Определение № 3166 от 21.06.2024 г. на ВКС по д. № 472/2024 г.

Производството е по чл.288,вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. Л. срещу въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. №487/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касаторката срещу ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД искове по чл.432 КЗ за сумата от 4 858,70 лв., обезщетение за имуществени вреди от загуба на доход, съизмерим с минималната работна заплата/МРЗ/, за периода 1.08.20-24.08.22 г. и сумата от 234 лв. – ежемесечно обезщетение за имуществени вреди от загуба на доход, съизмерим с МРЗ, за периода от 25.08.22 г. до настъпване на юридически факт за изменение на размера на това плащане или неговото отпадане. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че правните въпроси: 1. Трябва ли ответникът да проведе пълно и главно доказване на възраженията и фактическите си твърдения, от които черпи права?; 2. Може ли въззивният съд да основава решението си върху факти и възражения, които не са въведени от насрещната страна в преклузивните срокове? и Какъв е стандартът за доказване на пропуснати ползи от деликт?- са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС – съответно р. по т.д. №2956/19 г. на второ т.о., р. по т.д. №696/20 г. на второ т.о. и ТР №3/21 г. на ОСГТК. В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК поставя въпроса: Когато възможността на пострадалия да продължи да упражнява сегашната си трудова дейност е само частично засегната, длъжен ли е той да изостави упражняваната от него икономическа дейност и да започне да работи нещо съвсем различно/ напр. чистач/, за да минимализира вредите от загубата на доход? Намира, че по въпроса не е налице практика на ВКС и той е от значение за случая и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е присъдил обезщетение на ищцата за имуществени вреди от загуба на доход за периода 28.07.19 – 31.07.20 г. Приел е, че за първите пет месеца от този период ищцата е била напълно неработоспособна, вследствие травмите от катастрофата, а след това до края на периода бавно и постепенно възстановявавала работоспособността си. За следващия период експертът – СМЕ е установил, че ищцата е работоспособна, но не е в състояние да полага извършвания преди ПТП от 28.07.19 г. тежък физически труд на селскостопански работник на открито за същото време и със същата интензивност. Съобразявайки приетото в ТР №3/21 г. ОСГТК, въззивният съд е посочил, че на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради процесния деликт – т.е. от съществуващите факти и състояния следва да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта. В случая е установено, че към момента на ПТП ищцата не е работила по трудов договор, няма квалификация, няма и данни за реалните й доходи. От заключенията на експертите се установява, че след изтичане на една година от ПТП ищцата може да полага друг вид труд/ не толкова тежък като селскостопанския на открито/, за който не е необходима квалификация – напр. чистачка и да получава МРЗ. Или според въззивния съд от данните по делото не може да се направи обоснован извод, че за процесния период от 1.08.20 г. до завеждане на иска ищцата е пропуснала да реализира доход в размер на МРЗ в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП. По същите съображения е отхвърлена и претенцията за ежемесечно обезщетение занапред, съизмеримо с част от минималната заплата. При тези решаващи изводи на въззивния съд първият правен въпрос не е разрешен в противоречие с р. по т.д. №2956/19 г. на второ т.о. на ВКС, в което е прието, че възраженията на ответника не могат да почиват на предположения, а следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване. Работоспособността на ищцата за периода след 1.08.20 г. е установена с експертните заключения, на които се е позовал въззивният съд, а посочената примерно длъжност не изисква квалификация и за нея се заплаща МРЗ, с която ищцата съизмерва загубата на доход. Вторият въпрос също не е разрешен в противоречие с р. по т.д. №696/20 г. на второ т.о. на ВКС. В отговора на исковата молба и в становище на л.209 от делото на РС ответникът е оспорил твърдяната в исковата молба загуба на доход на ищцата през процесния период поради неработоспособност, като е настоял, че обезщетение се дължи само за реално претърпени, сигурни и доказани вреди. Третият и четвъртият въпрос също не обосновават сочените осн. за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. В ТР №3/21 г. е прието, че пропуснатите ползи от деликт следва да бъдат доказани със сигурност. Пояснено е, че „вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване. В този случай на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи. Затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички – както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта“. В случая ищцата, въпреки констатираната 30% трайна нетрудоспособност, е трудоспособна и може да получава на подходяща работа минималната работна заплата. Не твърди и не е доказано тя да е получавала трайно преди ПТП по-висок доход, който да бъде обезщетен с разликата, посочена в ППВС №4/75 г. и ППВС №4/68 г. Посоченото в т.І от последното е приложимо по аналогия и за настоящия случай и дава отговор на последния от поставените въпроси: Когато пострадалият от непозволеното увреждане изпадне в трайна нетрудоспособност при III група инвалидност, при определянето на размера на понесените от него имуществени вреди трябва да се изхожда и от обстоятелството, че увреждането му се изразява само в намаляване на трудоспособността му. Той се признава за нетрудоспособен за работа, която е извършвал дотогава, но е в състояние да извършва трудова дейност с по-ниска квалификация. В такъв случай той понася имуществени вреди от увреждането само ако размерът на пенсията и на трудовото възнаграждение, получавано за работата, на която е трудоустроен, не покрива размера на трудовото възнаграждение от преди увреждането. Ако такъв работник или служител не е направил необходимото, за да постъпи на работа, това не му дава правото да търси обезщетение в размер на разликата между действително получаваното по-рано трудово възнаграждение и получаваната пенсия. Той е длъжен да положи усилия да постъпи на работа, която не е противопоказна за здравословното му състояние. Това му задължение произтича от чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.