигурява непрекъснато 24-часово изпълнение на лечебната дейност, без да изисква заплащане или доплащане от здравноосигурените лица за дейност, предмет на договора /с изключения, изрично посочени/ – чл. 5 и чл. 11 от договор №150506/18.02.2015 г., непроменени с допълнителното споразумение, като на това задължение съответства насрещната престация на възложителя да заплаща определените обеми и цени на извършената и отчетена дейност, съдържащо се в чл. 3 от договора. Посочил е също така, че организирането на дейността по предоставяните медицински услуги и заплащането им е дефинирано както в ЗЗО, така и в ЗБНЗОК за 2016 г., Решение № РД-НС-04-24-1/29.03.2016 г. на НС на НЗОК и Правилата за условията и реда за прилагане на чл.4, ал.1 и 2 от ЗБНЗОК за 2016 г., като основните процедури са възпроизведени и в индивидуалните договори. Счел е, че при извършването на тази дейност следва да се съблюдават правата на гражданите и по-специално на здравно осигурените граждани за свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и за свободен избор на изпълнител – чл.4, ал.1, чл.35 от Закона за здравното осигуряване, чието реализиране се извършва от НЗОК чрез закупуване от изпълнителите на медицинска помощ на здравни дейности, определени по вид, обем, цена, в съответствие с този закон – чл.2, ал.3 от ЗЗО. Приел е, че финансовата рамка на тази реализация е заложена в ЗЗО – чл.22 – чл.32 и е доразвита в ЗБНЗОК за 2016 г., където е предвидено планиране на разходите, включително и за закупуване на медицинска помощ, и последващ анализ и корекция според отчетеното изпълнение – чл.23, ал.2, чл.25, чл.26, ал.2 от ЗЗО и чл.4 от ЗБНЗОК за 2016 г., чл.42, ал.4 от договор №150506/18.02.2015 г. и чл.39, ал.7 от допълнително споразумение №27/20.05.2016 г. Изразил е становище, че в конкретния случай се установява, че лечебното заведение е изпълнило задълженията си да оказва договорените медицински услуги – медицинска помощ по клинични пътеки, осигурявайки непрекъснато 24-часово изпълнение на лечебната дейност, като оказаните дейности са били предимно със спешен характер, за които изпълнителят не може да откаже оказване на болнична медицинска помощ, а в ежедневните отчети, които болницата е изпращала до РЗОК по електронен път, надлимитната дейност за месеците март, април, юни, юли и октомври 2016 г. е отразена. Изложил е съображения, че болницата ежедневно е отчитала дейностите по договора, включително и тези, които са предмет на настоящата претенция, като същите са документално отразени в изготвените спецификации, от които се установява вида и количеството работи и тези документи не са оспорени в първоинстанционното производство, нито има данни да са направени проверки по чл.38, ал.2 или чл.39, ал.6 от допълнителното споразумение №27/20.05.2016 г., като по този начин лечебното заведение е изпълнявало точно задълженията си по договора, поради което като изправна страна има право да получи цената за извършената престация. Посочил е, че нито в договорите, нито в нормативната база е предвидено, че при превишаване на месечните лимити, не се дължи заплащане - напротив, от съдържанието на цитираните по-горе норми може да се направи извода, че реално извършената дейност и отчетена по надлежния ред чрез ежедневните отчети подлежи на заплащане /чл.30, ал.1 от договора, чл.32, ал.10 от договора и чл.31, ал.9 от допълнителното споразумение/, като след извършването и отчитането на дейността, при констатирани отклонения е предвиден редът, по който те се отстраняват, за да бъде изцяло възмезден изпълнителя /чл.33, ал.5, чл.42, ал.4 от договора и чл.39 от допълнителното споразумение/. С оглед задължението на лечебното заведение да осигурява по закон и по договор непрекъсната медицинска помощ на осигурени лица, без да изисква доплащане от тях при постъпването за лечение в болница, непокриването на надлимитните дейности, които са в изпълнение на това задължение, би довело до нееквивалентност на престациите, което не следва от съдържанието на договора, нито от правните норми, регламентиращи материята. В този смисъл е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не дължи плащане предвид твърдението, че процесните дейности не са отчетени до осмия работен ден на месеца, следващ месеца на дейността, като е приел, че дори да се приеме, че болницата е в забава относно отчитането на тези дейности, забавата на кредитора не води до последицата отпадане на задължението за длъжника /чл. 96 ЗЗД/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Спрямо формулираните от касатора въпроси не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. С първия въпрос по същество се оспорва правилността на решението, предвид направения от съда извод за основателност на предявения иск, респективно отговорът на въпроса предполага проверка на правилността на този извод, а вторият от въпросите изразява поддържаната от касатора в хода на процеса теза, но с оглед изложените мотиви на въззивния съд /за ежедневно отчитане на дейностите по договора, включително и тези, които са предмет на настоящата претенция, респективно за неоснователност на възраженията за неспазване на реда за отчитане на дейностите/, не обуславя изхода на делото /с втори въпрос се предпоставя становище, което не е възприето от съда/, още повече, че спрямо посочените въпроси не се установява наличие и на поддържаните от касатора селективни основания - в решението на Конституционния съд е даден отговор на въпроса дали нормите на чл.4 и чл.5 от Закона за бюджета на НОЗК за 2007 г. са противоконституционни, но не и на въпроса дали извършените от лечебните заведения медицински дейности, надхвърлящи определения лимит, подлежат на заплащане, който е спорният по делото въпрос, а от друга страна касаторът не е обосновал релевантността на втори въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед задължителните указания на т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,