Определение № 50124 от 24.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2354/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Д. и И. Н. К. срещу решение № 266857 от 7.12.2021 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 13392/2020 г., с което е потвърдено решение от 29.04.2020 г. по гр. д. № 44874 по описа 2012 г. на СРС, с което е отхвърлен предявеният от Д. Р. Д. и И. Н. К. против Н. А. К., Г. Х. М. – С. и С. М. С. иск за делба на незастроен поземлен имот с идентификатор ****по КККР на [населено място] с площ от 1 165 кв.м.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди и прецени точно всички доказателства, събрани по делото, без да ги тълкува едностранно и извадково ?

2. Следва ли въззивният съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства в мотивите на решението и посочи конкретно и ясно въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото?

3. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на своите изводи, въз основа на които постановява съдебния акт да съобрази всички обстоятелства по делото, спазвайки правила от логически и опитен характер, включително и при обсъждането на показанията на разпитаните свидетели, за да постигне обосновано и правилно решение на правния спор?

4. Установено ли е пълно и главно доказване на добросъвестно владение при противоречиви показания на разпитаните свидетели?

По първите четири въпроси се сочи противоречие на изводите на съда с решение № 141/2020г. по гр.д. № 478/2020г. на ВКС, първо г.о.; решение № 60156/14.07.2021г. по гр.д. № 3156/2020г. на ВКС, трето г.о. и решение № 113/01.11.2021г. по гр.д. № 2895/2020г. на ВКС, четвърто г.о.

5. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 18 з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ по отношение на идеална част от процесния имот, притежавана от касаторите, които са придобили имота чрез правни сделки, осъществени през 1982г. от лице, получило имота по замяна от ТПС комисия, след като тя е била приложена при решаването на спора между тях и праводателите на ответниците с влязло в сила решение по друго дело за останалата част от имота?

6. Възникнала ли е съсобственост между процесния УПИ *** по силата на регулационния план, одобрен със заповед № РД 50.09.-84 от 1990 г., при действието на ЗТСУ / отм./ по отношение на невключените в него имоти и конкретно частта от имота на касаторите?

7. Кой законов текст е приложим при образуването на парцел в конкретната хипотеза, при която в него са включени части от имоти, собственост на различни лица?

8. Добросъвестно ли е владението упражнявано върху имот, за част от който се води спор за собственост между едни и същи страни, респ. праводателите на едната?

По въпроси 5,6,7 и 8 се поддържа противоречие на приетото от въззивния съд с решение № 246/2012г. по гр.д. № 1200/2010г. на ВКС, второ г.о. и решение № 108/18.11.2019г. по гр.д. № 178/2019г. на ВКС, второ г.о.

Ответниците по касационната жалба Н. А. К., Г. Х. М. – С. и С. М. С., чрез адв. Д. М., са подали в срок отговор на касационната жалба, с който оспорват същата. Твърдят, че не са налице основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените разноски в касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Предявен е иск за делба на незастроен поземлен имот с идентификатор *по кадастралния план и кадастралните регистри на [населено място] от 1165 кв. м., а съгласно предходния регулационен план, съставляващ УПИ *, кв. 60 по плана на [населено място], м. "С.-Д. II част",

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът за делба е отхвърлен, въззивният съд е приел, че с нотариален акт № * г. ищцата Д. Д. е придобила на основание покупко-продажба 1/4 ид. ч. от дворно място с площ от 1800 кв. м., съставляващо имот с пл. № *, кв. * по плана на [населено място], м. "П.", м. "С.-Д. II част". Ищецът И. К. придобил 1/3 ид. ч. от същото дворно място по силата на покупко-продажба, изповядана с нот. акт № * г. Продавач по двете сделки е М. К. В., който се е легитимирал като собственик с нот. акт № *** г. за собственост на недвижим имот, придобит по давност.

С регулационния план, одобрен със заповед № РД-50-09-84 от 16.03.1990г., от имот с пл. № *е образуван УПИ * с площ от 1 464 кв. м. Останалата част от имота от 336 кв. м. е включена в спорния УПИ ***, целият от 1 165 кв. м.

С нотариален акт от 2005 г. ответниците закупили УПИ *** от К. И. В., П. И. В. и Д. И. В., на които имотът е бил възстановен от ОСЗГ- Овча купел с решение № 8739 от 19.01.2004г.

Въззивният съд е посочил, че по твърдения на ищците праводателят им М. К. В. черпи своите права от замяна, извършена по реда на ЗТПС от неговия баща К. Р. В. през 1962г. с нот. акт № * г. и на основание чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, решението на ОСЗГ, на което се основават праводателите на ответниците, не е произвело реституционно действие по отношение на частта от имота на ищците с площ 366 кв.м., включена в спорния УПИ *.

Съдът е приел, че с влязло в сила решение, постановено от СГС по гр. д. № 7720/2011 г. на ищците са признати правата по отношение на УПИ * по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен срещу тях от праводателите на ответниците по настоящето дело, като според ищците по този начин възниквала съсобственост върху процесния УПИ *. В мотивите на посоченото решение на СГС по гр. д. № 7720/2011г. е прието за неоснователно възражението за нищожност на решение № 8739/19.01.2004 г. на ОСЗГ "Овча купел", както и че в границите на възстановения имот попада и имотът, описан в нотариалните актове на Д. Р. Д. и И. Н. К. и е налице идентичност между имота, описа в нотариалния акт за замяна от 1962 г., констативния нотариален акт от 1982 г. и нотариалните актове на Д. Д. и И. К.. Въззивният съд е посочил, че в решението по гр. д. № 7720/2011г. е прието, че е налице идентичност между имота, предмет на иска по чл. 108 ЗС -УПИ * и имота по замяната, описан в нот. акт № * г., както и е налице изключението на чл. 18 з, изр. 2 и 3 от ППЗСПЗЗ, поради което и придобитият по замяната имот не е подлежал на реституция на първоначалните собственици и съответно решение № 8739 / 19.01.2004 г. на ОСЗГ "Овча купел" е частично незаконосъобразно и не е породило конститутивния си вещно-правен ефект в полза на К. В., П. В. и Д. В., които не са се легитимирали като собственици на частта от възстановения имот, попадаща в УПИ ***.

Въззивният съд е посочил, че ответниците оспорват наличието на съсобственост с ищците. Представили са влязло в сила решение от 06.11.2001 г. по гр.д. № 3729/2000 г. на Софийски градски съд, с което е допуснато извършване на съдебна делба на парцел * между Я. А. К. и Г. Х. М.- С. при равни делбени части, като искът за делба е бил отхвърлен по отношение на Д. Р. Р. и И. Н. К., които са ищци в настоящето производство. Това решение на СГС е потвърдено с решение на ВКС по гр.д. № 293/2002г., в което е прието, че придобитият от Д. Р. Р. и И. Н. К. имот пл. № *не е идентичен с парцел ***, както и че разпоредбата на чл. 18 з, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ, урежда хипотеза, която не е установена от доказателствата по делото.

При така приетото за установено, въззивният съд е направил извод за липса на съсобственост между страните по делото. Изложени са мотиви, че по приключеното делбено дело Д. Р. и И. К. са се легитимирали като съсобственици на парцел *с нотариалните актове, на които се позовават и в настоящето производство, като на тези нотариални актове те са се позовавали за собственици и на парцел * в производство по иска по чл. 108 ЗС. Съдът е посочил, че нотариалният акт за собственост № * г. касае придобиване на имот по силата на замяна срещу имот, включен в блока на ТКЗС, от К. В., за който ищците твърдят, че е праводател на техния праводател. Това е имотът, предмет на спора по чл. 108 ЗС, а именно УПИ * и в тази връзка е счетен за основател доводът на ответниците, че по отношение на процесния УПИ *** не важат правилата на чл. 18, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ и постановеното от ОСЗГ "Овча купел" решение № 8739 от 19.01.2004 г. е породило вещно-правно действие в полза на праводателите на ответниците. Въззивният съд е посочил, че в производството по чл. 108 ЗС е прието, че решението на ОСЗГ не е нищожно.

За неоснователни са счетени и доводите на ищците, че съсобствеността е възникнала въз основа на регулация.Съдът е изложил мотиви, че от заключението на вещото лице е видно, че по регулационния план, одобрен със заповед № РД-50-09-84 от 1990 г. за имот пл. № * са образувани УПИ * и УПИ *, кв. *, т. е. два самостоятелни УПИ. Следователно не се касае до образуване на УПИ от два маломерни имота, за да е налице съсобственост по силата на чл. 28, ал. 3 ЗТСУ /отм./ или съсобственост по силата на чл. 29, ал. 3 ЗТСУ / отм/.

Съдът е посочил, че ответниците се позовават и на изтекла придобивна давност, като в тази връзка е прието, че те са добросъвестни владелци, доколкото не е установено, че са знаели, че придобиват от несобственик и презумпцията на чл. 70, ал. 2 ЗС не е оборена.

Въз основа показанията на свидетелката П. Й. е прието за установено, че процесният имот е ограден, в него са посадени овошки, поддържа се целогодишно. През 2005 г., когато свидетелката е закупила своя имот в съседство, оградата вече е съществувала. Поставянето на ограда и полагането на грижи според въззивния съд се установяват и от показанията на свидетеля В., като своенето на имота от ответниците се установява и от показанията на свидетелката М., разпитана по искане на ищците, която говори за преместването на оградата след промяната на регулационните граници на двата УПИ - УПИ * и УПИ *.

Относно показанията на свидетеля Д. съдът е приел, че попадат в хипотезата на чл. 172 ГПК, тъй като същият е съпруг на ищцата Д..

От постановление за прекратяване на наказателното производство от 08.07.2011 г., на което се позовават ищците, се установява, че действията, които са били определени от ищците като такива по чл. 323, ал. 1 НК, касаят въвод във владение на въззиваемите срещу В., а не по отношение на ищците. Въводът е бил извършен от ЧСИ на 14.07.2010 г., а нотариалният акт е от 27.04.2005 г., която дата ответниците сочат като начална за течението на придобивната давност в своя полза. В тази връзка съдът е посочил, че дори и да се приеме, че е налице противопоставяне от страна на ищците с подаването на заявителския материал до 06 РПУ- София, 5-годишният давностен срок е бил изтекъл към датата, когато е било образувано ДП № 4657 от 2010 г.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса са за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд, макар и лаконично, се е произнесъл по въведените от страните доводи, поради което и не е налице соченото основание за допускане до касационно обжалване. Въпросите са обосновани с твърдения за липса на произнасяне по довода на ищците, че е налице хипотезата на чл. 18 з, изр. 2 и 3 от ППЗСПЗЗ и придобитият по замяната имот не е подлежал на реституция, предвид на което и праводателите на ответниците не са се легитимирали като собственици с решение № 8739 / 19.01.2004 г. на ОСЗГ "Овча купел", както и по доводите ,че съсобствеността е възникнала при одобряване на регулационния план през 1990г. Видно от обжалваното решение в него изрично въззивният съд е направил извод, че по отношение на спорния УПИ *** не важат правилата на чл. 18 з, изр. 2 и 3 от ППЗСПЗЗ и постановеното от ОСЗ решение е породило вещно – правно действие в полза на праводателите на ответниците, както и че съсобствеността не е възникнала по силата на регулацията, защото спорният имот не е образуван от два маломерни имота. Следователно по тези изрични доводи съдът се е произнесъл, а правилността на изводите му не може да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК, защото същата касае преценка на събраните по делото доказателства и разрешаване на спора по същество.

Четвъртият правен въпрос се отнася за начина на извършване преценката на свидетелските показания. Съгласно трайната практика на ВКС /решение № 800 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 776/2009 г., IV г. о; решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о.; решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о. /, гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. Въззивният съд се е съобразил с нея, като е основал решението си на показанията на свидетелите Й., В. и М. и позовавайки се на чл. 172 ГПК не е дал вяра на свидетеля Д. /съпруг на ищцата Д./. Т.е. въззивния съд не е формирал изводите си на база част от свидетелските показания при необосновано игнориране показанията на останалите свидетели. В допълнение следва да се отбележи, че касаторите не са посочили практика на ВКС, в противоречие с която съдът се е произнесъл по въпроса за анализа на свидетелските показания. Решенията на ВКС, с които касаторите обосновават наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, са относими към първите три правни въпроса, но не и към четвъртия.

По петия и шестия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, защото същите не са правни такива по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, а са фактически и по същество представляват касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение. Отговорът им налага извършването на преценка на събраните по делото доказателства, което не може да се извърши в производството по чл. 288 ГПК. След като въпросите не покриват изискването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно да са правни такива, относими към спора и по тях съдът да се е произнесъл с обжалваното решение, то и не следва да се извършва преценка за наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Седмият въпрос не е във връзка с изводите на съда, направени във въззивното решение, поради което и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Въззивният съд не е приел, че при образуването на процесния парцел са включени части от имоти, собственост на различни лица, а изводът му е, че за един имот са отредени два самостоятелни УПИ.

По горните съображения не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по последния въпрос, който също не е относим към решаващите мотиви на съда. Извод, че за част от процесния УПИ се води спор за собственост между едни и същи страни, респ. праводателите на едната, не е правен. Съдът изрично е приел, че има влязло в сила решение по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС относно съседния УПИ *, страни по който са били ищците и праводателите на ответниците, но не и че предмет на приключилото производство по ревандикационния иск е бил УПИ * или част от него.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗСПЗЗ и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по касация сумата от 4 000 лв., представляващи направени разноски в производството пред ВКС.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение