Определение № 154 от 11.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 858/2012 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца К. С. У. против решение № I – 74/2008 г. по в.гр.дело № 654/2008 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение № 1013/26.06.2008 г. по гр.дело № 747/2008 г. на Бургаския районен съд и е отхвърлен иска на жалбоподателя против С. С. У.-Д. и Р. Г. П. за делба на недвижимите имоти, оставени в наследство от общата наследодателка Р. С. У./поч. 2007 г./ в землището на [населено място], [община] – нива от 47.607 дка, четвърта категория в м.”К.” – имот № * по плана за земеразделяне, нива от 3.802 дка в м.”В.”, имот № * по плана за земеразделяне, изоставени трайни насаждения от 25.898 дка в м.”Б.” – имот № *, нива от 59.347 дка в м.”К.”, имот № * по плана за земеразделяне. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. допустимо ли е приемане за разглеждане и съединяване на конститутивен иск по чл.30,ал.1 ЗН, както и на претенции за нищожност на завещанието по чл.42,б.”б” ЗН, вр.чл.25,ал.1, пр.2 ЗН и за унищожаемост – чл.43, ал.1,б.”а” ЗН, вр.чл.13 ЗН за пръв път пред въззивната инстанция с висящо пред същата инстанция производство за съдебна делба на наследство, ако производството по делото се разглежда по реда на ГПК/отм./, допустимо ли е разглеждането на тези конститутивни искови претенции само в една единствена редовна съдебна инстанция, решен в противоречие с практиката на ВКС – р. № 85/07.03.2011 г. по гр.дело № 1792/2009 г. на ВКС I г.о., постановено по чл.290 ГПК, 2. предявените искове по чл.30,ал.1 ЗН, както и на претенции за нищожност на завещанието по чл.42,б.”б” ЗН, вр.чл.25, ал.1пр.2 ЗН и за унищожаемост – чл.43, ал.1,б.”а” ЗН, вр.чл.13 ЗН могат ли да се разглеждат като насрещна претенция по въззивната жалба на наследник по закон, който не е заветник в първата фаза на съдебна делба ако производството по делото се разглежда по реда на ГПК/отм./, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – решение № 668/29.05.85 г. по гр.дело № 108/85 г. на ВС I г.о., решение № 177/28.05.2011 г. по гр.дело № 844/2010 г. на ВКС II г.о., решение № 328/19.05.2009 г. по гр.дело № 1194/2008 г. на ВКС II г.о., 3. може ли по приетата искова претенция по чл.30,ал.1 ЗН съдът при действието на ГПК /отм./ служебно да конституира съделител въззивник по реда на т.17 ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС по съображения, че можело да възникне съсобственост между страните, след като този служебно конституиан съделител е само заветник, но не и наследник по закон и преди служебното конституиране за съда е ясно от доказателствата по делото, че наследникът-съделител на когото се противопоставя завета не е приел наследството по опис и следователно правата на заветника не могат да бъдат оспорени в производстгвото по чл.30,ал.1 ЗН, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.17 от ТР № 1/2001 г. ОСГТК на ВКС, Решение № 320/06.07.2010 г. по гр.дело № 1314/2009 г. на ВКС II г.о., постановено по чл.290, 4. служебното конституиране на заветника като съделител въззивник в производството за съдебна делба за пръв път пред въззивната инстанция по реда на ГПК/отм./ превръща ли го в наследник, има ли това лице качеството съделител и необходим другар – чл.172,ал.2 ГПК/отм./ след като има самостоятелни материални и процесуални права в процеса, изключващи правата на останалите съделители-наследници/нежелаещи участието му в процеса/, като заветникът не е встъпил главно по реда на чл.181 ГПК/отм./ пред първата инстанция, нито е предявил иск по чл.97,ал.1 ГПК/отм./ или по чл.108 ЗС решен в противоречие с практиката на ВКС – т.17 от ТР № 1/2001 г. ОСГТК на ВКС и решение № 668/29.05.1985 г. по гр.дело № 108/85 г. на ВС I г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, 5. допустима ли е процесуална субституция по реда на чл.15,ал.2 ГПК/отм./ в производството за съдебна делба пред въззивна инстанция, където за пръв път съделител-наследник предявява чужди материални права на заветник, който впоследствие служебно е конституиран от съда като съделител, макар че има самостоятелни права, изключващи делбата, решаван противоречиво от съдилищата - решение № 3033/17.12.1973 г. по гр.дело № 2186/73 г. на ВС I г.о., с решение № 297/30.05.2009 г. по гр.дело № 2148/2008 г. на ВКС II г.о.,постановено по реда на ГПК/отм., определение от 27.04.2007 г. по дело № 64/2007 г. на II отд. на ТК на ВКС, 6. диагнозата на наследодателката „лакунарна глобарна деменция” водеща в психиатрията до извод за липса на завещателна дееспособност, независимо от приетата от съда флуктуация в положителна насока позволяват ли на съда да приеме за доказана дееспособността на наследодателката, след като съдът няма специални знания на психиатър и не е назначил задължителната за случая СМЕ – решен в противоречие с практиката на ВКС – т.10 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 244/31.01.79 г. по гр.дело № 2578/78 г. на ВС I г.о., решение № 236/26.03.2009 г. по гр.дело № 6447/2007 г. на ВКС I г.о., решение № 330/06.07.2009 г. по гр.дело № 731/2008 г. на ВКС I г.о., 7. преправянията и дописванията в саморъчното завещание, установени от СГЕ не оборват ли извода на съда за валидност на същото и не следва ли да доведат до уважаване на претенциите за нищожност на завещанието по чл.42, б.”б” ЗН, вр.чл.25,ал.1,пр.2 ЗН и за унищожаемост – чл.43, ал.1,б.”а”ЗН, вр.чл.13 ЗН., решаван противоречиво от съдилищата - решение № 1276/29.10.2004 г. по гр.дело № 666/2003 г. на ВКС IV г.о.- постановено по реда на ГПК/отм./, решение № 118/13.03.2008 г. по гр.дело № 1156/2007 г. на Окръжен съд [населено място], 8. чия е тежестта на доказване на валидността на саморъчното завещание, на заветника или на наследника по закон, оспорващ завещанието и това може ли да стане за пръв път пред въззивната инстанция в производството за съдебна делба на недвиими имоти, които съгласно завета принадлежат на заветника, решаван противоречиво от съдилищата - решение № 991/12.01.2010 г. по гр.дело № 1987/2008 г. на ВКС IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, решение № 1322/09.07.2009 г. по в.гр.дело № 1174/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, 9. какво е правилното тълкуване на действителната воля на завещателя в саморъчното му завещание с идеални части или с недвижими имоти се разпорежда наследателката след смъртта си/чл.20 и чл.44 ЗЗД/, решаван противоречиво от съдилищата- решение № 517/26.05.2010 г. по гр.дело № 40/2009 г. на ВКС I г.о. постановено по чл.290 ГПК, решение № 301/09.05.95 г. по гр.дело № 23/95 г. на ВС I г.о.,постановено по реда на ГПК/отм./, решение № 833/06.01.2011 г. по гр.дело № 1221/2009 г. на ВКС I г.о., постановено по чл.290 ГПК, решение № 1060/23.10.2008 г. по гр.дело № 3973/2007 г. на ВКС II г.о., постановено по реда на ГПК/отм./. Ответницата по жалбата С. С. У. – Д. и Р. Г. П. – всяка от тях в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. От ищеца К. С. У. е подадена частна жалба против определение № 1/16.07.2012 г. по в.гр.дело № 654/2008 г. на Бургаския окръжен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на С. С. У.-Д. и Р. Г. П. по 2000 лв. на всяка от тях поотделно направени разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение за един адвокат. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното определение – незаконосъобазност и необоснованост. Иска отмяна и постановяване на друго, с което молбата на С. У. и Р. П. за изменение на въззивното решение на осн.чл.194,ал.4 ГПК/отм./ в частта за разноските се остави без уважение. Ответниците по тази частна жалба С. Д. и Р. П. не са изразили становище. Подадена е частна жалба от Св. У. срещу определение от 16.08.2012 г. по в.гр.дело № 654/2008 г. на Бургаския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата й за допълване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд в частта относно направените от молителката разноски за вещи лица и транспорт на вещите лица в размер на 1367 лв. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното определение са необоснованост и незаконосъобразност. Иска отмяна и постановяване на друго, с което в полза на молителката се присъди и сумата 1367 лв. разноски за вещи лица. Ответникът по тази частна жалба К. У. изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение и обжалваните определения намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима. Всяка от частните жалби е подадена в срока по чл.275,ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и са процесуално допустими. По подадената касационна жалба от К. У.: Производството по делото е делбено във фазата по допускане на съдебната делба. От фактическа страна е прието, че жалбоподателят К. У. и С. У.-Д. са наследници по закон – деца на Р. С. У.- б.ж. на [населено място], починала на 05.01.2007 г., която е единствен наследник на С. Д. С., б.ж. на [населено място], поч. на 02.11.75 г. Прието е, че с решение на ОСЗ Н. от 04.08.1994 г. на наследниците на С. Д. Д. – С. е възстановено по реда на ЗСПЗЗ правото на собственост с план за земеразделяне на земи в землището на [населено място] – нива от 47.607 дка. в м.”К.”, нива от 3.802 дка в м..”В.”, изоставени трайни насаждения в м.”Б.а” от 25.898 дка и нива от 59.347 дка в м.”К.”. Със саморъчно завещание от 05.06.2002 г. наследодателката Р. У. завещала в полза на внучката Р. П. процесните имоти. С констативен нотариален акт № 50/2006 г. Р. П. е призната за собственик на основание завещание на земеделски имоти, част от които са и процесните. Процесното саморъчно завещание и констативен нотариален акт са представени пред въззивната инстанция от С. У.. Жалбоподателят е оспорил действителността на саморъчното завещание с твърдения, че е нищожно на осн.чл.42,б.”б” ЗН, поради това, че не изхожда от завещателката, евентуално унищожаемо на осн.чл.43, ал.1б.”а” ЗН - по време на съставянето завещателката не е могла да действа разумно и искане по чл.30 ЗН за намаляване на завещателното разпореждане, поради накърняване на запазената част на жалбоподателя от наследството на майката Р. У.. В същото производство е конституирана като съделител и Р. П., която е изразила становище, че е изключителен собственик на делбените имоти на основание саморъчното завещание. Въззивният съд е конституирал заветницата в производството по делото като страна, като е прието, че в първата фаза на съдебната делба се установява кръга на съсобствениците и съдът и по свой почин следи дали всички участници в общността са конституирани като страни и че установяване на кръга на съделителите е въпрос на процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Приел е, че с оглед възможността участниците в производството да възразят по включване на имоти в наследствената маса, както и по участие на сънаследниците в делбата следва да се конституира и заветницата. Прието е, че не е недопустимо оспорване съсобствеността по отношение на процесните имоти от съделител и според съда с приемане на саморъчното завещание в полза на Р. П. на ответницата С. Д. не е признато право да бъде процесуален субституент относно претендираните от конституираната страна Р. П. вещни права. Относно възражението за нищожност на завещателното разпореждане на осн.чл. 42,б.”б”ЗН, вр.чл.25,ал.1 ЗН съдът е приел същото за неоснователно. Прието е възоснова на допусната единична и две тройни графологични експертизи, че саморъчното завещание от 05.06.2002 г. е ръкописно изписано и подписано от завещателката с положен подпис и дата след завещателните разпореждания. Съдът е приел за неоснователно възражението, че завещателното разпореждане е неясно относно предмета на разпореждането. Взел е предвид разпоредбите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД както и съдържанието на завещанието и е направил извода, че завещателката е завещала в полза на Р. П. всички възстановени земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, включително и процесните. Прието е, че завещанието е валидно и следва да се зачете. Въззивният съд е приел за неустановено по делото към момента на съставяне на завещанието завещателката да не е могла да завещава, поради неспособност да действа разумно – чл.43,ал.1,б.”а” ЗН. Прието е, че в периода около съставяне на завещанието завещателката е била в недобро общо състояние, поради рядкото й кожно заболяване, сърдечно заболяване и болести, съответни на възрастта й. Прието е, че в този период от време завещателката е прегледана и от психиатър, който е издал медицинско направление с диагноза –„лакунарна глобарна деменция”. Възоснова на показанията на лекаря, издал направлението съдът е приел, че Р. У. не е страдала от психическа болест, била е ориентирана за собствената си личност относително добре. Възоснова на показанията на д-р П. лекуващ лекар на завещателката е прието, че не са установени тежки изменения на паметта, интелекта на завещателката и неадекватни реакции. С оглед на тези обстоятелства съдът е направил извода, че не са налице категорични данни състоянието на завещателката да е довело до неспособност да разбира и да ръководи постъпките си. Прието е за неустановено да е налице кратковременно разстройство на съзнанието на завещателката, довело до неразумност да разбира и ръководи постъпките си по време на извършване на завещанието. Неустановено е според съда наличието и на необходимост от по-специални грижи за завещателката, съответно да се е намирала в безпомощно състояние. При тези съображения е направен решаващия извод, че към момента на извършване на завещателното разпореждане завещателката е била в състояние да разсъждава разумно, да ръководи и разбира постъпките си. По възражението на жалбоподателя по чл. 30 ЗН за намаляване на завещателното разпореждане съдът е приел, че предпоставка за упражняване на потестативното право по чл.30 от ЗН спрямо лице, което не е наследник по закон е наследникът да е приел наследството по опис. Прието е, че приемането на наследството по опис е елемент от основанието за възникване на правото да се иска възстановяване на запазена част спрямо лице, което не е призовано към наследяване. В случая според съда е установено, че жалбоподателят не е приел наследството по опис, поради което искането за намаляване на завещателното разпореждане в полза на Р. П. и за възстановяване на запазената част на жалбоподателя е неоснователно. При тези съображения съдът е направил решаващия извод, че процесните имоти на основание завещателно разпореждане са собственост на заветницата Р. П. и предявения иск за делба на същите следва да се отхвърли като неоснователен. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението - допустимо ли е приемане за разглеждане и съединяване на конститутивен иск по чл.30,ал.1 ЗН, както и на претенции за нищожност на завещанието по чл.42,б.”б” ЗН, вр.чл.25,ал.1, пр.2 ЗН и за унищожаемост – чл.43, ал.1,б.”а” ЗН, вр.чл.13 ЗН за пръв път пред въззивната инстанция с висящо пред същата инстанция производство за съдебна делба на наследство, ако производството по делото се разглежда по реда на ГПК/отм./, допустимо ли е разглеждането на тези конститутивни искови претенции само в една единствена редовна съдебна инстанция. Цитираното решение № 85/07.03.2011 г. по гр.дело № 1792/2009 г. на ВКС I г.о., постановено по чл.290 ГПК е неотносимо, тъй като с него не е разрешен поставения правен въпрос. С посоченото решение е разрешен правния въпрос при уважаване на искане по чл.30,ал.1 ЗН следва ли наследникът по закон и по завещание да получи и дял от запазената част от наследството. В мотивите на решението при разглеждане на спора по същество също не се съдържа разрешение на поставения правен въпрос. Следователно цитираната практика на ВКС не обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория правен въпрос, поставен от жалбоподателя - предявените искове по чл.30,ал.1 ЗН, както и на претенции за нищожност на завещанието по чл.42,б.”б” ЗН, вр.чл.25, ал.1, пр.2 ЗН и за унищожаемост – чл.43, ал.1,б.”а” ЗН, вр.чл.13 ЗН могат ли да се разглеждат като насрещна претенция по въззивната жалба на наследник по закон, който не е заветник в първата фаза на съдебна делба ако производството по делото се разглежда по реда на ГПК/отм./. Цитираното решение № 668/29.05.85 г. по гр.дело № 108/85 г. на ВС I г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е неотносимо към поставения въпрос. С него е прието, че заветникът, комуто е завещан конкретен имот не разполага с иск срещу наследниците по закон за делба на този имот или на цялото имущество на завещателя. С решение № 328/19.05.2009 г. по гр.дело № 1194/2008 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е прието, че в първата фаза на делбения процес се решава въпроса дали е налице съсобственост по отношение на конкретно посочен недвижим имот, между кои лица и при какви права. Във втората фаза на процеса се разрешава единствено въпроса за начина на ликвидиране на съсобствеността. Прието е, че доколкото лице със самостоятелно право на собственост конкурира титула за собственост на лицата, между които се развива делбения процес, установяването на носителя на вещното право в рамките на иска, предявен по реда на чл.181 ГПК/отм./ може да бъде разгледано от съда само в първата фаза или в самостоятелно производство по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ или по чл.108 ЗС. Прието е също, че влязлото в сила решение по допускане на делбата очертава онези предметни и субективни параметри, в които се извършва делбата. Без съгласие на страните и в съответствие с уредената от закона възможност делбата не може да се извърши между лица, които не са били страни в първата фаза. Правният въпрос не е разрешен в противоречие с разрешението в това решение, тъй като въззивният съд е обосновал правните си изводи възоснова на фактическа обстановка, различна от тази в цитираното решение. По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С решение № 177/28.05.2011 г. по гр.дело № 844/2010 г. на ВКС II г.о., постановено по чл. 290 ГПК съдът се е произнесъл по въпросите за възможността искането за възстановяване на запазена част от наследството да бъде заявено в делбеното производство под формата на иск или възражение, по въпроса за правомощията на въззивния съд да се произнесе по това искане, по въпроса за участието на задължителни другари в делбеното производство, за чието конституиране съдът следи служебно, както и по въпроса за заварените към 17.05.1963 г. постройки и обекти в жилищни сгради. Застъпено е становището, че искането за възстановяване на запазена част от наследството може да бъде заявено в делбеното производство под формата на иск като още с исковата молба съсобственикът заяви, че желае да упражни това свое потестативно право по причина, че наследодателят се е разпоредил с имуществото си чрез дарение или завещание в полза на друго лице. Искането може да бъде заявено и под формата на възражение от страна на ответника, ако с исковата молба е представено завещание или акт, обективиращ извършено от наследодателя дарение, на които ищецът основава правото си да иска делба на съсобственото му имущество, както и ако друг съделител представи извършено в негова полза от наследодателя завещание или акт, обективиращ дарение. Искането може да бъде заявено под формата на възражение и от предявилото иска за делба лице, ако ответника представи изготвено в своя полза завещание или акт, обективиращ извършено от наследодателя дарение. Прието е, че съдът е длъжен да разгледа искането по същество независимо дали е заявено под формата на иск или под формата на възражение, ако то изхожда от лице, имащо качеството наследник с право на запазена част по смисъла на чл. 28 ЗН. Обстоятелството, че ползуващото се от завещанието или дарението лице се е разпоредило с имота не обуславя недопустимост на искането за възстановяване на запазена част от наследството, доколкото същото има за предмет възстановяване на равностойността на запазената част на наследника, имащ право на това, от цялото имущество, което наследодателят е притежавал към момента на своята смърт и в този смисъл уважаването на това искане не е обвързано с присъждане на идеална част от определен имот. Според съда ако делбеното производство се разглежда по реда на ГПК от 1952 г./отм./ искането за възстановяване на запазена част от наследството може да бъде заявено и пред въззивния съд под формата на възражение. Правният въпрос съдът е разрешил по същият начин. Искането за възстановяване на запазена част от наследството е заявено от жалбоподателя пред въззивния съд под формата на възражение и е прието за разглеждане, като производството по делото е разгледано по реда на ГПК/отм./исковата молба е постъпила в районния съд на 17.12.2007 г. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по третия правен въпрос. С ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 17 се предвижда, че необходимите другари имат гарантирано от закона участие в процеса като главна страна и в случаите, когато такъв необходим другар не е участвал в първоинстанционното производство като страна същият има право на жалба срещу първоинстанционното решение и следва да се конституира пред въззивния съд. Спрямо него следва да се повторят процесуалните действия, извършени от първата инстанция без негово участие и след това да се разгледат оплакванията в жалбата. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в същият смисъл. С решение № 320/06.07.2010 г. по гр.дело № 1314/2009 г. на ВКС II г.о., постановено по чл.290 съдът се е произнесъл по правния въпрос за задължителното другарство в делбеното производство и процедирането за конституиране на всички съсобственици в него. Прието е, че след като въззивният съд е констатирал, че в производството за делба на процесния имот не участват всички съсобственици е следвало да даде указания за конституирането им като задължителни необходими другари в делбата. Д. производство по делото е проведено по реда на ГПК/отм./. С обжалваното решение въззивният съд не е разрешил правния въпрос в противоречие с посоченото разрешение. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос, формулиран в изложението. Според жалбоподателя този правен въпрос е разрешен в противоречие с тълкуването в т.17 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 668/29.05.1985 г. по гр.дело № 108/85 г. на ВС I г.о. Както се посочи по-горе въззивният съд е конституирал Р. Г. П., като необходим другар и същото е извършено в съответствие със задължителната съдебна практика – т.17 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС. Поставения правен въпрос не е разрешен в противоречие с разрешението, дадено в решение № 668/29.05.1985 г. по гр. дело № 108/85 г. на ВС I г.о., тъй като със същото е поставено по различна хипотеза, поради което и правните изводи на съда са различни. Следователно по правния въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по петия правен въпрос, поставен от жалбоподателя - допустима ли е процесуална субституция по реда на чл.15,ал.2 ГПК/отм./ в производството за съдебна делба пред въззивна инстанция, където за пръв път съделител-наследник предявява чужди материални права на заветник, който впоследствие служебно е конституиран от съда като съделител, макар че има самостоятелни права, изключващи делбата. В производството по делото пред въззивната инстанция съделителката С. С. У. не е участвала като процесуален субституент относно претендираното право на собственост върху делбените имоти от конституираната пред тази инстанция Р. П.. Според въззивния съд с приемане като доказателство на саморъчно завещание в полза на трето лице не се признава право на С. У. на процесуален субституент по отношение претендираните права върху делбените имоти от Р. П.. Правният въпрос съдът не е разрешил в противоречие с разрешението в решение № 3033/17.12.1973 г. по гр.дело № 2186/73 г. на ВС I г.о. С последното съдът се е произнесъл по предявен установителен иск с пр.осн.чл.97,ал.1 ГПК/отм./ за прогласяване нищожност на договор за продажба на държавен жилищен имот. Прието е, че правото на иск като субективно право и като средство за правна защита на субективните права в гражданския процес е предоставено само на онзи правен субект, който реално, ефективно може да постигне удовлетворително осъществяване на индивидуални права, които са признати от правната норма, че е недопустим иск за защита на субективно право, пораждането на което е предполагаемо и е в зависимост от правна сделка, която може и да не бъде сключена. Според съдебния състав прогласяването на нищожността на договор, когато това е в интерес на държавата и обществото може да се иска само от органите, които законът е оправомощил. С това решение съдът се е произнесъл по съвсем различна хипотеза, поради което не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Цитираното решение № 297/30.05.2009 г. по гр.дело № 2148/2008 г. на ВКС II г.о.постановено по реда на ГПК/отм./, също е постановено по различна хипотеза от настоящата. С него съдът се е произнесъл по предявен положителен установителен иск с пр.осн.чл.97,ал.1 ГПК за собственост върху недвижим имот от Държавно лесничейство за признаване за установено по отношение на ответници-физически лица, че Държавата е собственик на имот, представляващ иглолистни гори. Поради това разрешението на правния въпрос в същото не обосновава наличие на предпоставката по чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Определение от 27.04.2007 г. по дело № 64/2007 г. на II отд. на ТК на ВКС е извън обхвата на понятието противоречиво разрешаван правен въпрос по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като със същото съдът е върнал като процесуално недопустима подадена касационна жалба. Поставените въпроси в п.6 п.7 и 9, обозначени от жалбоподателя в изложението като материалноправни и процесуално правни въпроси, по които се е произнесъл съда, довели до постановяване на неправилно съдебно решение – п.2, п.3 и п.5 касаят правилността на обжалваното решение и представляват касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Същите подлежат на преценка ако се допусне касационно обжалване на въззивното решение при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. В последното производство се преценява само наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК при ясно и точно формулиран правен въпрос от жалбоподателя, включен в предмета на спора в обжалваното решение и обусловил решаващите правни изводи на съда. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по осмия правен въпрос – чия е тежестта на доказване на валидността на саморъчното завещание, на заветника или на наследника по закон, оспорващ завещанието и това може ли да стане за пръв път пред въззивна инстанция в производство за съдебна делба на недвижими имоти, които съгласно завета принадлежат на заветника. С решение № 517/26.05.2010 г. по гр.дело № 40/2009 г. на ВКС I г.о. постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос във връзка с тълкуването на едностранните волеизявления, каквито са завещанията, както и на практиката по чл.42, б.”в” ЗН, вр.чл.26 ЗЗД по въпроса дали са действителни завещания, имащи за предмет несамостоятелен обект на правото на собственост. Прието е, че когато завещанието не е ясно досежно самия предмет на разпореждането следва да се извърши тълкуването му съобразно общите правила за тълкуване на юридическите актове – чл.20 ЗЗД. Прието е, че препращането към този текст, отнесен към характера на завещанието като едностранно волеизявление означава че при тълкуването следва да се търси действителната воля на завещателя, като отделните разпореждания се тълкуват във връзка едни с други и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото завещание. С решение № 833/06.01.2011 г. по гр.дело № 1221/2009 г. на ВКС I г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че при съмнения за характера на едно завещание дали е общо или частно волята на завещателя следва да се преценява при спазване на общото правило на чл.20 ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки разпоредбата на чл.44 ЗЗД, която отнася това правило и към едностранните волеизявления, каквото по своята същност е завещанието. Прието е, че отделните завещателни разпореждания следва да се тълкуват във връзка едно с друго и в смисъла, който произтича от текста на цялото завещание, като се търси действителната воля на завещателя. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя. В същата насока е решение № 301/09.05.95 г. по гр.дело №23/95 г. на ВС I г.о., постановено по реда на ГПК/отм./. С обжалваното решение въззивният съд е разрешил правния въпрос по начина, указан в цитираните решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по този правен въпрос. Цитираното решение № 1060/23.10.2008 г. по гр.дело № 3973/2007 г. на ВКС II г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, не обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като същото е неотносимо към поставения правен въпрос. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя К. У.. По подадената частна жалба вх. № 55552/30.07.2012 г. от К. С. У. срещу определение № 1/16.07.2012 г. по в.гр.дело № 654/2008 г. С определение № 1/16.07.2012 г. по в.гр.дело № 654/2008 г. по реда на чл.194,ал.4 ГПК/отм./ в полза на всяка от ответниците С. Д. и Р. П. са присъдени разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение за един адвокат по 2000 лв. на всяка от тях. Съдът е приел, че молбата на всяка от ответниците по иска С. Д. и Р. П. за изменение на въззивното решение в частта за разноските е подадена в двумесечния срок по чл.192,ал.4 ГПК/отм./ и е допустима. Прието е, че всяка от молбите е основателна. Съдът не споделя изцяло изводите на въззивния съд в обжалваното определение. Видно от приложените адвокатски пълномощни и договори за правна помощ на л. 611 и л.612 от въззивното дело Р. П. е упълномощила адв. Ю. Б. за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция и е изплатила 2000 адвокатско възнаграждение. С. Д. е упълномощила адв.Л. А. да я представлява пред въззивната инстанция и е заплатила 2000 лв. адвокатско възнаграждение. Искане за присъждане на направени разноски по делото е направено само от С. Д., чрез адв. А. в съдебното заседание на което е даден ход по същество на делото – на 06.06.2012 г. Искане за присъждане на разноски по делото от Р. П. не е направено. По делото е приложен списък на направените разноски от Р.П. на стр.773, като искане за присъждане не е направено. Следователно разноски по делото за въззивната инстанция следва да се присъдят само в полза на С. У. в размер на сумата 2000 лв., за което по делото са приложени доказателства. Възражението на ответника по въззивната жалба К. У. за прекомерност на адвокатското възнаграждение правилно е прието от съда за неоснователно, като са взети предвид разпоредбите на чл.7,ал.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и разпоредбите на пар.2 от ДР на същата наредба. Правилно е прието с оглед фактическата и правна сложност на делото, че изплатеното адвокатско възнаграждение от С. У. на адв. А. не е прекомерно. Като взема предвид изложеното съдът намира, че обжалваното определение следва да се потвърди в частта, с която в полза на С. У. е присъдена сумата 2000 лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение. В частта, с която в полза на Р. П. е присъдена сумата 2000 лв. разноски по делото за въззивната инстанция обжалваното определение следва да се отмени, поради липса на искане от страна на П. за присъждане на направени разноски по делото. По частната жалба вх. № 60785/04.10.2012 г., подадена от С. Д. срещу определение от 16.08.2012 г. по в.гр.дело № 654/2008 г. на Бургаския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за допълване на решение № I -74/21.06.2012 г. по гр.дело № 654/2008 г. в частта относно направените разноски от Д. за вещи лица и транспорт на вещите лица в размер на 1367 лв. С обжалваното определение от 16.08.2012 г. съдът е приел, че молителката е подала в срока по чл.192,ал.4 ГПК/отм./ молбата за изменение на решението в частта за разноските и е допустима. Прието е, че молбата е неоснователна, поради непредставяне на доказателства за направени разноски за депозити на вещи лица и разноски за транспорт на вещите лица. Молбата на С. Д. от 13.09.2012 г./л.939/ е за допълване на въззивното решение в частта за разноските, като в полза на молителката се присъди и сумата 1367 лв. По делото не са представени писмени доказателства за такива разноски – липсват платежни документи за внесени суми за депозити на вещи лица, както и доказателства за разходи по превоз на вещите лица. С оглед на това съдът намира, че с обжалваното определение правилно е прието за неоснователно искането на С. Д. за присъждане на посочената сума разноски по делото. Това определение като правилно следва да се потвърди. С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба С. У. следва да се присъди сумата 1500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение