Определение № 1570 от 02.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3080/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 79/15.03.2023 г., постановено по в.гр.д. № 652/2022 г. на Апелативен съд – В., като краен резултат „ЗАД Далл Богг: Живот и здраве“ АД е било осъдено да заплати на основание чл. 432 КЗ на П. М. П. сумата от 85 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 01.03.2017 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.04.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Искът на П. М. П. е отхвърлен за разликата над 85 000 лв до пълната претендирана сума от 95 000 лв. Подадена е касационна жалба от „ЗАД Далл Богг: Живот и здраве“ АД, чрез юрк. А. С., с която въззивното решение е обжалвано частично – за сумата над 40 000 лева. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – нарушение по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението към касационната жалба касаторът е поставил следните въпроси във връзка с основаниeто по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК: 1/. „Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП? Сочи противоречие с Постановление № 4/1968 г. на Пленум на ВС, решение № 83/2009 г. по т.д. № 795/2008 г., ІІ т.о.; решение № 66/2012 г. по т.д. № 619/2011 г. ІІ т.о.; решение № 95/2012 г. по т.д. № 916/2011 г., І т.о.; решение № 179/2016 г. по т.д. № 2143/2014 г. І т.о.; 2/. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях? Сочи противоречие с Постановление № 4/23.12.1968 г. на ПВС, решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. 566/2010 г. на ІІ т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т.о., решение № 73/27.05.2014 г. по т. д. № 3334/2013 г. на ІІ т.о., решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ІІ т.о., решение № 101/03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ІІ т.о., решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на І т.о., решение № 4/03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т.о., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на; решение № 223/13.04.2017 г. по т. д. № 2273/2015 г., ІІ т.о.; 3/. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението? Касаторът счита също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Също така счита, че решението на въззивна инстанция в обжалваната част е очевидно неправилно. Ответницата по касационната жалба - П. М. П. - не е подала писмен отговор по касационната жалба на ответника „ЗАД Далл Богг: Живот и здраве“ АД,. Подадена е и касационна жалба от П. М. П. срещу отхвърлителната част на въззивното решение – за сумата над 85 000 лева до пълния претендиран размер 95 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди. П. М. П. счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. За допускане на обжалването касаторът се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Касаторът счита, че въззивният съд е разрешил следните правни въпроси в противоречие с Постановление № 4 /23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд: 1/. Наличието на трайно намалена на 50 % работоспособност, която се явява невъзстановима, съпътствана от паническо разстройство от една страна и нормативно определените лимити на застрахователно обезщетение - от друга, изключват ли възможността по чл. 52 от ЗЗД във вр. с ППВС № 4/23.12.1968 г., непоправимите последици да се оценят на 95 000 лв. в конкретния случай? и 2/. Какъв е размерът на обезщетението за причинените в конкретния случай неимуществени вреди, като се вземе предвид отражението на невъзстановимия им характер, който е съобразен с точното прилагане на закона и развитието на правото, в светлината на ППВС № 4/23.12.1968 г. Касаторът счита още, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба - „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД – не е подал писмен отговор на касационната жалба на П. М. П.. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: П. М. П. е предявила иск срещу „ЗАД Далл Богг: Живот и здраве“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 95 000 лева, претърпени вследствие на пътнотранспортно произшествие от 01.03.2017 г. По делото е било установено, че на 01.03.2017 г., в [населено място], на пътен възел между [улица]и [улица], е настъпил пътен инцидент между Я. П. Я., който е управлявал лек автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС], и пешеходката П. М. П.. Я. П. Я. е нарушил правилата за движение, като не е намалил скоростта при приближаване на пешеходна пътека и по непредпазливост е блъснал и причинил увреждания на ищцата. С влязла в сила присъда Я. П. Я. е бил признат за виновен за процесното ПТП – престъпление по чл. 343, ал. 3 б. „а“ вр. ал. 1 б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК. Първоинстанционният съд не е установил ищцата да е допринесла за настъпването на инцидента, поради което възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат е било прието за неоснователно. По делото не се е спорило, че гражданската отговорност на виновния водач Я. П. Я. е била застрахована при ответника „ЗАД Далл Богг: Живот и здраве“ АД. Окръжен съд – Варна е осъдил „ЗАД Далл Богг: Живот и здраве“ АД да заплати на П. М. П. 70 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП. След като първоинстанционното решение е било обжалвано частично – единствено по отношение на размера на обезщетението, въззивният съд е приел, че не се спори по въпросите за механизма на процесното ПТП, наличието на деликт, застрахователното правоотношение и отговорността на застрахователя, връзката на уврежданията на П. М. П. с инцидента, както и по неоснователността на възражението на ответника за съпричиняване на вредите от ищцата. Предмет на спора пред въззивната инстанция са били уврежданията, които ищцата е получила в резултат на ПТП, претърпените от нея болки и страдания и размера на обезщетението, което ответникът ѝ дължи за тях. Въз основа на приложената по делото медицинска документация и заключението на съдебномедицинската експериза, въззивният съд е приел, че П. М. П. е получила от удара: счупване на десния ацетабулум (ямката на дясната тазобедрена става), счупване на таза - двете срамни кости (пубиса), контузия на главата и контузия на дясното коляно. На ищцата е била извършена операция за наместване на тазовите кости и поставяне на остеосинтеза - костните фрагменти са били съединени с две реконструктивни плаки с десет дупки. След операцията ѝ е била проведена антибиотична и антитромботична терапия. След спиране на противосъсирващите медикаменти, при П. М. П. е бил установен оток на целия десен крак, във връзка с който е била констатирана тромбоза на вена феморалис вдясно. Според съдебномедицинската експертиза, флеботромбозата на вена феморалис се е развила като усложнение от травмите, получени при ПТП. На ишцата е била препоръчана антитромботична терапия за период от 9-12 месеца. Установено е, че ищцата е получила контузия на главата, която е довела до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Възстановяването от тази травма е отнело около 15 дни. Въззивният съд е приел, че възстановителният период при П. М. П. е бил дълъг. Операцията за наместването на тазовите ѝ кости не е била извършена непосредствено след инцидента, а едва шест дни след него и през този период ищцата е търпяла особено силни болки и страдания. След изписването ѝ от болницата, е било необходимо да спазва постелен режим у дома от 45 дни до два месеца, докато се възстановят счупванията на таза и десния ацетабулум. Постепенното ѝ раздвижване е ставало с помощта на проходилка и патерици, а също е бил ангажиран и рехабилитатор. За период от четири месеца ищцата е била изцяло зависима от грижите на своя съпруг и на майка си. Това, от своя страна, се е отразило на психическото състояние на ищцата. Според вещото лице, изготвило съдебнопсихиатричната експертиза, през 2019 г. ищцата е проявила симптоми на паническо разстройство – световъртеж, главоболие, пристъпи на паника и безпокойство. Вещото лице е посочило, че преживеният пътен инцидент е изиграл ролята на отключващ фактор за това паническо разстройство. Ищцата е потърсила лекарска помощ и е предприела медикаментозно лечение, от което се е повлияла добре и паническите атаки са били ограничени. Въззивният съд е приел, че макар да липсва пряка причинно-следствена връзка между ПТП и операцията на дясно коляно, която П. М. П. е претърпяла в края на 2019 г., инцидентът е благоприятствал настъпилите увреждания. Ищцата е имала вродено заболяване, което се е изразявало във възпаление на вътрешната обвивка на коляното – синовиит, то, обаче е могло да бъде провокирано от травма или от физическо натоварване. Именно като такъв отключващ фактор за проявлението на това заболяване, вещото лице е посочило процесния инцидент. За да определи размера на дължимото обезщетение за търпените от ищцата неимуществени вреди, съдът е съобразил приложението на чл. 52 ЗЗД, разясненията дадени в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС относно критериите, които следва да преценят. Съдът е отчел, че пострадалата ищца е била на 42 години към момента на ПТП – сравнително млад човек, в активна трудоспособна възраст, без данни за хронични заболявания и здравословни проблеми. Вследствие на получените при ПТП травматични увреждания, ТЕЛК е определила на П. М. П. 50% трайно намалена работоспособност. Установено е съобразно изводите на съдебномедицинската експеритиза, че ищцата е в добро общо състояние, но пълно възстановяване на уврежданията след процесното ПТП е невъзможно. П. М. П. има леко накуцваща походка, въпреки че счупванията на ацетабулума и таза са зарастнали, движенията в десния й крак при сгъване, клякане и преодоляване на стълби, ще останат ограничени, както и, че травмите биха допринесли за по-бързото развитие на артрозни проблеми, които би трябвало да се проявят на по-късен етап от живота. Въззивният съд е обосновал заключението си за търпените от ищцата неимуществени вреди и въз основа на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели. Съдът е взел предвид, че силните болки и страдания ищцата е изпитвала непосредствено след инцидента, след операцията и болки, и неразположения е имала по време на целия възстановителен период, който е продължил за период до една година. Съдът е отчел още неудобствата, които е преживяла ищцата, когато не е можела да извършва и най-обикновени грижи за тоалета и бита си, а е трябвало да разчита за всичко на съпруга и майка си. Преживеният стрес от ПТП, физическите болки, страдания и неудобства, са довели до развитието на паническо разстройство при ищцата, което към момента на изготвяне на съдебнопсихическата експертиза все още не е било напълно овладяно. Въззивният съд е ценил и заключението на медицинския експерт досежно невъзможността за пълно възстановяване на ищцата, освидетелстването ѝ с 50 % трайно намалена работоспособност и вероятността за развитие на последващи заболявания, свързани с преживените травми. Съдът е съобразил и практиката на касационната инстанция, като е цитирал решения във връзка с определяне размера на застрахователните обезщетения, отчитайки икономическата конюнктура в страната, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. Приел е, че справедливото обезщетение е от 85 000 лева и е уважил исковата претенция за тази сума. В останалата част до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел, че претенцията е неоснователна и е потвърдил отхвърлителното решение. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав намира следното по касационната жалба на „ЗАД Далл Богг: Живот и здраве“ АД: По първия въпрос, който касаторът е поставил в изложението и в първата му част, която се отнася до начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и критериите, които се вземат в предвид, включително и относно конкретната икономическа обстановка в обществото, същия е обуславящ, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната в изложението. Разяснения за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и за приложението на принципа за справедливост са дадени в ППВС № 4/1968 г. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят, като се преценят редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Именно такова разбиране е възприел и въззивният съд при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 50066 от 6.07.2023 г. по т. д. № 1135/2022 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50111 от 15.05.2023 г. по т. д. № 1319/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50148 от 28.02.2023 г. по т. д. № 925/2021 г. на ВКС, II т. о.), също трайно се приема, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият съд е длъжен да извърши цялостен анализ и оценка на всички установени по конкретното дело обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост, при отчитане на икономически условия в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Във втората му част въпросът относно съобразяване на доходите на пострадалия и финансовия принос в домакинството и респективно загубата на доходи след получените увреждания е относим по-скоро към въпроса за обезщетението на имуществените вреди и които не са предмет на настоящия спор. Вторият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства по делото във връзка с определяне на справедливо обезщетение е намерил своето разрешение в трайната практика на ВКС, включително и цитирана от касатора, според която съдът при самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал по делото следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, а също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки – обсъдил е в мотивите на решението си в пълнота събраните писмени и гласни доказателства, заключенията на приетите по делото експертизи, както и възраженията и доводите на страните и въз основа на комплексната им оценка е обосновал справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Също така въззивният съд не е изброил само обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението по критерия за справедливост, както и кои са получените увреждания от ищцата, същите са преценени и анализирани в тяхното конкретно проявление, включително е обсъдено и това, че не е невъзможно пълно физическо възстановяване от уврежданията при ищцата, която ще има леко накуцваща походка и ограничения на движенията в десния крак. Третият поставен въпрос относно лимитите на застраховане и обществено-икономическите условия в страната и размера на обезщетението за неимуществени вреди е формулиран общо и не може да получи универсален отговор, доколкото определянето на размера на обезщетението зависи от много други фактори, посочени в ППВС №4/68 г. Всички те се преценяват в тяхната съвкупност и спрямо особеностите на конкретния случай. Въззивният съд е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди, който не е извън нормативно установените лимити на застрахователното покритие към 2017 г., когато е настъпило процесното ПТП. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Поставеният въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него е налице съдебна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Налице е само бланкетно позоваване на тази разпоредба. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По касационната жалба на П. М. П.: Въпросите както са поставени от касатора във връзка с определяне на обезщетението за неимуществени вреди изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за конкретния размер на определеното обезщетението за сумата от 85 000лв., вместо претендирания от 95 000лв. и което несъгласие не е основание за допускане до касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че за да определи обезщетението в посочения размер по справедливост, въззивният съд е съобразил всички обективни конкретни обстоятелства, с оглед на дадените разяснени в ППВС №4/68 г., включително и това, че не е невъзможно пълно физическо възстановяване от уврежданията при ищцата, психическото й състояние, както и икономическата конюктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие. В обобщение и по двете касационни жалби не следва да се допуска касационно обжалване. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.