Определение № 5012 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4618/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 500 от 07.05.2025 г. по в. гр. д. № 2520/2025 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 3015/08.08.2024 г. по гр. дело № 8044/2023 г. на Варненския районен съд, с което са били отхвърлени предявените от В. С. В. срещу „Вип Билд“ ЕООД искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС за собственост на реална част с площ от 419 кв. м. от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], целият с площ от 1251 кв. м., която реална част е защрихована с червени линии на скицата на л. 43 от делото на РС-Варна, заключена между точките А, Б, С и Д на цитираната скица, при граници на реалната част: поземлени имоти с идентификатори [№]; [№]; [№] и останалата част от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР, както и за осъждането на ответното дружество да премахне незаконно изградената ограда от бетонни блокчета и закрепени в тях платна, представляващи метални решетки, заграждаща процесната реална част.

Въззивният съд е приел следното:

С нот. акт № 6/03.11.2005 год. ищецът В. С. В. е закупил заедно със С. Д. К. при равни части лозе-хавра, с площ 1105 кв. м., находящо се в [населено място], местност „А.“,[жк], съставляващо имот с пл. № 2997, кв. 10 по плана на[жк]. Праводател по тази сделка е В. П. В., който е придобил имота по силата на дарение от баща му, извършено с нот. акт № 4/05.11.1992 год.

С договор за доброволна делба от 30.05.2006 г., сключен между С. Д. К., Е. П. К., В. С. В. и Р. В. В., страните са се съгласили да поделят горепосочения имот с пл. № 2997, като в дял на В. С. В. и съпругата му Р. В. В. е поставен имота по дял „втори“ – поземлен имот, находящ се в [населено място], местност „А.“,[жк], представляващ южната част на имот пл. № 2997, кв. 10 по плана на[жк], с площ на този дял 542 кв. м. – показан на скицата– проект за делба на л. 11 /гръб/ от делото на РС-Варна. С влязло в сила решение № 2421/20.06.2016 год. по гр. дело № 2195/2015 г. на РС-Варна договорът за доброволна делба е прогласен за нищожен поради противоречието му със закона – поради неспазване изискванията на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ за най-малко 14 м. лице по отношение на имота, получен в реален дял от ищците В. С. В. и Р. В. В. – дял втори, представляващ южната част на имот пл. № 2997, попадащ в кв. 10 по плана на[жк], с площ на този дял 542 кв. м.

С договор за замяна, сключен с нот. акт № 86/07.04.2023 год. С. Д. К. и Е. П. К. са прехвърлили на „Вип Билд“ ЕООД 1/20 идеална част от правото на собственост върху поземлен имот, представляващ по документ за собственост лозе-хавра, с площ 1105 кв. м., находящо се в [населено място], м. „А.“,[жк], съставляващо имот с пл. № 2997, в кв. 10 по плана на[жк], който поземлен имот, съгласно КККР на [населено място] е включен в ПИ с идентификатор [№], с адрес на имота: [населено място], район Приморски,[жк], местност „Св. Н.“, целият с площ (по кадастрална карта) от 1251 кв. м. С договор за покупко-продажба, скл. с нот. акт № 88/07.04.2023 год. на нотариус № 549, С. Д. К. и Е. П. К. са продали на „Вип Билд“ ЕООД собствените си 9 / 20 ид. ч. от същия поземлен имот с пл. № № 2997.

С договор за доброволна делба от 06.04.2006 год., вписан в СлВп-В. под № 138, т. VI, рег. № 7390/2006 г., съсобствениците Е. Г. Ц. и Й. Г. А. са уговорили, че в общ дял на двете, при равни квоти, се поставя място с площ 419 кв. м., находящо се в [населено място], област В., в местност „А.“, попадащо в южната част на поделяемия ПИ с пл. № № 2996, в кв. 10 по плана на[жк], представляващ дял трети по скицата-проект за делба на имот с пл. № 2996, кв. 10 по плана на[жк], [населено място], представляващи неразделна част от договора.

Със заповед № Рп-284/19.10.2006 год. на кмета на район Приморски, [община], е одобрено попълването на КП на[жк]с имоти с пл. № № 3162; 3163; 3164 и 3165, образувани от бившия имот с пл. № 2996.

С влязло в сила решение № 1482/17.05.2022 г. по гр. дело № 17190/2021 г. на РС-Варна е обявен за окончателен сключеният на 13.05.2016 г. между „Вип Билд“ ЕООД, от една страна, и Е. Г. Ц. и Й. Г. А. – от друга, предварителен договор за покупко-продажба на имот, находящ се в [населено място], район Приморски, м-ст „А.“,[жк], представляващ южната част на имот пл. № 2996, кв. 10 по плана на[жк], с площ 419 кв. м., представляващ имот с пл. № 3164 по КП на [населено място],[жк], а по КККР на [населено място] – северната част на ПИ с идентификатор [№], която част, съгласно приет в СГКК В. проект за изменение на КККР е с проектен идентификатор [№].

През 2021 год., т. е. преди влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, продавачите по предварителния договор Е. Ц. и Й. А. са предприели процедура по изменение на действащата кадастрална карта и отразяването на имота с бивш пл. № 3164, кв. 10 по КП на[жк], [населено място] като отделен поземлен имот със самостоятелен идентификатор и граници. Не е спорно по делото, че издадената заповед № 18-13597/19.12.2022 г. на началника на СГКК – [населено място], с която е одобрено изменението в КККР на [населено място], състоящо се в отразяване на ПИ с проектни идентификатори [№] и [№] в граници, отговарящи на имоти с бивши пл. № № 3164 и 2997 по плана на[жк], [населено място], е обжалвана от страна на ищеца В. С. В. и към настоящия момент няма данни да е влязла в сила.

Въззивният съд е обсъдил изключително подробно приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която изследва всички кадастрални планове и промените в тях, засягащи процесния имот, както и действащата кадастрална карта, и от която следва извод, че закупеният от В. С. В. и С. Д. К. имот № 2997 е съседен на имот № 2996, който ответното дружество е придобило от Е. Г. Ц. и Й. Г. А. по силата на предварителен договор и влязло в сила решение по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен; че бившият имот 2996 понастоящем попада с площ от 320 кв. м. в ПИ № 299 по КК /който включва и бившия имот № 2997/ и съвпада в основната си част със спорната реална част от имот № 299.

Обсъдени са и показанията на свидетелката С. Х. Г. (майка на управителката на ответното дружество „Вип Билд“ ЕООД), от които при съпоставка с останалите доказателства по делото също следва извод, че праводателките на ответното дружество – Е. Г. Ц. и Й. Г. А., са собственици на имотите съответно с № 1612 и с № 1613 на скицата на л. 43 от делото на РС-Варна, респ. на имоти с бивши пл. № 3162 и пл. № 3163, попълнени в КП след сключването на договора за доброволна делба от 06.04.2006 год., както и че имот пл. № 2996, поделен с делбата от 06.04.2006, съвпада с процесната реална част от имот № 299.

При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното:

С договора за продажба от 03.11.2005 год. ищецът и друго лице – С. Д. К., са купили при равни права недвижим имот – лозе-хавра, с площ 1105 кв. м., находящо се в [населено място], местност „А.“,[жк], съставляващо имот с пл. № 2997, кв. 10 по плана на[жк]. Процесната реална част е била в границите на съседен имот с пл. № 2996. Договорът за доброволна делба от 30.05.2006 год., сключен между ищеца и съсобственика му С. К., е прогласен за нищожен с влязло в сила решение. При това положение след като процесната реална част не е била част от бившия имот с пл. № 2997, кв. 10 по плана на[жк], то и договорът за продажба от 03.11.2005 год. не легитимира ищеца като собственик на тази реална част. След като договорът за доброволна делба от 30.05.2006 год. е прогласен за нищожен, той не се ползва с никакъв правен ефект. Ищецът не е собственик на процесната реална част на основание договора за продажба от 03.11.2005 год., нито на основание договора за доброволна делба от 30.05.2006 год., поради което и заявеният като главен ревандикационен иск по чл. 108 ЗС е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Неоснователен е и евентуалност ревандикационен иск, по който се твърди, че ищецът е собственик на процесната реална част въз основа на давностно владение, осъществявано в периода от 2009 год. до 24.05.2023 год. Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост (или други вещни права) върху имоти посредством фактическо упражняване на съдържанието на тези права през период от време, определен в закона. Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно – с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Владението е определено в ЗС като осъществяване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Намерението за своене се предполага съгласно чл. 69 ЗС. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно. Владението е постоянно когато фактическата власт върху вещта и държането й като своя нямат случаен характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта. Т. е., владелецът не се ограничава с отделни действия върху вещта, които имат спорадичен характер. Владението е несъмнително когато от действията на владелеца върху вещта е сигурно, че същият упражнява фактическа власт (господство) върху вещта с намерение за своене. То е съмнително, когато не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява изобщо фактическа власт или ако я упражнява дали наистина има намерение да държи вещта като своя. Владението е спокойно, когато то не е установено с насилие и е явно, когато не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец. Докато трае скритостта, установеното по скрит начин владение няма действие за предишния владелец. Под явно се има предвид владение, което не се упражнява тайно, по начин, който не разкрива ясно намерението на владелеца да държи вещта като своя, а такова при което фактическата власт се упражнява от владелеца така, че всеки заинтересуван може да научи за нея. При придобиване на едно вещно право по давност, респ. на идеална част от него, се прекратява правото на досегашния му носител/носители. По делото не са ангажирани никакви доказателства, от които да се установи, че ищецът изобщо е установил фактическа власт върху процесната реална част и е осъществявал такава власт за какъвто и да е период от време. Поради това и предявеният от ищеца в условията на евентуалност иск по чл. 108 ЗС – че е собственик на процесната реална част от имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] по давност, въз основа на давностно владение, осъществявано в периода от 2009 год. до 24.05.2023 год., също е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Прието е, че с оглед неоснователността на обуславящите искове за собственост по чл. 108 ЗС относно процесната реална част, неоснователен е и негаторният иск по чл. 109 ЗС, тъй като поставената ограда в имот с идентификатор [№] по КККР между точките А-Б, Б-С и С-Д на скицата на л. 43 от делото на РС-Варна, не засяга имот на ищеца и по никакъв начин не му пречи да упражнява правото си на собственост, нито смущава упражняването на това му право.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца В. С. В..

Жалбоподателят поддържа, че двете предходни инстанции съществено нарушили правото му на защита. В първата инстанция жалбоподателят оттеглил пълномощията на своя процесуален представител и въпреки че делото било сложно, съдът отказал да уважи молбата му за отлагане на делото и ангажиране на нов адвокат. Липсата на надлежна защита препятствала възможността той да зададе въпроси към експертизата и свидетелката, още повече, че съдът не посочил, че заседанието за водене на свидетели е последно и след това тази възможност се преклудира. Освен това жалбоподателят бил ненадлежно призован за производството пред втората инстанция. Събраната информация от бившия домоуправител, с който бил в конфликт, била невярна, тъй като жалбоподателят и синът му живеели на посочения по делото адрес. Длъжността управител на етажната собственост се изпълнявала от „Съни хоум“ ООД, а лицето Г. П. вече не било управител. Неверни били отразяванията, че са оставяни съобщения на адреса – не било ясно къде са оставяни и не стигнали до жалбоподателя. Въззивният съд изобщо не обсъдил оплакванията в жалбата и възраженията срещу изводите на приетата техническа експертиза – че към момента на извършената през 2006 г. доброволна делба имотът, представляващ дял 4, изобщо нямал лице към улица и тази делба била нищожна. По този въпрос съдът следвало да се произнесе служебно. Не било установено дали цялата местност „С. Н. е влязла в строителните граници на [населено място], или само част от нея и къде попада процесната реална част; бил ли е имотът или част от него обект на ПНИ, кога е приет този план, както и дали е включена в селищно образувание. Не било установено дали при делбата от 2006 г. дялове № 3 и № 4 са имали лице към улица. Изобщо не било обсъждано как въпреки липсата на надлежна скица, отразяваща местонахождението на процесната реална част, е водено и постановено решение по дело за обявяване на предварителен договор за окончателен. Имало искане от старите собственици за изменение на КК, но то до момента не било факт и затова нямало как да бъде продаден имот, който не съществува. Безкритично били възприети показанията на разпитания по делото единствен свидетел – майка на управителя на ответното дружество, при положение, че имотите, които притежава, нямали видимост към процесната реална част и не било ясно кой е този „бай Д.“, кога и къде последно са се виждали с него. В условията на нарушено право на защита не били разпитани свидетелите на жалбоподателя.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Какъв срок следва да се счита разумен, така че своевременно да може да бъде организирана защитата на страната при оттегляне на пълномощия от представлявалия го до преди това пълномощник;

2. При събиране на информация от съда дали страната, на която следва да бъде връчено съобщение, живее на адреса, следва ли да се посочат пълните данни – три имена и в кой апартамент живее лицето, дало информация, или е възможно и по друг начин;

3. Императивно ли е задължението, в случай, че лицето, на което следва да се връчи съобщение, не бъде открито на адреса в продължение на един месец, да се осъществи залепване на съобщението на входната врата;

4. Следва ли да се счита поредността, записана в закона за връчване на съобщения по делото, като задължителна такава, в хипотезата, в която лицето не е намерено, а именно – издирване на лице, което да получи съобщението със задължение да го предаде и след това залепване на съобщението или събиране на информация по указания на съда дали лицето живее на адреса и пускане на съобщение в пощенската кутия без залепване и следва ли да се отрази в съобщението от съответния служител как се е уверил, че пощенската кутия е на лицето, за което е „пуснал“ съобщение в пощенската кутия.

Според жалбоподателя по тези въпроси въззивното решение противоречи на решение № 439 от 11.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4608/2024 г., III г. о., решение № 375 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2024 г., I г. о., решение № 63 от 14.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1257/2014 г., II г. о., решение № 302 от 5.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2025 г., III г. о. и решение № 535 от 19.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 476/2008 г., IV г. о.

Ответникът в производството „Вип билд“ ЕООД оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Подробно мотивира становището си.

Сочи, че още в определение № 398 от 22.01.2025 г., съставът на Окръжен съд - Варна е обсъдил възраженията на В. В. по повод преценката на районния съд да не уважи молбата му от 10.07.2024 г. за отлагане на делото, като е изложил мотиви защо в случая не са допуснати твърдените от въззивника процесуални нарушения. Проследява процесуално поведение на ищеца и неговия представител в първоинстанционното производство, включително забавеното с 2 месеца внасяне на депозит за вещото лице; двукратното отлагане на делото по негово искане заради възпрепятстване на негов свидетел да се яви в съдебно заседание и заради внезапно заболяване на адвоката му. Позовава се на чл.35 и чл.36 ГПК, както и на приетото от първоинстанционния съд, че в случая е налице злоупотреба с право от страна на ищеца по повод искането му за ново отлагане на делото поради оттегляне на пълномощното на адвоката му. Позовава се на чл. 3 ГПК, на определение № 3199 от 24.06.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1057/2024 г., II г. о., и цитираната в него практика на ВКС; на определение № 1196 от 18.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1640/2023 г., IV г. о. Сочи, че в случая между представляван и представляващ няма „абсолютно различие и невъзможност“ за постигане на съгласие „по отношение на начина на водене на делото и линията на защита“, както твърди адвокатът на ищеца в молбата от 10.07.2024г. Отношенията между тези лица продължавали да са достатъчно добри, тъй като след 10.07.2024 г. адв. Д. продължавала да представлява В. В. по гр. дело № 8045/2023 г. на Районен съд – Варна, образувано отново от същия ищец срещу същия ответник с предмет спор за вещни права, както и по адм. дело № 1007/2023 г. на Административен съд – Варна, по което предмет на оспорване е заповед на началника на СГКК - [населено място] относно изменение на КККР, засягащо имота, предмет на настоящото гражданско дело.

С молба вх. № 21420/12.10.2026 г. жалбоподателят е представил копие от невлязло в сила решение № 6143/14.05.2026 г. по адм. д. № 1007/2023 г. на АС-Варна. Това решение не може да бъде прието като доказателство и съобразено от ВКС поради характера на производството по чл.288 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 от изложението към жалбата е свързан с прилагането на чл.35, чл.36 ГПК и чл.35 от Закона за адвокатурата /ЗАдв/, както и с обстоятелството, че в случая освен оттегляне на пълномощното на адвоката на ищеца, е налице и отказ от това пълномощно от страна на адвоката. Според чл.35 ГПК доверителят има право да оттегли във всяко време пълномощието си, като уведоми съда, но това не спира разглеждането на делото. Всички действия, извършени законно от пълномощника до оттегляне на пълномощното, остават в сила. Според чл.36 ГПК в случай на смърт, психично разстройство или лишаване от права на пълномощника, както и на отказ от пълномощието му, за което е уведомил съда, производството по делото не се спира, а разглеждането му може да се отложи за друго заседание, ако съдът прецени, че тези обстоятелства не са могли да станат известни на страната или пък че тя е узнала за тях толкова късно, че не е могла да замести своевременно пълномощника си с друг. Според чл.35 ЗАдв защитникът не може да се откаже от поетата защита, освен ако стане невъзможно да изпълнява задълженията си по независещи от него причини. В последния случай защитникът е длъжен да уведоми подзащитния си, за да може той да организира защитата си.

По прилагането на тази уредба има практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение № 535 от 19.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 476/2008 г., IV г. о. В това решение е прието следното: „ В случай на отказ от пълномощие от страна на процесуалния представител на някоя от страните, съдът следва да извърши преценката по чл.24 ГПК /отм./. Процедурата, предвидена в посочения текст цели страната да не бъде лишена от адекватна защита, което да попречи на законосъобразното упражняване на нейните процесуални права. Законът не предвижда задължително отлагане на съдебното производство, но с оглед данните по делото съдът следва да изложи съображения защо смята, че отказът от представителните права на адвоката са станали известни на страната, но въпреки това тя не е предприела действия да замени пълномощника си. Тази преценка следва да се извърши и с оглед спазването от страна на адвоката на условията за отказ от поетата защита в хипотезата на чл. 35 и чл. 40 ЗАдв “. Това разрешение се прилага и при действието на новия ГПК от 2008 г., тъй като разпоредбата на чл.24 ГПК /отм./ е аналогична на чл.36 ГПК. Според тази практика съдът не е длъжен да отложи делото дори и в случай на отказ на адвоката от възложената му защита, който по принцип е едно изключение и се използва изключително рядко. Съдът преценява всички обстоятелства по делото, за да не се наруши правото на защита на страната по делото поради отказ от адвокатска защита. В настоящия случай такава преценка е извършена, като съдът е съобразил и направеното от В. В. оттегляне на пълномощията на адвоката, което също е от 10.07.2024 г., едновременно с отказа по чл.36 ГПК, при това на датата на насроченото открито съдебно заседание от 10.07.2024 г., за което В. е бил уведомен още на 29.05.2024 г. Съобразено е също, че преди това двукратно делото е отлагано по молба на адвоката на В., като за тези съдебни заседания не са били водени и допуснатите от съда свидетели, които да докажат твърденията му за придобиване на спорния имот по давност. Въззивното решение съответства и на решение № 251 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2133/2020 г., IV г. о., в което съдът е преценил, че след като оттеглянето на пълномощното е в предходния ден, без за това да е посочена причина, страната сама се е поставила в невъзможност да бъде представлявана в съдебното заседание. Посочено е, че този извод следва и от разпоредбата на чл.35 ГПК и по аргумент от чл.36 ГПК, съгласно които оттеглянето на пълномощното (за разлика от отказа от същото от страна на пълномощника) не е основание за отлагане разглеждането на делото.

Останалите три въпроса в изложението към жалбата са свързани с оплакването, че жалбоподателят не е бил редовно призован за въззивното производство, с което е било нарушено правото му на защита. Както самото оплакване, така и свързаните с него въпроси, не съответстват на данните по делото /следователно не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК/, а посочената от жалбоподателя практика на ВКС не сочи на противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с въззивното решение. Данните по делото сочат, че въззивната жалба е подадена лично от В. В. и в нея той е посочил адрес за призоваване [населено място], [улица], вх.Г, ет.3, ап.86. На този адрес той е получил лично указанията на съда за отстраняване недостатъците на жалбата и е изпълнил тези указания. Призовките за насроченото открито съдебно заседание обаче са връщани в цялост. Призовката от 23.01.2025 г. е върната с отбелязване на връчителя, че е посетил адреса на 14.01.2025 г. /събота/, както и на 25.01.2025 г., но не е открил страната или някой от домашните й, а на оставените известия страната не се е отзовала. Съдът е отложил откритото съдебно заседание поради нередовно призоваване, като е дал на длъжностното лице по призоваването указание да посети адреса три пъти в рамките на период от около 30 дни, както и да събере при посещенията си от адреса данни от съседи, а по възможност и от управителя на етажната собственост, дали лицето В. С. В. живее на адреса, или го е напуснало. Следващата призовка от 20.02.2025 г. е върната в съда с отбелязване от 24.02.2025 г., че адресът е посетен, лицето не е открито, както и никой от домашните; че по информация на бившата домоуправителка К. В. търсеното лице не живее на адреса. И последната призовка от 05.03.2025 г. е върната в цялост с отбелязване, че адресът е посетен на 06.03; 15.03 /събота/ и 24.03.2025 г., но лицето не е открито, както и никой от домашните; домоуправителят Г. Б. П. е посочил, че търсеното лице не живее на адреса. Едва след връщане на последната призовка съдът е приложил чл.41, ал.2 ГПК и е приел, че призоваването е редовно, като е дал ход на делото в откритото съдебно заседание на 10.04.2025 г.

Тези действия на съда съответстват на чл.41 ГПК и на практиката на ВКС по прилагането му - определение № 22 от 12.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 352/2021 г., I г. о. и цитираната в него практика; определение № 146 от 9.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 679/2021 г., III г. о., определение № 2537 от 14.05.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1811/2026 г., II г. о. и др. Следва да се има предвид, че според практиката на ВКС удостоверяването на връчителя на призовка съставлява официално удостоверително изявление на длъжностно лице по призоваването и доказателство както за изявленията пред него, така и за извършените от него и пред него действия - определение № 3267 от 23.06.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 770/2024 г., I г. о.

Посочената от жалбоподателя практика на ВКС е свързана с прилагането на чл.47 ГПК, а не с приложимия чл.41 ГПК. Затова тя е неотносима към спора по настоящото дело и не сочи на специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника „Вип билд“ ЕООД следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 3600 лв. /1840,65 евро/, съгласно фактура № 469/15.09.2025 г. и платежно нареждане от същата дата.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,