Определение № 1950 от 10.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 739/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на И. Д. Г., Д. А. Г., И. А. Г. и Н. И. Г. (малолетно лице, осъществяващо процесуални действия по делото чрез своя баща и законен представител И. А. Г.), чрез пълномощника им адв. Д. Р. от БАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, и на „Дженерали Застраховане” АД, чрез процесуалния му представител юрк. Вл. Т., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 184/18.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 393/2023 г. по описа на Бургаския апелативен съд, в частта, в която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 903/01.08.2023 г., постановено по гр. д. № 2065/2022 г. по описа на Окръжен Бургас, са отхвърлени предявените от ищците И. Д. Г., Д. А. Г., И. А. Г. и Н. И. Г. активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди след смъртта на техния родственик А. И. Г., настъпила при ПТП на 30.10.2020 г., както следва: 1) за И. Д. Г. – над присъдената сума от 48000 лв. до пълния ѝ предявен размер от 130000 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 180000 лв. над присъдената сума от 17033,34 лв. до пълния предявен размер от 22250 лв., изтекла за периода от 30.10.2020 г. до 17.01.2022 г.; 2) за Д. А. Г. - над присъдената сума от 34000 лв. до пълния ѝ предявен размер от 130000 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 180000 лв. над присъдената сума от 14600 лв. до пълния предявен размер от 22250 лв., изтекла за периода от 30.10.2020 г. до 17.01.2022 г.; 3) И. А. Г. - над присъдената сума от 34000 лв. до пълния ѝ предявен размер от 130000 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 180000 лв. над присъдената сума от 14600 лв. до пълния предявен размер от 22250 лв., изтекла за периода от 30.10.2020 г. до 17.01.2022 г. и 4) за малолетния Н. И. Г. – за сумата от 70000 лв. (този иск изцяло е отхвърлен), а от „Дженерали Застраховане” АД в частта, в която предявените активно субективно съединени осъдителни искове са уважени. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която ответникът „Дженерали Застраховане” АД е осъдено да заплати на И. Д. Г., Д. А. Г. и И. А. Г. законни лихви, изтекли за периода от 18.01.2022 до 29.11.2022 г., възлизащи съответно на 4447,01 лв., 2984,44 лв. и 2984,44 лв. Касаторите И. Д. Г., Д. А. Г. и И. А. Г. поддържат, че въззивното решение – в обжалваната от тях част, е необосновано, тъй като при определяне на размера на заместващото обезщетение за причинените им неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие (смъртта на техния съпруг и баща) - съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият въззивен съд не е съобразил в достатъчна степен факта, че след внезапната загуба на техния родственик ищците ще бъдат лишени до края на живота им както от неговата морална подкрепа, така и от и емоционалното общуване, като тази скръб не може да се преживее и преодолее с времето. Считат за неправилен и фактическия извод на въззивния съд, че причина за настъпване на кончината на техния наследодател е неговото противоправно поведение - пътник в лекия автомобил без правилно поставен предпазен колан, като поддържат, че в процеса на доказване е останало неизяснено правнорелевантното обстоятелство, че по този начин той е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – не било установено по несъмнен, безспорен начин, че неизпълнението на неговото правно задължение да постави предпазен колан е в причинно-следствена връзка с настъпване на кончината му. От друга страна, твърдят, че с оглед на установения по делото казуален принос на пострадалия необоснован се явява и фактическият извод на апелативния съд за приетия висок процент на съпричиняване на вредоносния резултат – 30%. Касаторът-малолетно лице поддържа, че в частта, в която изцяло е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди след смъртта на неговия дядо, въззивното решение е необосновано, тъй като в конкретния случай той е измежду кръга на лицата, които имат право да бъдат обезщетени при доказана трайна и дълбока емоционална връзка съгласно ТР № 1/2016г. на ОСГТНК на ВКС - от събраните по делото доказателства се установявал правнорелевантният факт на изключителна духовна близост между него и починалия дядо при настъпване на процесното застрахователно събитие, като това духовно състояние е било трайно и дълбоко (надвишаващо общоприетата близост и привързаност между дядо, от една страна, и внуче, от друга) Тези касатори обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди и по какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 7 от ППВС № 18/18.11.1963 г., така и с казуалната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 60129/28.01.2022 г. по т. д. № 1992/2020 г. на ВКС, I т. о.; решение № 206/12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, II т.о.; решение № 98/24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 151/12. 11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 117/8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 118/27.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3871/2013 г., I т. о.; решение № 84/30.06.2022 г. по т. д. №1125/2021 г. на ВКС, I т. о.; решение № 60097/13.09.2021 г. по т. д. № 1600/2020 г. на ВКС, II т. о.; решение № 27/22.06.2022 г. по т. д. № 239/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60168/10.01.2022 г. по т. д. № 2082/2020 г. на ВКС, II т. о.) и 2. „Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение? Следва ли също така въззивната инстанция, при осъществяването на тази своя решаваща дейност, да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да са обосновани?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 72/12.03.2010 г. на ВКС, II г. о.). Ответникът по тази касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Касаторът „Дженерали Застраховане” АД навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяване на въззивното решение – в обжалваната от застрахователя част, апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело до необоснованост на решението (при определяне на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост; при произнасяне по правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат съдът не е съпоставил поведението на пострадалия с противоправното деяние на водача на МПС, чиято деликтна отговорност е била обезпечена през релевантния период от застрахователя по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите) и до неправилно приложение на материалния закон (чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД). Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „При формиране на правните изводи при решаване на спора задължен ли е съдът да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?”; 2. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?” (по тези два процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 36/24.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 2366/2013, ТК, II т. о.; решение от 22.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1863/2010 г., IV г. о.; решение от 09.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 421/2009 г., IV г. о. и решение от 09.06.20211 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г.); 3. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?”; 4. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед реално търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?” (по тези два правни въпроси се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. №795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т. о.) и 5. „Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на приноса на увреденото лице в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена и в ППВС № 17/18.11.1963 г. и цитираните решения?”. Касаторът обосновава правното съждение, че отговорите на тези правни въпроси ще способстват за точното приложение на закона и развитието на правото – съгласно специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по тази касационна жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развива подробни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е възприел като свои, е счел, че с влязла в сила присъда застрахованият делинквент Г. П. П. (по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с ответното застрахователно дружество) е признат за виновен, че при управление на МПС по автомагистрала „Тракия” е причинил на 30.10.2020 г. смъртта на родственика на ищците - А. И. Г., пътник на предната седалка на същия лек автомобил. Приел е за установена следната динамика (механизъм) на процесното ПТП - около 21,10 ч. пострадалият А. Г. и Б. Д. пътували л. а. „Л. Нива” по автомагистрала „Тракия” в посока Бургас-София - шофирал Д., а Г. бил на предната дясна седалка; времето било ясно и сухо; автомобилът заемал активната дясна лента на платното за движение при движение със скорост около 51,66 км/ч с включени светлини. Внезапно бил застигнат и блъснат отзад от л. а. „Ауди А3”, управляван от Г. П., който се движел със скорост около 120 км/ч. Делинквентът е могъл да възприеме своевременно опасността и да избегне сблъсъка, но не реагирал адекватно. Ударът бил в задната лява част на л. а. „Л. Нива”, вследствие на което той се отклонил надясно, блъснал се с предната дясна странична част в крайпътната мантинела, приплъзнал се, завъртял се наляво и спрял обратно на посоката на движение. Междувременно тялото на пострадалия Г. изпаднало през прозореца на дясната врата, като вследствие на получените наранявания починал на място. При произнасяне по наведеното от ответника правонамаляващо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, който бил пътник - на предната седалка на л. а. „Л. Нива”, апелативният съд е съобразил фактическите (доказателствените) изводи на приетите САТЕ и СМЕ. Според вещите лица към момента на настъпване на процесното ПТП загиналият е бил без поставен обезопасителен колан (нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП). Въззивният съд е обсъди различията в становищата на вещите лица Г. и П. относно ефективността на това предпазно средство, с оглед на обстоятелството, че при настъпване на пътния инцидент тялото на пътника е било подложено на множество ротационни инерционни сили, но е изяснил, че и двете вещи лица са категорични по отношение на правнорелевантния факт, че при поставен обезопасителен колан тялото би останало прикрепено към седалката, вследствие на което без съмнение би се ограничило причиняването на телесните увреждания – съобразно обстоятелството, че вътре в купето на автомобила не е имало съществени деформации. За да достигне до този фактически извод, въззивният съд се е позовал и на опитните правила, като е счел за доказан факта на принос на противоправното поведение на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат – неговата смърт, с незначителните травматични увреждания, които водачът на лекия автомобил, в който е пътувал загиналият, е получил при настъпване на релевантното транспортно произшествие. При анализиране на доказателствените изводи, до които са достигнали САТЕ, въззивният съд е приел за необосновано фактическото съждение на вещото лице П., че предната дясна облегалка е била със счупен задържащ механизъм, което се установявало при преглед на снимките във фотоалбума, изготвени в досъдебното производство. В този смисъл, счел е, че по делото липсват данни за такава повреда - в нито един от двата протокола за оглед, съставени от органите на досъдебното производство на 30.10.2020 г. и 03.11.2020 г., не били отразени тези факти. При втория оглед, извършен извън местопроизшествието на територията на предприятието - собственик на превозното средство (в присъствието на същото вещо лице), най-общо било удостоверено, че и двете предни седалки са само с изкривени облегалки, което е резултат от катастрофата (не са описани повредени седалкови механизми). Този факт не се изяснявал и от показанията на водача Б. Д., които нямал ясен спомен за случилото се. Апелативният съд е възприел изцяло доказателствените изводи на приетата СМЕ, съгласно която причина за настъпилата смърт на пътника А. Г. е тежката травма на дясната половина на гръдния кош с контузия и разкъсване на десния бял дроб, множеството фрактури на ребра, което довело до развитие на остра дихателна недостатъчност – вещото лице обаче пояснило, че не е възможно да се разграничат травматичните увреждания, получени вътре и извън автомобила. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е достигнал до категоричния фактически извод, че първоинстанционният съд правилно е определил степен на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия – с казуален принос от 30% (съобразно нормативните критерии, предписани в чл. 51, ал. 2 ЗЗД). Съобразени са и показанията на разпитаните по делото свидетели, от които се изясняват конкретните негативни емоционални изживявания от ищците след смъртта на техния родственик. Апелативният съд е счел, че при определянето на пълните размери на претендираното заместващо обезщетение за причинените на наследниците на загиналия пътник болки и страдания първоинстанционният съд е взел предвид всички релевантни обстоятелства, включително и икономическите условия в страната. Спазени били критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като в съответствие с указанията по ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, коректно било изяснено, че ищецът Н. Г. няма право на обезщетение, тъй като е внук на пострадалия - отношенията между двамата били в рамките на обичайните, без да са заместили връзката с родителите. При тези правни съображения апелативният съд възприел формираните изводи на първоинстанционния съд относно пълните размери на исковете – за заплащане на претендираното заместващо обезщетение: 140000 лв. - за преживялата съпруга и по 120000 лв. за децата на загиналия. Като е съобразил степента на съпричиняване на вредоносния резултат от 30% и извънсъдебно заплатеното застрахователно обезщетение, апелативният съд е определил съответните суми, които следва да бъдат заплатени на ищците като остатък от дължимото заместващо обезщетение за причинените им след смъртта на техния родственик неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият поставен от касаторите-ищци, респ. последният (петият) – от касатора-застраховател, правни въпроси не отговарят на нормативните изисквания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд е счел за основателно релевираното от ответника правонамаляващо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, като в тази част чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК е възприел като свои мотивите на първоинстанционния съд. Именно окръжният съд е съобразил изцяло нормативните критерии, регламентирани в чл. 51, ал. 2 ЗЗД, за установяване на конкретния казуален принос на делинквента и пострадалия в единния съпричинителен процес на обстоятелствата и явленията в обективната действителност – според вещото лице при поставен предпазен колан А. Г. не би получил същите травми и е малко вероятно да се получат такива травми и още по-малко вероятно да има изпадане на тялото на пострадалия извън автомобила; аргумент за това е, че водачът на автомобила е получил много по-малко на брой и по-леки травми, без опасност за живота, поради което при равни други условия, а именно и двете лица са се намирали в лекия автомобил, били са подложени на същи по интензитет и посока натоварвания, но водачът, който е бил с предпазен колан, е получил значително по леки травми и напълно се е възстановил. С оглед на така приетите за установени обстоятелства съдът е достигнал до фактическия извод, че в казуалната връзка значително по-голям за настъпване на процесното ПТП е приносът на делинквента, поради което съпричиняването е в съотношение 70/30%. Изцяло споделяйки тези фактически съждения, въззивният съд е изяснил, че съобразно заключението на САТЕ е установено по несъмнен начин, че при поставен колан тялото на пострадалия би останало прикрепено към седалката, като това обстоятелство несъмнено би намалило интензитета на телесните увреждания, при все че вътре в купето не е имало съществени деформации. От друга страна, прилагайки опитните правила, които носят съществена информация за обстоятелствата и техните взаимовръзка в обективната действителност, е потвърдил извода на окръжния съд, че поставени в идентична фактическа ситуация – съобразно тъждествен интензитет и посока на натоварванията, водачът на лекия автомобил е получил значително по-леки травматични наранявания, от които напълно се е възстановил. Следователно, апелативният съд е определил степента на съпричиняване при съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия – съобразно нормативно установените критерии, изяснени от константната практика на ВКС. Дали при преценка на конкретния казуален принос на участниците в процесното ПТП въззивният съд неправилно е определил степента на съпричиняването на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия пътник, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Останалите поставени от касаторите-ищци и ответника материалноправни въпроси, макар и под различна формулировка обобщени, се отнасят до прилагането на критерия за справедливост, уреден в правната норма на чл. 52 ЗЗД, при определяне на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от смърт на родственик при осъществен деликт – по предявен пряк иск срещу застрахователя по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Те отговарят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като са от значение за изхода на делото (включени са в предмета на спора и са обусловили волята на съда), но не се установява осъществяването на допълнителната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост“. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на заместващото обезщетение, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. При определяне на размера на заместващото обезщетение на лицата, които притежават субективно право да получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди при настъпване на покрития застрахователен риск – смъртта на техния близък, въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд, се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – момента на настъпване на застрахователното събитие; икономическите условия и максималните лимити на застрахователните обезщетения; възрастта на всеки един от ищците и конкретната им връзка с починалия; продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, установени от свидетелските показания – ищцата е преживяла съпруга на загиналия, с когото я свързва многогодишен брак, съпрузите са били опора един за друг както в емоционално, така и във финансово отношение и съобразно възрастта на ищцата за нея загубата е травматична и непредвидима, като тя ще се отрази както на ежедневието ѝ, така и на емоционалното ѝ състояние, и възможностите ѝ за нормален социален живот. Ищците са синове на починалия, взаимно са поддържали близки отношения, баща им е бил опора и пример за неговите синове – те са изградили свои семейства и собствен социален живот, поради което интензитетът на причинените им неимуществени вреди е по-нисък от този на тяхната майка. Следователно, съобразено е общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчетени са конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Въз основа на този съвкупен анализ на правнорелевантните факти, относими към определяне на размера на заместващото обезщетение, апелативният съд е счел, че справедливото заместващо обезщетение за причинените на ищците при ПТП неимуществени вреди възлиза на сумите, които са обосновани от първоинстанционния съд. Останалите (процесуалноправните) въпроси на всички касатори, макар и да отговарят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не са решени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решения (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Те са свързани с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивните жалби правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касаторите казуална практика на ВКС). Въззивният съд е изяснил защо е приел за основателно – в съотношение 70/30%, релевираното от ответника правонамаляващо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия (пътник без правилно поставен предпазен колан), респ. въз основа на какви обстоятелства е определил дължимото заместващо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди, както и защо е счел за неоснователен искът на малолетния внук на починалия за присъждане на застрахователно обезщетение. Както бе изяснено, дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационните жалби правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание, тъй като както в правната доктрина, така и в съдебната практика на ВКС и ВС (вкл. и задължителната – тълкувателните разяснения по т. 7 от ППВС № 17/18.XI.1963 г.) непротиворечиво са изяснени критериите за намаляване на дължимото обезщетение при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице – трябва да се установи противоправно поведение на увредения; причинна връзка между това поведение и вредоносния резултат; казуалният принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес, при който са настъпили вредоносните последици. От друга страна, по приложението на чл. 52 ЗЗД с ППВС № 4/23.12.1968 г. е формирана задължителна практика, изясняваща нормативните изисквания при приложението на понятието „справедливост“. Следователно, произнасянето от настоящия състав на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на тези материалноправни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези класически правни институти, са ясни и непротиворечиви. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). За недопускане на въззивното решение до касационно обжалване – по касационната жалба на ответника, ищците биха имали право на разноски, но те не са нито поискани, нито е доказано, че са извършени. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд