Определение № 15 от 14.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2079/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. И. В. против определение № 1936/08.09.2020 г. по в.ч.гр.д. № 2679/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 16860/ 19.06.2020 г. по гр.д.№ 4187/2020 г. на Софийски градски съд, за отказ жалбоподателят – ищец в същото производство да бъде освободен от заплащането на държавна такса. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, считайки че съдът неправилно и необосновано е приел, че възрастта,здравословното и семейното му състояние, както и получаваните от него месечни доходи позволяват заплащането на дължимата държавна такса. Акцентира на обстоятелството, че месечният му доход от близо 2000 лева е деклариран като брутно възнаграждение и то за последните месеци, което е значително по-ниско от получаваното нетно такова. Подчертава, че от притежаваните и декларирани три автомобила, два са спрени от движение, а третият, който е годен за експлоатация, е двадесетгодишен. Жалбоподателят намира за неправилен изводът, че здравословното му състояние позволява заплащането на държавната такса, след като има постоянни разходи за лечение на травмите, вследствие на претърпяното ПТП, изразяващо се в периодични рехабилитации и медикаменти. Позовава се на процесуално нарушение на съда във връзка с извода за липса на доказателства относно притежавани недвижими имоти, тъй като не би могъл да доказва отрицателния факт за липса на притежавано недвижимо имущество, още повече, че с декларирането на тази липса носи наказателна отговорност за деклариране на неверни данни по чл.313 НК. Посочва, че за уважаване на искането му по чл. 83 ал. 2 ГПК е достатъчно обстоятелството, че дължимата държавна такса върху предявените искове надвишава неколкократно месечното му нетно трудово възнаграждение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Жалбоподателят е предявил иск за обезщетение на неимуществени вреди, в размер на 130 000 лева и 13 112.19 лева обезщетение за имуществени вреди, което обуславя държавна такса в размер на 5724.48 лева. За да прецени неоснователност на молбата по чл.83 ал.2 ГПК въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че ищецът получава месечен доход от 1 929 лева и че е осигурен за всички видове социални рискове, както и че притежава три броя МПС. Посочил е също, че не се доказва декларираната липса на недвижими имоти, с оглед непредставена справка от имотния регистър. С оглед тези обстоятелства въззивният състав е установил, че възрастта, здравословното и семейното състояние на ищеца, както и получаваните от него регулярни месечни доходи позволяват да внесе дължимата държавна такса в пълен размер. В изложението по чл.280 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното определение, на основание чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Формулира и следните въпроси: 1/ Каква е тежестта на всеки от критериите, изброени в чл.83 ал.2 ГПК и следва ли да бъдат обсъдени всички предпоставки за освобождаване от държавна такса поотделно и в тяхната съвкупност ?; 2/ Следва ли въззивният съд да съобрази и обсъди конкретното здравословно състояние на ищеца, с оглед декларираните обстоятелства в подадената декларация и с оглед представените към исковата молба доказателства за сторените разходи за лечение в значителен размер ?; 3/ Има ли съдът задължение в производството по чл. 83 ал. 2 ГПК да остави молбата за освобождаване от такси и разноски без движение, по аналогия на чл.129 от ГПК, и следва ли съдът да дава указания на страната да представи допълнително доказателства за обстоятелствата, които е констатирал ? Всички въпроси са обосновавани в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, алтернативно – по т.3 ГПК.В обосноваване на първата хипотеза са посочени общо по всички въпроси определенията на състави на ВКС, както следва: по ч.т.д.№ 250/2019 г. на І т.о., ч.т.д. № 2139/2014 г.на ІІ т.о., ч.т.д.№ 230/2011 г. на ІІ т.о., ч.т.д.№ 564/2010 г. на ІІ т.о., ч.т.д.№ 2492/2013 г. на ІІ т.о., ч.гр.д.№ 335/2009 г. на ІІІ г.о., ч.гр.д.№ 3339/2013 г. на І г.о.,ч.гр..д.№ 1839/2013 г.на ІV г.о. и ч.гр.д.№ 2664/2016 г. на ІV г.о. на ВКС. Аргументирано е, че въззивният съд се е отклонил от трайно установената практика на ВКС, обективирана в приложените съдебни актове на касационната инстанция, съгласно която при произнасяне по молбата по чл.83 ал. 2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставките за приложение на нормата във основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на задължението за внасяне на държавна такса за производството по делото, и след изясняване на общото материално състояние на страната е длъжен да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса, за да прецени, дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. В случая според частния касатор въззивният съд, макар и да е изброил предпоставките по чл. 83 ал. 2 от ГПК, не е преценил съотношението на установеното чрез декларацията материално положение на ищеца с пълния размер на дължимата държавна такса, за да направи извод дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. По основанията за допускане на касационното обжалване: Очевидната неправилност на въззивния акт е посочена само формално и не е обоснована с конкретен довод, в съответствие с приетото в съдебната практика за относимо към хипотеза по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Не удовлетворява изискването за правен първия от формулираните въпроси. Въззивният съд е съобразил всички обективно установени и относими към преценката, съгласно неизчерпателното изброяване в чл. 83 ал.2 ГПК обстоятелства, като при съпоставяне материалното състояние на лицето спрямо размера на дължимата държавна такса не е обосновал извод, че това съотношение, т.