Определение № 435 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото – Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 158/15.01.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 3069/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 3734/23.05.2019 г. по гр. дело № 16294/2017 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца П. П. Н., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу последния наказателно производство по пр. пр. № 1926/2010 г. на Софийската градска прокуратура (СГП), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение процесуалноправният въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а материалноправният – в противоречие с решение № 34/19.02.2013 г. по гр. дело № 642/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 187/03.12.2015 г. по гр. дело № 829/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Ответникът по касационната жалба – ищецът П. П. Н. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. За да уважи предявения по делото иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди, за сумата 15 000 лв. въззивният съд е приел следното: Процесното наказателно досъдебно производство е било образувано на 18.02.2007 г., като на 04.05.2011 г. срещу ищеца е бил внесен обвинителен акт за това, че в условията на независимо съпричиняване с друго лице, като технически ръководител в „Мич“ ЕООД, в нарушение на чл. 61 от КТ, чл. 16, ал. 1, т.т. 5 и 6 и чл. 33 от ЗЗБУТ, чл. 20, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Нар. № 3/14.05.1996 г. за ИРСБХТПО и чл. 16, т. 1, б. „б” и б. „в”, чл. 26, т.т. 1, 2 и 4 и чл. 40, т. 1 и т. 2 от Нар. № 2/22.03.2004 г. за МИЗБУТИСМР, поради немарливо изпълнение на занятие или друга правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като не осигурил безопасни условия на труд при извършване на ремонтни работи по зидария на червена тухла на първия етаж на сграда с височина около три метра, причинил по непредпазливост смъртта на работника в „Мич“ ЕООД К. О. А. – престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 от НК. С присъда от 07.03.2012 г. на СГС ищецът е бил признат за невиновен и оправдан; присъдата е протестирана от прокуратурата, като с решение от 29.10.2012 г. на САС присъдата е потвърдена. С решение от 06.10.2013 г. на ВКС решението на САС е отменено и делото е върнато на друг съдебен състав на САС за ново разглеждане, с указания по прилагането на закона и за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Във второто по ред въззивно производство САС с решение от 16.10.2013 г. е върнал делото на прокуратурата, като е приел, че е необходимо изготвянето на нов и съдържателен обвинителен акт, в който ясно, пълно и недвусмислено да бъде определен предмета на разследване, с прецизно описание на онази проява/прояви на всеки от подсъдимите, определена по време, място, условия, начин на реализиране, която според прокурора представлява акт, налагащ инкриминиране; прието е също, че само така ще бъде възможно от една страна самите подсъдими да разберат в какво са обвинени и срещу какво точно следва да се защитават, а от друга страна ще бъде възможно чрез изследване на инкриминираните обстоятелства и факти в хода на съдебното производство да се установи основателна или не е прокурорската претенция. След връщането на делото на прокуратурата, с постановление от 09.12.2013 г. СГП е постановила прекратяване на наказателното производство, поради липса на вина на подсъдимия и недоказаност на обвинението, като постановлението не е обжалвано. При така установените факти, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че ответната ПРБ (сега касатор) следва да бъде осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ да плати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, като апелативният съд е приел, че спорен в производството пред него е справедливият размер на това обезщетение. Позовавайки се на практиката на ВКС (решение № 388/02.12.2013 г. по гр. дело № 1030/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), въззивният съд е приел, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване; както и че не е в тежест на пострадалия ищец да доказва отделните си негативни изживявания – доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка. САС е приел също, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и пр. В тази връзка съдът взел предвид обстоятелството, че в случая наказателното производство е продължило 7 години, което е извън разбирането за разумен срок. Въззивният съд е посочил и че от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице, като е отчел, че в случая повдигнатото срещу ищеца обвинение е било за причиняване другиму смърт поради немарливо изпълнение на занятие или на друга правно регламентирана дейност, представляващи източник на повишена опасност, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години, т.е. – престъплението е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, поради което съдът е приел, че е справедливо да се присъди обезщетение в по-голям размер. САС е изложил и съображения, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя също така от вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. В тази връзка са обсъдени обстоятелствата, че наказателното производство е протекло с множество процесуално-следствени действия, като на всички съдебни заседания пред различните инстанции ищецът е присъствал. Отчетено е и изтъкваното от ответната ПРБ обстоятелство, че на ищеца не е била наложена мярка за неотклонение, като съдът е намерил за неоснователни оплакванията на жалбоподателя, че ищецът не бил търпял вреди от действия на прокуратурата, тъй като наказателното дело е разгледано от три съдебни инстанции. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че ПРБ отговаря от името на държавата за неоснователно водения наказателен процес, а не само за досъдебната му фаза, като без значение е законосъобразността и правилността на действията към момента на извършването им. На следващо място САС е приел, че размерът на обезщетението се определя, и според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – предвид и медицинската прогноза за развитието на заболяването. Въз основа приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза, съдът е установил, че ищецът е диагностициран със захарен диабет от 2005 г., отразена дългогодишна хипертония от 10 години и преживян миокарден инфаркт през 2001 г., като са обсъдени и обстоятелствата, че тези заболявания предхождат датата на иницииране на наказателното преследване срещу ищеца, т.е. появата им не е в причинно-следствена връзка със същото, но стресът от повдигнатото обвинение е част от причините, довели до декомпенсиране на диабета с оглед характеристиката на заболяването и обстоятелството, че продължителните стресови ситуации повишават нивото на хормона „адреналин“, който е стресов хормон и е част от причините както за захарния диабет, така и за високото артериално кръвно налягане. Основавайки се също на заключението на вещото лице, въззивният съд е взел предвид и обстоятелствата, че тези усложнения не могат да се компенсират до пълно възстановяване на пациента (ищеца), а само да се забавят бъдещи нови усложнения. Предвид и тези доказателства, въззивната инстанция е споделила извода на първата такава, че воденото наказателно производство е допринесло за влошаване на здравословното състояние на ищеца, като са намерени за неоснователни оплакванията в жалбата на ПРБ, че причина за това влошаване бил незадоволителен гликемичен контрол на заболяването. В тази връзка е обсъдено и това, че за заболяванията на ищеца, пораждащи са множество фактори, но фактът, че стресът от продължилото 7 години производство, е сред тези фактори, е достатъчен за присъждане на обезщетение в размера, определен от първата инстанция. По-натам, предвид твърденията в исковата молба, че ищецът се чувствал стресиран, унизен и злепоставен в професионалната си среда на строителен инженер, въззивният съд е обсъдил и свидетелските показания по делото, предвид които е приел за установено и че докато е бил обвиняем, ищецът е станал нервен и избухлив, отношенията му със семейството и със съседите също са се променили, като съседите са започнали да странят от него, понеже са узнали за воденото наказателно дело. В обобщение, въззивният съд е изтъкнал, че при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение, отчита обичайното притеснение и несигурност у ищеца, продължителността на наказателното дело, проведените съдебни заседания пред няколко инстанции, повдигането на обвинение в професионалната област на ищеца, потенциалното наказание, което го е грозяло, промяната на обичайните социални контакти, както и влошаването на здравословното му състояние. Отново позовавайки се на практиката на ВКС (решение № 1207/04.11.2008 г. по гр. дело № 5502/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 95/24.10.2012 г. по търг. дело № 916/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 141/19.08.2013 г. по търг. дело № 453/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 60/29.04.2014 г. по търг. дело № 3049/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 23/25.03.2014 г. по търг. дело № 1154/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 157/28.11.2014 г. по търг. дело № 3040/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС), апелативният съд е изтъкнал и е взел предвид, че като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, в случая – към датата на прекратяването на наказателното производство – 11.12.2013 г. В заключение, като е отчел всички обсъдени по-горе фактори, въззивният съд е намерил, че няма основание за определяне на по-ниско обезщетение, в сравнение с определеното от първата инстанция от 15 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените мотиви въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са както посочените от касатора две решения, така и множеството решения, на които се е позовал САС в мотивите към обжалваното въззивно решение. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, както и вида на взетата мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – професия, професионална реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно, обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Същото разрешение на формулираните от жалбоподателя правни въпроси е възприето и в мотивите към обжалваното въззивно решение. Предвид съобразяването на последното – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна (включително задължителна) практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по формулираните от ответната ПРБ правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената (включително задължителна) практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице наведеното от ответника допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв и във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. А. И. Л., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в касационното производство, в размер 750 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение