Определение № 60569 от 12.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2321/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата М. К. С. – Т. чрез процесуален представител адвокат В. В. О. срещу решение № 11698 от 27.07.2020г. по гр. дело № 5116/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, с което след частична отмяна на решение № 5674 от 24.07.2019г. по гр. дело № 5563/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-14 състав е отхвърлен предявеният от М. К. С. – Т. срещу Застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп“ иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 03.07.2017г. в размер 25 000 лв. и ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сума в размер 1 399,30 лв. – разноски за двете съдебни производства.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Следва ли въззивният съд да кредитира показанията на виновния водач, който е пряко заинтересуван от изхода на спора, ако тези показания не са подкрепени с други доказателства по делото и се разминават с показания на виновния водач в досъдебното производство? – по този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Длъжен ли е съдът съгласно чл. 271 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 и Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т. 19.

Ответникът Застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп“, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. Б. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси са фактологични, предполагат преценка на конкретните доказателства, а правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

За изясняване на механизма на процесното ПТП въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните свидетели Я. Н. Т. – водач на трамвайната композиция, и А. А. А. – пътник в трамвая, заключението на автотехническата ескпертиза и показанията на ищцата, дадени в наказателното производство на 19.07.2017г. и възприети като извънсъдебни признания на неизгодни факти. Въз основа на обсъдените доказателства съдебният състав е констатирал, че на 03.07.2017г. в [населено място] при управление на трамвайна композиция водачът рязко намалил скоростта на движение, поради което пътувалата в трамвая ищца загубила равновесие, паднала и получила твърдените телесни увреждания. Приел е, че управляваният от Я. Т. трамвай, в който пътувала ищцата, приближавал спирка на градския транспорт, плавно намалявайки скоростта от 20 км/ч. до около 10 км/ч.; на около 10 метра от табелата, указваща трамвайната спирка, на 2-3 метра пред трамвая през трамвайната линия отляво надясно косо притичали две момчета, поради което свидетелката Я. Т. намалила аварийно скоростта, вследствие на което под въздействие на инерционните сили пътниците в трамвая залитнали, ищцата, пътуваща права в очакване да слезе на спирката, загубила равновесие и паднала, като при падането настъпили описаните в исковата молба увреждания – счупване на двете пищялни кости в областта на глезенната става.

За да отхвърли прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивната инстанция се е аргемунтирала с липса на необходимите предпоставки на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования водач спрямо увредената ищца, а именно липса на вина и противоправно деяние от страна на водача Я. Н. Т. при управлението на трамвайната композиция. Посочила е, че вината на водача на трамвая не е установена нито с влязла в сила присъда, нито от събраните в исковото производство доказателства. Изложила е съображения, че по аргумент от разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗДвП, съгласно която водачът на пътно превозно средство не трябва да намалява скоростта рязко, освен ако това е необходимо за предотвратяване на пътнотранспортно произшествие, предприетото рязко намаляване на скоростта за предотврътяване на ПТП в конкретния случай не съставлява противоправно деяние. При установения механизъм на ПТП въззивният съд е приел, че водачът на трамвайната композиция не е нарушил правилата за движение по пътищата, предприемайки аварийно спиране. Поради функционалната отговорност на застрахователя, която възниква само при наличие на деликт, и предвид липсата на установен фактически състав на чл. 45 ЗЗД, обуславящ възникване на отговорност за обезщетение, и липсата на противоправност като елемент от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ решаващият съдебен състав е направил извод за неоснователност на предявения пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 172 ГПК и преценката на свидетелските показания и в този смисъл е релевантен. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантния процесуалноправен въпрос е формирана константна практика на ВКС /напр. решение № 131/12.04.2013г. по гр. д. № 1/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 65/16.07.2010г. по гр. д. № 4216/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 428/15.07.2010г. по гр. д. № 843/2009г. на ВКС, ГК, I г. о. и др./, която не се налага да бъде променяна и според която съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Свидетелските показания, изходящи от лицето, което е заинтересовано в полза или във вреда на една от страните, следва да се преценяват от съда по вътрешно убеждение, като се отчита дали свидетелят е лично ангажиран от даването на подобни показания. При преценката дали свидетелските показания да бъдат кредитирани, съдът следва да отчита съществуват ли противоречия с останалите доказателства по делото и дали са обективни и вътрешно непротиворечиви. Не могат да се игнорират свидетелски показания на основание, че са дадени от лице, посочено в чл. 172 ГПК, но съдът следва при преценката им да се ръководи от вътрешното си убеждение, останалите доказателства, обсъдени самостоятелно и в съвкупност и от правилата на логиката. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с константната практика е извършил преценка на показанията на свидетелката Я. Т. с оглед на всички други данни по делото, като е имал предвид възможната нейна заинтересованост, отчел е липсата на противоречия с останалите доказателства, кредитирал ги е като подробни, логични и кореспондиращи със заключението на автотехническата ескпертиза и с показанията на ищцата, дадени в наказателното производство на 19.07.2017г. и възприети като извънсъдебни признания на неизгодни факти, като при установяване на механизма на процесното ПТП е отчел и показанията на свидетелката А. А..

Вторият процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата, възраженията и доводите на страните, поради което е от значение за спора. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и Тълкувателно решение 1/04.01.2001. по т. гр. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК, както и в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/. Съгласно константната практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил доводите и възраженията на страните, извършил е съвкупна преценка на събраните в производството доказателства, въз основа на които е приел, че липсват вина и противоправно деяние от страна на водача Я. Н. Т. при управлението на трамвайната композиция и предприемането на аварийно спиране.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение