Определение № 2699 от 28.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 879/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Р. И. Й., чрез адвокат Л. А. от АК – Бургас, срещу решение № 198/24.10.2024 г. по в. гр.д.№ 307/2024 г. на Апелативен съд Бургас, с което се потвърждава решение № 342/12.04.2024 г. по гр.д.№ 174/2023 г. на Окръжен съд Бургас и е уважен предявеният иск от М. Й. против Р. И. Й. и Т. И. В.-И. да се обяви за недействителен по отношение на него, договор за дарение на недвижим имот, с нотариален акт № 73, том VІІІ, рег.№ 8039, дело № 1316/13.10.2022 г. на нотариус с рег.№ * в регистъра на Нотариалната камара, тъй като разпореждането с право на собственост върху обща недвижима вещ е извършено без съгласие на единия съпруг, съгласно чл.24, ал.4 ЗЗД. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК по въпросите: 1„Задължена ли е въззивната инстанция, ако прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните не са дадени точни указания относно подлежащи на доказване факти, за да се обезпечи правилно приложение на материалния закон, да даде указания относно релевантни факти и разпредели доказателствената тежест, като укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства. 2. „Допустимо ли е да се приеме, че не е валиден брачен договор в България сключен между съпрузи преди сключване на брака, приемането през 2005 год. на КМЧП и преди приемането на Семейния кодекс през 2009 год., но при прекратяване на брака след приемането на СК през 2009. Допустимо ли е да не се приложи, че режима на имуществените отношения между съпрузи, регламентиран в СК в сила от 1.10.2009 год. има обратно действие по силата на параграф 4 ал.1 от ДР СК т.с. че се преуреждат в съответствие с въведената в него уредба заварените правоотношения“ 3.„Допустимо ли е да не се приеме процесния брачен договор /ако не е валиден за България/ като СПОРАЗУМЕНИЕ, сключено между единия български гражданин в чужда държава относно това как ще уредят имуществените си отношения след развода /след като е заверено от нотариуса – подписи и съдържание/ като официално свидетелства документ и съставлява доказателствено средство, без да е обсъдено от съда и се съставят мотиви. Допустимо ли е въззивният съд да не го приеме като доказателство, което отразява тяхната воля как да се уредят имуществените си отношения и да не се приеме като признание на съпруга-ищец, че няма принос и съпругата е изключителен собственик.“ 4.„Допустимо ли е въззивния съд да не приеме, че ако е налице дарение на средства това е неморално, неетично.“ 5.„Задължен ли е въззивният съд да обсъди в съдебното решение всички доводи и възражения на страните, представените доказателства, да изложи точни и ясни мотиви, защо счита определени доводи и възражения за доказани или недоказани и въз основа на кои доказателства. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички.събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви, трябва ли при извършването на тази своя дейност да спазва правилата на формалната и правна логика.“ Според касатора, решението е очевидно неправилно, а въпросите са в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, 2, 3 и ал.2 от ГПК. От М. Й., гражданин на Швейцария, род.на *, чрез адвокат З. Р. от АК–София, е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване по делото и претендира сторените разноски за адвокатско възнаграждение. От Т. И. В.-И. не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е установил, че Р. И. Й. и М. Й. са сключили брак в Швейцария на 13.12.2003 г., но преди брака е подписан брачен договор и договор за наследяване от 05.12.2003 г. в нотариална форма, в който е посочено, че като се прилага чл.182 от Швейцарския граждански кодекс, съпрузите договорят режим на разделност на имуществените отношения. С договор за покупко-продажба на недвижим имот, с нотариален акт № 89, том VІ, рег.№ 6050, дело № 970 от 08.12.2020 г. на нотариус с рег.№ * в регистъра на Нотариалната камара, Р. И. Й. е закупила апартамент в [населено място], [улица], ет.*, ап.*, срещу цена, която е била преведена от М. Й. на 16.11.2020 г. на съпругата му по банков път. След установяването им в България, отношенията между тях се влошили, поради което съпругът предявил иск за развод и с решение по гр.д.№ 627/2022г. на РС Поморие / влязло в сила на 20.06.2023 г./, бракът на Р. и М. Й. е прекратен. В хода на брачното дело, Р. И. Й. е дарила на 13.10.2022 г. на своята сестра Т. И. В.-И., придобития по време на брака й имот без съгласието на съпруга М. Й.. Според мотивите на съда, брачният договор е бил сключен преди приемането на Кодекса на международното частно право от 2005 г. и няма действие в България, тъй като „личните и имуществените отношения между съпрузи, единият от които е български гражданин, се уреждат от този кодекс, ако се осъществяват на българска територия“, а за недвижими имоти в България винаги се прилагат разпоредбите на Семейния кодекс от 1985 г. /арг. от чл.133, ал.3 СК отм./. При тези съображения, въззивният съд достига до извод, че придобитият по време на брака имот е семейна имуществена общност, а оспорването на дарението от неучаствалия в сделката съпруг е основателно, с оглед на което предявения иск е основателен. Първият процесуалноправен въпрос не дава основание за допускане до касация, тъй като фактическите обстоятелства не кореспондират с мотивите на обжалваното решение на въззивния съд, че правната квалификация е дадената в доклада от първоинстанционния съд, при надлежно разпределена между страните доказателствена тежест, т.е. въпросът на касатора се основава на твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения от решаващия състав (чл.281, т.3 ГПК). В този смисъл, формулираният въпрос за правомощията на въззивната инстанция при неправилно определена правна квалификация е изцяло неотносим, тъй като в случая съдът е възприел определеното от първата инстанция правно основание на иска. Въпросите по т.2 и т.3 не покриват изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като са поставени в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните доказателства и приложимия материален закон. Между страните по делото е бил подписан брачен договор за избор на режим на имуществени отношения, при който то се разделя съгласно чл.247 и сл.от Гражданския кодекс на Швейцария, но при действието на императивните разпоредби в чл.133, ал.1 и ал.3 СК /отм./. относно личните и имуществените отношения между съпрузи, единият от които е български гражданин, ако се осъществяват на българска територия. Според мотивите на съда, сключеният брачен договор преди приемане на Кодекса на международното частно право от 2005 г., не произвежда действие в България при изричната правна уредба на семейните имуществени отношения относно вещните права в разпоредбите на Семейния кодекс от 1985г. /отм./, т.е. правните последици на съглашение между съпрузи, единият от които е български гражданин, когато се отнася до недвижими имоти в България, не могат да бъдат зачетени като брачен договор или споразумение, с оглед на стълкновителната норма на чл.133 СК /отм./. Изводите се основават на конкретните доказателства въз основа на които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства, които са направени по вътрешно убеждение на съда, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по чл.288 ГПК. Формулираните въпроси по т.2 и т.3 в този смисъл, представляват оспорване на преценката на решаващия състав за последиците от подписан брачен договор между съпрузите в противоречие на действащите повелителни разпоредби в България, поради което не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Четвъртият въпрос изобщо не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и не обуславя решаващите изводи в обжалваното решение. Въпросът е поставен в контекста на релевираните оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, при обсъждане на събраните доказателства и в този смисъл има отношение към правилността на въззивното решение – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Процесуалноправните въпроси по т.5, за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните по делото също не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд в случая е направил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, въз основа на които е достигнал до извод, че брачният договор от 2003 г., сключен в чужбина между бившите съпрузи, нямат действие в България, при приложението на чл.133 СК от 1985 г./отм./. В мотивите на решението се посочва, че приложимото право към имуществените отношения на съпрузите е българското право и са изпълнени условията по чл.24, ал.4 СК - разпореждане от единия съпруг с придобит по време на брака общ недвижим имот и оспорване на сделката в срок от неучастващия съпруг. Общата собственост на съпрузите предполага съвместен принос в придобиването, но след като е установено, че жилището е закупено със средства от банковата сметка на ищеца, въведената оборима презумция по чл.21, ал.3 СК не е опровергана от ответницата, а разпореждането с имот - семейна имуществена общност, без съгласие на единия съпруг е недействителна по отношение на него. Тези изводи са в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, формирана с т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г., ОСГТК на ВКС, които приемат, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които дължи първоинстанционният съд, т.е. въззивният съд е длъжен да се произнесе по фактическите основания, в рамките на заявения предмет на делото, като обсъди наведените във въззивната жалба доводи и направи самостоятелни изводи по фактическата страна на спора и приложението на закона, както е приел въззивният съд в обжалваното решение, поради което не се обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формалното позоваване на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като липсват нарушения на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, при оспорване на разпореждане с обща недвижима вещ, извършено само от единия съпруг. Липсва явна необоснованост на мотивите, а решението съдържа конкретната преценка на съда за установените релевантни факти и приложението на закона към тях, с оглед на което не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. От М. Й., гражданин на Швейцария, род.на *, чрез адвокат З. Р. от АК–София, са поискани разноски за адвокатско възнаграждение, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 27.01.2025 г. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно. По делото е подаден писмен отговор на подадената касационна жалба, в който се съдържат подробни съображения, във връзка с всяко едно от оплакванията, които в по-голямата си част предполагат анализ на целия събран доказателствен материал. Принципната възможност да се присъди възнаграждение под определения праг в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не следва да се прилага в случая, с оглед на реално положените усилия от процесуалния представител на страната и фактическата и правната сложност на делото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение