Определение № 1405 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2533/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 13405/20.05.2024 г., подадена от З. К. С. срещу решение № 586 от 16.05.2024 г. по гр. д. № 20231000502405/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4148 от 23.07.2023 г. по гр. д. № 112/2022 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявените от З. К. С. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 25 100 лв. и на неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., търпени от отказа на Прокуратурата да възобнови НОХД № 318/2010 г. на Карловския районен съд.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба З. К. С. твърди, че е претърпял неимуществени и имуществени вреди от незаконния отказ на Прокуратурата на Република България, в частност на Окръжна прокуратура - Пловдив, да уважи молбата му за възобновяване на НОХД № 318/2010 г. на PC - Карлово, по което с присъда № 15/10.03.2011 г. е осъден за набедяване. Сочи, че присъдата е основана на невярно заключение на единична и тройна психологична и психиатрична експертизи, които са установили, че ищецът (подсъдимият) страда от личностово разстройство от параноиден и налудничав тип. Твърди, че впоследствие водил гр. д. № 768/2020 г. на РС - Казанлък срещу съдията Деян Господинов Илиев за обезщетение, като искът му бил отхвърлен. По това дело обаче също била назначена тройна психологично-психиатрична експертиза, която дала заключение, че С. никога не е страдал от личностово разстройство. Поради това той подал искане до ОП - Пловдив за възобновяване на НОХД № 318/2010 г. на PC – Карлово, с твърдение, че заключението по гражданското дело има значение и е основание за отмяна на присъдата, тъй като тя е била основана на невярно заключение за психическото състояние на обвиняемия. С мотивирано постановление Окръжна прокуратура е отказала да уважи искането му за възобновяване. Предявява иск за заплащане на обезщетение за търпени имуществени вреди в размер на 25 100 лв., платени за закупуване на имот, която сума заради влязлата в сила по отношение на него присъда не може да иска обратно. Предявява и иск за заплащане на неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. от преживени болки и страдания от отказа на прокуратурата да възобнови НОХД № 318/2010 г., ведно със законната лихва. От своя страна, Прокуратурата на Република България оспорва исковете по основание и по размер. Твърди, че няма противоправно и виновно поведение на прокурорите, разгледали искането на ищеца, не са търпени от ищеца вреди и няма причинно-следствена връзка между заявените вреди и действията на прокуратурата. Посочва, че действията на прокурорите във връзка с преценката им дали да предложат възобновяване на посоченото наказателно производство са законосъобразни, като прокурорите са действали изцяло в кръга на правомощията си. Двете експертизи са имали различни задачи и са били извършени през дълъг интервал от време - 10 години. Отделно, оспореното от ищеца заключение по НОХД № 318/2010 г. не е оказало съществено влияние при формиране изводите на съда относно съставомерността на деянието и виновността на дееца, а е коментирано от съда при индивидуализацията на наказанието и то като смекчаващо отговорността обстоятелство. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните главници и лихви.

Софийският апелативен съд е приел, че наведените от З. С. факти, пораждащи претендираното от него право на обезщетение, не покриват нито една от хипотезите, уредени в чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ, поради което искът следва да бъде разгледан по общия ред, уреждащ отговорността за вреди - чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице-пряк изпълнител на работата, с необходимите елементи (деяние, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа - чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така: ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.

Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

Срещу З. С. е било образувано досъдебно производство по пр. № 2220/2005 г. на РП - Казанлък, сл. д. № 1041-К/05 на ТСО Казанлък. Срещу него е внесен обвинителен акт за набеждаване в извършване на престъпление по чл. 286, ал. 1 НК и за документно престъпление по чл. 316, във вр. с чл. 309, ал. 1 НК. Образувано е НОХД № 211/2006 г. по описа на PC - Казанлък. С присъда от 08.08.2006 г. подсъдимият С. е признат за виновен по повдигнатите му обвинения. С решение от 24.11.2006 г. по ВНОХД № 1072/2006 г. на ОС – Стара Загора присъдата е отменена и делото е върнато на РП - Казанлък за отстраняване на съществени процесуални нарушения. На 21.12.2006 г. прокуратурата е внесла отново обвинителен акт срещу ищеца. Образувано е НОХД № 1130/2006 г. по описа на PC - Казанлък. В хода на съдебното производство, по искане на прокурора, е допусната и изслушана съдебна психиатрична и психологична експертиза, която е отговорила на въпроса дали подсъдимият страда от някакво психично заболяване, какво е било психичното му състояние към момента на деянието (продажба на апартамент) и какво е психичното му състояние към момента на съдебното заседание. Експертизата е изготвена от две вещи лица, психиатър и психолог, които са дали заключение, че З. С. страда от параноидно личностово разстройство. Към момента на инкриминираното деяние той е могьл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в състояние е правилно да възприема фактите, имащи значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях. Експертизата е изслушана и приета в с.з. на 29.03.2007 г. С присъда от 29.03.2007 г. съдът е признал С. за виновен. С решение от 16.05.2007 г. по ВНОХД № 357/2007 г. по описа на ОС – Стара Загора присъдата е отменена и делото е върнато на РП - Казанлък за отстраняване на допуснато съществено процесуално нарушение. Прокуратурата е внесла нов обвинителен акт за същите деяния срещу ищеца. Образувано е НОХД № 722/2007 г. по описа на PC - Казанлък. С протоколно определение от 22.10.2007 г. съдът е прекратил производството по делото и е върнал преписката на РП - Казанлък за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. Прокуратурата е внесла отново обвинителен акт срещу С. за същите деяния. Образувано е НОХД № 1214/2017 г. на PC - Казанлък. В хода на съдебното производство вещите лица по СППЕ са изслушани, като са я поддържали. По искане на С. съдът е допуснал повторна СППЕ, която е изготвена от други две вещи лица, психолог и психиатър. Тези вещи лица са дали заключение, че С. страда от смесено личностово разстройство с параноидни и диссоциални черти. Към момента на инкриминираното деяние той е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както е и способен правилно да възприема фактите, имащи значение за делата, и да дава достоверни обяснения за тях. В с.з. на 13.05.2008 г. вещото лице клиничен психолог е обяснило, че параноидните черти означават, че лицето има повишена чувствителност към действията и думите на хората, които се интерпретират от него като застрашаващи го. Това са характерови особености, които влияят на поведението му и възможностите му за социална реализация. Диссоциалните личностови черти е поведение, което не е широко прието в обществото, не е съобразено често с установените правила и норми на поведение, приемат се като отклоняващи. Тези черти не означават антисоциално поведение. Това се счита за заболяване - нарушение на структурата на характера и поведенческите черти на лицето, но не е в групата на големи психични разстройства, които да му пречат да разбира свойството и значението на извършеното. Тъй като е особеност на характера, това състояние не е лечимо. То се засилва или отслабва в зависимост от условията, в които човек попада. С присъда от 11.12.2008 г., съдът е признал С. за виновен в извършване на двете деяния. В мотивите на присъдата съдът е коментирал експертизата, доколкото е приел, че подсъдимият е вменяем и може да носи наказателна отговорност. С решение № 84/29.07.2009 г. по ВНОХД № 20/2009 г. ОС – Стара Загора е отменил присъдата на PC и е върнал делото на РП - Казанлък за отстраняване на процесуални нарушения. На 28.04.2010 г. РП - Казанлък е внесла нов обвинителен акт срещу С.. Образувано е НОХД № 318/2010 г. по описа на PC - Казанлък. В с.з. на 17.09.2010 г. съдът е прочел заключението по повторната СППЕ, изготвена по НОХД № 1214/2007 г., и е изслушал двете вещи лица, които в с.з. са потвърдили, че поддържат заключението, че при освидетелствания не са установени данни за наличието на психично разстройство, което да го лиши от способността да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. При него е налице психична годност правилно да възприема фактите, свързани с делото и да дава достоверни обяснения. В следващото с.з. на 14.12.2010 г. съдът е изслушал вещите лица, изготвили първоначалната СППЕ по НОХД № 1130/2006 г. по описа на PC – Казанлък, и е приел същата. С присъда № 15/10.03.2011 г. по НОХД № 318/2010 г. PC - Карлово е признал С. за виновен за извършване на двете деяния по чл. 286, ал. 1 НК и по чл. 316, във вр. с чл. 309, ал. 1 НК. В мотивите си съдът е описал заключенията на вещите лица по двете СППЕ - основна и повторна, приел е, че С. е извършил престъпленията при пряк умисъл, което предполага вменяемост, като при определяне на наказанието е отчел като смекчаващо вината обстоятелство „наличието на болестни изменения относно мирогледа и начина на общуване“, като е посочил, че „въпреки че установеното психично заболяване у подсъдимия не му пречи да бъде наказателно отговорно лице, съобразно заключението на вещите лица по делото, то признаците на наличното му психическо заболяване обуславят паталогичната настойчивост у подсъдимия да преследва цели и да защитава интересите си, вкл. и по незаконни начини“. С решение № 223/4.07.2011 г. по ВНОХД № 847/2011 г. Пловдивският окръжен съд е потвърдил присъдата по НОХД № 318/2010 г. на Карловския PC. По молба на С. за възобновяване на производството по НОХД № 318/2010 г. на Карловския PC е образувано КНД № 2137/2011 г. по описа на ВКС, III н. о. С решение № 397/24.10.2011 г. ВКС е оставил молбата му без уважение. През 2020 г. С. е завел срещу Д. Г. И. и срещу ЧСИ Д. Д. искове за причинени неимуществени вреди, по които е образувано гр. д. № 768/2020 г. на ОС - Пловдив. Първият ответник е бил съдията, който е постановил осъдителната присъда срещу ищеца по визираното по-горе НОХД № 1130/2006 г. по описа на PC - Казанлък и завел впоследствие ч.х.н.д. № 912/2007 г. на PC – Стара Загора срещу З. С. за обида и клевета, по което е постановена осъдителна срещу последния присъда и уважен граждански иск. Вторият ответник е съдебният изпълнител, който е изпълнил присъдата в гражданската й част, като е изнесъл на публична продан собствен на ищеца имот (искът срещу втория ответник е отделен и изпратен за разглеждане на друг съд). Впоследствие, поради постановено срещу България по жалба на ищеца съдебно решение на ЕСПЧ, ч.х.н.д. № 912/2007 г. на PC – Стара Загора е възобновено и ищецът е оправдан, а предявеният от Д. И. граждански иск - отхвърлен. В исковата молба по гр. д. № 768/2020 г. на ОС - Пловдив ищецът е претендирал обезщетение от двамата ответници за причинените му от тях неимуществени вреди във връзка с воденото наказателно дело от частен характер и изпълнение на присъдата в гражданската й част, които впоследствие са били отменени. По това гр. д. № 768/2020 г. съдът е назначил и изслушал съдебна психиатрична и психологична експертиза във връзка с твърдяното от ищеца С. влошено психично състояние от водените две дела. Вещите лица психиатър и клиничен психолог са имали за задача да отговорят на въпроса дали С. е преживял „описаната тежка психиатрична реакция с описаните последствия вследствие на незаконното му наказателно и гражданско осъждане до отмяната, с удръжки на голяма сума пари и продажба на имот с кражба на имущество“. В депозираното в съда на 12.10.2020 г. заключение вещите лица са посочили, че данните от направеното на ищеца изследване не потвърждават хипотезата за наличие на посттравматично стресово разстройство, ищецът не покрива критериите за депресивен епизод, протрахиална депресивна реакция, посттравматично стресово разстройство в см. на МКБ-10. При ищеца има данни за личностови особености, които го правят по-сензитивен към случващото се, като част от неговите индивидуални психологични особености е да търси правата си. Личностовите му особености водят до дистрес, тревожност, раздразнителност, които не достигат до ниво на психично разстройство. Вещите лица са посочили, че при ищеца има данни за личностова акцентуализация, но тя не достига до ниво на личностово разстройство. В с.з. на 18.11.2020 г., изслушани пред делегирания по съдебна поръчка СРС по гр. д. № 55505/2020 г., вещите лица са обяснили, че за да е налице параноидно личностово разстройство, следва да има раздразнителност, гняв, което е следвало да се материализира в някакво дисфункционално поведение, а такова не е налице. Посочили са още, че личностовото разстройство възниква в края на пубертета и присъства в живота на индивида до края на живота му. То не се проявява равномерно, развива се на приливи и отливи. Гражданският съд по гр. д. № 768/2020 г. на ОС - Пловдив е приел експертизата, като с крайния си съдебен акт е отхвърлил предявения срещу ответника И. иск, тъй като завеждането на тъжба и искане за образуване на изпълнително дело не е противоправно поведение. Изслушаната и приета от ОС - Пловдив КППЕ е послужила като основание на ищеца да поиска от прокуратурата възобновяване на НОХД № 318/2010 г. на PC - Карлово. В молбата си до прокуратурата от 18.01.2021 г. той е посочил, че по НОХД № 318/2010 г. е приета повторна СППЕ, която е дала заключение, че З. С. страда от параноидно личностово разстройство, което му пречи да възприема реално действителността. Тази експертиза е ползвана от съда за мотивиране на постановената присъда. Впоследствие, по гр. д. № 55505/2020 г. на СРС била приета СППЕ, в която по безспорен начин е установено, че З. С. никога не е страдал от параноидно личностово разстройство. В молбата ищецът е поискал от прокуратурата да внесе искане до съда да се възобнови НО ХД № 318/2010 г. по описа на PC - Карлово, по което „ОПГ, чрез манипулации, лъжесвидетели и използване на порочна експертиза“, и с участие на магистрат, му е откраднала 33 000 лв. Поискал е да се отмени присъдата и той да бъде оправдан, като в противен случай ще заведе дело за нанесени вреди.

По молбата за възобновяване се е произнесъл окръжният прокурор при ОП - Пловдив, след като се е запознал с материалите по НОХД № 318/2010 г. на PC - Карлово. С постановление от 08.03.2021 г. по преписка № 1039/2021 г. окръжният прокурор е отказал да внесе в съда искане за възобновяване на произволството по НОХД № 318/2010 г.; в мотивите на акта прокурорът е обсъдил заключенията по повторната СППЕ, приета по НОХД № 318/2010 г. на PC - Карлово, и заключенията по СППЕ, приета по гр. д. № 768/2020 г. на ОС - Пловдив. Приел е, че двете експертизи са отговорили на различни въпроси, като на експертизата по гр. д. № 768/2020 г. на ОС - Пловдив не е поставен въпросът дали З. С. страда от психично заболяване. След като такъв въпрос не е поставян, не може да се разсъждава за дадено невярно заключение от страна на вещите лица, респ. за осъществен състав на престъплението по чл. 291 НК. Освен това двете експертизи са изготвени в интервал от продължителен период от време, надхвърлящ десет години, което неминуемо би могло да има отражение и върху здравословното състояние на конкретното лице. На следващо място, прокурорът е посочил, че СППЕ по НОХД № 318/2010 г. е коментирана от съда в присъдата, но основно с оглед на преценката за вменяемост на лицето и като смекчаващо отговорността обстоятелство. Прокурорът е визирал, че се възобновяват наказателни дела, когато някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, се окажат неистински. Тъй като не е установено невярно заключение на експертизата, не са налице и основанията за възобновяване на наказателното дело на основанията по чл. 422, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК, които са от правомощията на окръжния прокурор. Недоволен, З. С. е обжалвал постановлението на ОП - Пловдив. С постановление от 5.04.2021 г. Апелативна прокуратура - Пловдив го е потвърдила. Прокурор при АП е споделил изводите на окръжния прокурор, като изрично е посочил, че няма основание да се разследва невярно експертно заключение, тъй като двете експертизи - по гражданското и по наказателното дело, са били с различни задачи и са изготвени през продължителен период от време. Освен това, оспорваното от З. С. заключение не е оказало съществено влияние при формиране изводите на Карловския PC и е коментирано в интерес на лицето, като смекчаващо отговорността обстоятелство. След образуване на въззивното производство, с постановление от 29.09.2023 г. по пр. пр. № 6160/2021 г., ВКП е потвърдила постановление на АП - Пловдив от 05.04.2021 г., с което е потвърдено постановление на ОП - Пловдив от 08.03.2021 г. за отказ за изготвяне на искане за възобновяване на НОХД № 318/2010 г. на PC - Карлово. ВКП е възприела изводите на ОП - Пловдив и АП - Пловдив, че няма основание за възобновяване на наказателното производство - нито има присъда, нито разследване за верността на заключението на СППЕ. Личностните данни на подсъдимия са използвани единствено за индивидуализация на наказанието като смекчаващи отговорността обстоятелства. Изводите на вещите лица, използвани от наказателния съд, са, че е могъл да разбира свойствата и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както и че е способен правилно да възприема фактите от значение за делото и да дава обяснения за тях.

Въззивният съд е изложил, че не споделя доводите на Прокуратурата на РБ, че действията на прокурора, изразяващи се в постановяване на мотивиран отказ да се внесе в съда искане за възобновяване на наказателното производство, не биха могли да се квалифицират като противоправни, доколкото това са действия от кръга на неговата законоустановена компетентност. По иск, предявен срещу Прокуратурата на РБ, какъвто е настоящият, съдът следва да се произнесе по противоправността, като основание за деликтната отговорност на прокуратурата, а не на отделния прокурор. Приел е, че отказът да се внесе искане за възобновяване на наказателното производство не е незаконосъобразен. С искането си към прокуратурата да внесе искане за възобновяване на НОХД № 318/2010 г. на PC - Казанлък, З. С. е поискал да се започне разследване за депозиране на невярно заключение по това дело. Това е така, тъй като чл. 422, ал. 1, т. 1-3 НПК изисква обстоятелствата да бъдат установени с влязла в сила присъда или чрез разследване, а такива към момента на отправеното от него искане на 18.01.2021 г. не е имало. Ищецът е твърдял, че заключението по повторната СППЕ, приета по НОХД № 318/2010 г. на КРС, съгласно което той страда от психично заболяване, е невярно, тъй като заключението по СППЕ, приета по гр. д. № 768/2020 г. на ОС - Пловдив установява, че той не страда от такова заболяване. Условията за провеждане на разследване са посочени детайлно в глава седемнадесета на НПК - за да се започне разследване, е необходимо наличие на законен повод и достатъчно данни. Законен повод е съобщение/постъпила информация за извършено престъпление. Достатъчно данни са налице, когато може да се направи основателно предположение за извършено престъпление. В случая искането на ищеца от 18.01.2021 г. представлява законен повод, но според Апелативен съд – София липсват достатъчно данни за извършено престъпление. В изложението на С. до прокурора, което представлява законен повод за разследване, се говори за невярно заключение. Съставът на престъплението за невярно заключение е в чл. 291 НК - който като вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта устно или писмено съзнателно даде невярно заключение, се наказва. Следователно трябва да има данни, че вещите лица по повторната СППЕ са дали умишлено невярно заключение пред съда, като чл. 420, ал. 1 НПК поставя и допълнително изискване - присъдата срещу ищеца да се основава на това заключение. Според въззивния съдебен състав по делото не са ангажирани доказателства по повторната ППЕ да е дадено невярно заключение. Основните изводи в това заключение, които са имали значение за присъдата срещу ищеца, са, че подсъдимият С. е вменяем и може да носи наказателна отговорност, и че същият има характерови особености, заради които по-трудно функционира в обществото и които не подлежат на лечение, а по отношение на тях той няма критичност. С оглед на тези два основни извода, наказателният съд е признал С. за виновен и му е наложил наказание, като при определяне на размера му е съобразил, като смекчаващи вината обстоятелства, тези характерови особености („патологичната настойчивост у подсъдимия да преследва цели и да защитава интересите си, вкл. и по незаконни начини“). Присъдата не е обоснована на заключението за смесено личностово разстройство, като за съда тази медицинска диагноза/клинична картина няма значение. Наказателният съд е взел предвид оценката на клиничната картина и по-конкретно дали подсъдимият е установено да е вменяем. Фактът, че десет години по-късно други две вещи лица са обсъдили в заключението си, че при ищеца няма данни за личностово разстройство, а за личностова акцентуация, не означава, че повторната СППЕ е невярна. Тези вещи лица са имали за задача да установят как С. е възприел воденото срещу него наказателно дело от частен характер и принудително изпълнение, а не дали той страда от психично заболяване. Въпреки че са обсъдили този въпрос, изводът касае състоянието на лицето през 2020 г., а не състоянието му към 2005-2010 г. (към който момент е оценката на повторната СППЕ). Според Софийския апелативен съд не отговаря на истината твърдението на ищеца, че вещите лица по гр. д. № 768/2020 г. на ОС - Пловдив са заявили, че той никога не е страдал от личностово разстройство. Те не са имали такава задача и такова ретроспективно изследване, с възстановяване на цялостното поведение на ищеца до 2005 г. и преди това, те не са провели. Фокусът на задачата им е била дали ищецът е преживял травма в резултат на водените срещу него две дела. При изслушването им пред съда те са заявили, че състоянието личностово разстройство е на приливи и отливи, не се проявява равномерно. От друга страна, вещите лица по повторното заключение пък са обяснили на съда, че състоянието на ищеца би се подобрило евентуално след 55-годишна възраст. Фокусът на тяхната експертиза е бил психичното състояние на С. към момента на извършване на деянието по НОХД № 318/2010 г. на PC – Карлово (2005 г.) и към момента на съдебното производство (2010 г.). Съмнение за невярно заключение би се появило в случай че едната експертиза е установила, че ищецът е бил вменяем, а другата - невменяем. След като и двете експертизи установяват, че ищецът има психическата способност да разбира свойствата и значението на своите деяния и да ръководи постъпките си (т.е. е наказателно отговорен), относима за съда разлика в двете заключения няма. А дали психичните нарушения са достигнали до ниво личностово разстройство или личностова акцентуация, може да има значение само евентуално при определяне размера на наказанието. Експертизата по НОХД № 318/2010 г. на PC - Карлово и експертизата по гр. д. № 55505/2010 г. на СРС имат различен предмет, тъй като на вещите лица са поставени различни задачи. И двете експертизи обаче, установяват, че З. С. има психическата способност да разбира свойствата и значението на своите деяния и да ръководи постъпките си. Присъдата по НОХД № 318/2010 г. по описа на PC - Карлово не е обоснована със заключението за смесено личностово разстройство, а последното е взето предвид във връзка с установената вменяемост на лицето, като съдът е приел, че подсъдимият е извършил престъпленията при пряк умисъл. Изводът за липса на противоправност не се променя от представените с молбите от 25.09.2023 г. и от 05.03.2024 г. доказателства - писмо на РП - Казанлък до З. С. от 04.10.2005 г. и резолюция от 20.12.2012 г. на прокурор от РП - Казанлък, както и изпълнителен лист от 06.12.2018 г. на ОС - Пловдив. Тези документи според С. имат връзка с настоящото дело, но такава връзка липсва. От тях се установява, че ищецът е сезирал РП - Казанлък с данни за извършено престъпление, но прокурорът е приел, че няма данни, описаните факти в резолюцията на прокурора обаче нямат отношение към изводите на вещите лица по СППЕ и отказа на прокуратурата да поиска възобновяване на НОХД № 318/2010 г. на РС - Карлово. Изпълнителният лист удостоверява, че към датата на издаването му ищецът е имал вземане към Деян Господинов Илиев, който видно от доказателствата, приети от СГС, е постановил осъдителната присъда срещу ищеца по НОХД № 1130/2006 г. по описа на PC - Казанлък и завел впоследствие ЧХНД № 912/2007 г. на PC - Стара Загора срещу С. за обида и клевета.

Въззивният съд е посочил, че не подлага на съмнение претърпените от З. С. неимуществени вреди във връзка с констатациите на вещите лица психолог и психиатър по НОХД № 318/2010 г. на РС - Карлово, но при липса на противоправност вредите не могат да се обезщетят. Визирал е и че тези констатации са ползвани единствено в рамките на наказателното дело, те не са разгласявани от съда или от прокуратурата извън него и не могат да послужат за изводи по друго дело, независимо от какъв характер. По делото няма доказателства за ползване извода на вещите лица вън от преценката на наказателния съд за наказателната отговорност на С. и за индивидуализация на наказанието му. В тази връзка е намерил за неотносими доводите в пледоарията пред него, че „Отиват свидетели и казват: „Той прави нещо, има някакви качества, въздейства ни на нас и ние не гледаме какво подписваме, без да гледаме какво подписваме“ и това е документ с невярно съдържание. Посочил е, че свидетелските показания са самостоятелно доказателствено средство, без зависимост от заключението на СППЕ, като съдът обсъжда всички доказателства в тяхната съвкупност.

Според въззивното решение всички твърдени процесуални нарушения на СГС, описани в писмената защита на адвоката и във въззивната жалба, и лично от С., са били преодолени. Правна помощ на страната е била допусната от СГС, но прекратена поради факта, че С. е бил недоволен от помощта, предоставяна му от няколко различни адвокати. От въззивния съдебен състав му е била назначена отново и след един отказ е намерен адвокат, „одобрен“ от С.. Софийският апелативен съд е приел, че правото на защита на страната не е било нарушено, тъй като всички нейни искания са уважени от второстепенния съд - няма отхвърлено искане с мотив процесуална преклузия, а всички оплаквания, изложени в хода на въззивното производство, са съобразени. Процесуалната равнопоставеност на страните предполага, че на всяка страна трябва да се предостави разумна възможност да представи своето становище - включително доказателствата си - при условия, които не я поставят в значително неизгодно положение спрямо другата страна, което в случая е сторено. ВКП се е произнесла с постановление от 29.09.2023 г. по пр.пр. № 6160/2021 г., като е потвърдила постановление на АП - Пловдив от 05.04.2021 г., с което е потвърдено постановление на ОП - Пловдив от 08.03.2021 г. за отказ за изготвяне на искане за възобновяване на НОХД № 318/2010 г. на PC - Карлово. Недопускането на СППЕ за претендираните вреди на З. С. е без значение поради липсата на първата предпоставка от деликта. Би имало процесуално нарушение, ако искът е отхвърлен поради недоказаност на неимуществени вреди, но те могат да са приемат за житейски правдоподобни при наличие на противоправност. Съдът е приел и че е вярно твърдението на С., че искът е насочен срещу Прокуратурата на РБ, а не срещу Окръжна прокуратура - Пловдив, като съдът не е постановил решението си срещу Окръжна прокуратура - Пловдив, а е посочил, че именно това звено на прокуратурата е следвало да изготви искане за възобновяване на производството.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на недопустимост на въззивното решение.

Формулира и следните въпроси:

1. Следва ли съдът да прекратява допусната правна помощ по ЗПП, в случай на неразбирателство с назначения от него адвокат по ЗПП;

2. Допустимо ли е да се дава ход на образувано дело, когато не е оформена исковата молба, т.е. не е ясен ответникът по нея, не е ясна цената, не са ясни основанията;

3. Допустимо ли е да се решава делото на първа инстанция при незавършен фактически състав, т.е. не е събрано доказателството на ВКП (постановление), без което ПРБ не може да бъде ответник, при поискано спиране на делото до събирането на това доказателство и при отказ на съда да го събере с мотив, че делото е голямо по обем и не може да се изпраща или да му се прави копие;

4. Допустимо ли е доказателството от т. 3 да се събере от въззивния съд, при положение че не е имало уважителна причина за несъбирането му на първа инстанция;

5. Допустимо ли е въззивният съд да не разглежда подадените молби до него, да ги анализира, да определи допустимостта им, относимостта им и да се произнесе по исканията, посочени в тях;

6. Допустимо ли е въззивният съд да не се произнася по всички събрани фактически доказателства - за значението им по предмета на делото, а да го прави избирателно по негова воля.

Във връзка с първия въпрос прилага определение № 196/26.05.2022 г. по ч. гр. д. № 1788/2022 г. на ВКС, ІІІ г. о.

От ответника е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Правната доктрина и съдебната практика приемат, че недопустимо е решение, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато се е произнесъл въпреки липсата на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; след десезиране на съда; по недопустима въззивна или касационна жалба или при липса на жалба; при произнасяне по непредявен иск или свръх петитум; постановено без участие на задължителен необходим другар и др.

В случая не е налице порок, водещ до недопустимост на въззивното решение, като следва изрично да се посочи (предвид изложените твърдения на З. С.), че САС е разгледал въззивна жалба, подадена не преди, а след постановяване на първоинстанционното решение (последното е с дата 23.07.2023 г., а делото пред въззивния съд е образувано по жалба от 24.07.2023 г.).

Решението на Софийския апелативен съд не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

По отношение на всички формулирани въпроси не е обосновано наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, вкл. не е представена съдебна практика, с която въззивното решение да влиза в противоречие. Освен това, в по-голямата си част същите са поставени с оглед защитните тези на жалбоподателя, а не според действителните обстоятелства по делото и процесуалните действия на съда, поради което са ирелевантни. Конкретно, въззивният съд не е нарушил правата на С. с оглед осигуряването му на правна помощ, като е предоставил такава, а по искане на страната е заменил и първоначално определения служебен адвокат с предпочитан и посочен от нея друг адвокат (Д. П.); същият не се е произнесъл по нередовна искова молба; приетото от САС постановление на прокурор от ВКС от 29.09.2023 г. не е могло да бъде събрано пред първата съдебна инстанция, тъй като първоинстанционното решение е постановено преди него. Същевременно съдът е обсъдил в решението си всички доводи и възражения на страните и всички относими към спора доказателства.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационата жалба има право на 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,