е. конкретните им размери - 1 929 лева към 5 724,48 лева - позволява заплащането на дължимата държавна такса, а е игнорирал значението на подадената от ищеца декларация за семейно и имуществено състояние, досежно декларираната липса на недвижимо имущество.Така съдът недопустимо е предположил неистинност на същата, поради което и неотносимост на установения доход от трудова дейност, като сума, изчерпваща всички получавани от страната доходи. Следователно, не неправилна преценка на иначе правилно установени от съда сравними стойности, е обосновала решаващият извод на въззивния съд, а именно към такава преценка е относим формулирания въпрос. Вторият от поставените въпроси също не удовлетворява изискването за правен, тъй като не е съобразен с действително въведени от страната обстоятелства относно здравословното й състояние, относими към преценка на материалното й състояние към момента на подаване на исковата молба, поради което и съдът не е имал задължението да се произнася по такива. Въззивният съд не е съобразявал здравословно състояние на ищеца доколкото, видно от декларирани доходи от трудова дейност, нито получените при ПТП травми, нито други увреждания на здравето на ищеца препятстват упражняването на такава дейност, декларирана като единствен източник на доходи към момента на подаване на исковата молба. От друга страна със същата се претендира обезщетение за вече осъществени, а не за помесечно търпими и за в бъдеще разходи за лечение. Изявление за продължаващи разходи по лечението му ищецът не е направил с молбата си по чл. 83 ал.2 ГПК, нито представил доказателства за понасяни такива и към момента на осъществяваната преценка на материалното му състояние. Както е посочено и в цитираната от страната съдебна практика, тази преценка не може да се гради на предположения, като реципрочно на недопустими такива относно доходите на страната следва да се приемат недопустими и по отношение разходите на същата. Касационното обжалване следва да се допусне по третия от въпросите, обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с посочените определение № 315 по ч.гр.д.№2664/2016 г. на ІV г.о. на ВКС и определение № 305 по ч.гр.д. № 335/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС. С атакуваното определение въззивният съд е отказал да се съобрази с декларираната от ищеца липса на притежавано недвижимо имущество, поради непредставени доказателства от имотния регистър. В определение по ч.гр.д.№ 335/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС касационният състав е посочил, че за да се ирелевират данните по декларацията на страната са необходими сигурни данни, а не предположения, в опровержение на декларираното. В противен случай съобразимото имуществено състояние на страната е това посочено в подадената декларация. В определението по ч.гр.д.№ 2664/2016 г. на ІV г.о. на ВКС е прието, че ако за съда съществува о с н о в а т е л н о с ъ м н е н и е в истинността на посочените в декларацията данни, на искащото освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса и разноски по делото лице могат да бъдат дадени указания за представяне на допълнителни доказателства, установяващи тези данни, но не и да се формира извод за липса на предпоставки за освобождаване, само въз основа на предположение, което при липса на доказателства следва да се приеме за необосновано. Идентично е възприето и в определение по ч.гр.д.№ 136/2016 г. на ІV г.о. на ВКС и цитираните в същото определения на други състави на ВКС. Настоящият състав напълно споделя така даденото разрешение. По основателността на частната жалба: Въззивният съд е предположил неистинност на декларацията на ищеца, в частта относно декларирана липса на притежавано недвижимо имущество. Съгласно преждецитираната съдебна практика такова предположение само по себе си е недопустимо да обоснове преценката за имущественото състояние на страната, дължима в производство по чл. 83 ал.2 ГПК, а за да би предпоставило възможност съдът да укаже представянето на допълнителни доказателства, за обективното установяване на факта – обект на предположението, следва да съществува не просто съмнение, а основателно съмнение в истинността на декларираното. В настоящата хипотеза съдът нито се е позовал на обстоятелства, навеждащи на такова основателно съмнение, нито такива са установими по делото. Следователно, доколкото в настоящия случай истинността на декларираното не е опровергана, нито дори оспорена от съществуването на други обстоятелства и доказателства за същите, въззивният съд е следвало да съобрази съотношението между обективно установени доходи единствено от трудова дейност, в доказания по делото брутен размер / не се сочи и доказва конкретен нетен доход / от 1 929 лева, спрямо дължимата държавна такса от 5 724,48 лева. Състоянието на притежаваните автомобили не предпоставя безспорен извод за възможността им да са сигурен източник на допълнителни доходи. Простото съпоставяне на двете суми изключва възможността за безпрепятствено за страната пълно заплащане на дължимата държавна такса, но не и за частично заплащане на такава,определена от настоящия състав в размер на 1 200 лева, съобразявайки и семейното положение на ищеца – неженен и съответно издържащ единствено себе си. Следва да се държи сметка, че производството по чл.83 ал.2 ГПК не цели да запази имущественото положение на страната необременено по какъвто и да било начин, въпреки инициираното от нея съдебно производство, а да осигури справедливо съотношение между възникващите за същата задължения за такси и разноски за това производство и жизнено необходимия размер на средства за издръжката й. По мнение на настоящия състав, остатъкът над 1 200 лева и до размера от 1 929 лева осигурява възможна, макар и временно затруднена издръжка на страната. Водим от горното Върховен касационен съд, първо търговско отделение