Определение № 409 от 03.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1831/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 8709 от 18.12.2019 г. по в. гр. д. № 6857/2018 г. на Софийски градски съд, II „Б“ състав, е потвърдено решение № II-59-106 от 19.06.2014 г. по гр. д. № 28358/2010 г. на Софийски районен съд, 59 състав, поправено с решение № 176911 от 20.07.2017 г., в частта, с която на основание чл. 34 ЗС, във вр. с чл. 69, ал. 1 ЗН е допусната делба на следния недвижим имот – жилищна сграда с идентификатор.........., с разгъната застроена площ от 358,80 кв.м., със застроена площ на сутеренен етаж от 117,40 кв.м., първи жилищен етаж от 124,40 кв.м. и тавански етаж от 118 кв.м.; находяща се в УПИ ... кв.... по плана на [населено място] м.П.-Р., съставляващ ПИ с идентификатор .......... по КККР; с административен адрес [населено място], [улица], между съсобственици и при квоти: 2/12 идеални части за П. Г. П.; 1/12 идеална част на Б. Н. П. и 1/12 идеална част за М. Н. П.. След частична отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е определил други квоти за останалите съделители, както следва: 118496,54/189584,40 за Ц. Г. П. и 7893,06/189584,40 за В. Л. П.. Въззивният съд е приел, че решението на Софийския районен съд е правилно в частта, в която е допусната делба на посочения по-горе имот. Съделителят Ц. П. и неговата майка Г. Г. са придобили имота при равни квоти с решение за възлагане по делбено дело от 1978 г. Няма категорични данни, че след смъртта на Г. Г., която е оставила три деца, нейният син Ц. П. е преобърнал държането на идеалните части на останалите наследници във владение. Неоснователно е позоваването на показанията на св.К. и св.А. – същите потвърждават, че Ц. П. е живял в имота и го е ремонтирал и поддържал, но не и че е отблъснал владението на останалите съсобственици. Показанията на св.А. /които въззивният съд не кредитира изцяло/ не съдържат категорични данни в тази насока. Същият преразказва твърдения на Ц., че бил „отказал“ на брат си П. да се настани в къщата, като свидетелят признава, че не е присъствал на отказа. Дори да не се кредитират показанията на св. З. и св. М., че ищците също са ползвали имота, от това не следва, че е доказано възражението на Ц. П. за придобиване на имота по давност. Доказателствената тежест по това възражение е изцяло негова и той не е доказал твърденията си. Според въззивния съд правилно първоинстанционният е взел предвид процесуалното поведение на Ц. П. – първоначално в писмения си отговор той не възразил, че къщата е съсобствена. Едва в първото заседание заел становище, че е придобил и къщата по давност. Подобно възражение в първото заседание по делото за делба не е преклудирано според указанията в решение №51 от 02.06.2016 г по гр.д.№68/16 г на ВКС, II ГО, но според въззивния съд е налице индиция, че твърденията на ответника за придобиване по давност са с оглед на процеса и не съответстват на действителното правно положение. Друга индиция е, че ответникът се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2010 г., но само за земята, а не и за къщата. По отношение на квотите, при които е допусната делбата, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за размера на частите на съделителите П. П., Б. П. и М. П. от наследството на тяхната майка и баба Г. Г.. Внесъл е корекция само в квотите на бившите съпрузи Ц. П. и В. П.. Съдът е съобразил, че при предходната делба, при която процесният имот е бил възложен в общ дял на Ц. П. и неговата майка Г. Г., Ц. П. е бил осъден да заплати на братята си П. и Н. сума за уравнение на дяловете в общ размер на 1315,51 лв., при което върху 1315,51/15798,70 ид.части от имота е възникнала СИО между Ц. П. и съпругата му В. П.. След извършени изчисления и отчитане както на дяловете от прекратената СИО, така и на остатъка от личното имущество на Ц. и наследствения му дял от неговата майка Г. Г., въззивният съд е определил квотите на съделителите Ц. и В., както следва: 118496,54/189584,40 за Ц. Г. П. и 7893,06/189584,40 за В. Л. П.. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Ц. Г. П.. Жалбоподателят поддържа, че решението на въззивния съд е явно необосновано, доколкото изводите на съда противоречат на установените по делото факти. Касаторът бил собственик на процесната къща заедно със своята майка Г. Г., а след смъртта ѝ на 31.12.1992 г. и до настоящия момент той самостоятелно и необезпокоявано упражнявал фактическа власт върху цялата къща, включително върху идеалните части на другите наследници, с намерение да я свои като своя собствена. Своенето на къщата и ползването ѝ като своя се доказва с множество действия, които са характерни за собственика – извършване на значителни по обем и стойност ремонти, отдаване на помещения от къщата на трети лица под наем и др. Отделно от това от свидетелските показания се установявало, че при два случая, при които други наследници са искали да ползват части от къщата, това им е било категорично отказвано. Свидетелство за недопускането на останалите наследници е и обстоятелството, потвърдено от техните свидетели, че те не разполагат с ключове от входовете на дворното място и къща. Превратно бил тълкуван и фактът, че жалбоподателят се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка само за дворното място, но не и за къщата. Ноторно била известна практиката на нотариусите да отказват обстоятелствена проверка на наследствени имоти, когато може да възникнат спорове между наследниците. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържа позоваване на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Жалбоподателят счита, че решението е очевидно неправилно поради явната му необоснованост, като в тази връзка излага съображенията, развити в касационната жалба. Останалите съделители не са подали отговори на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за съдебна делба, което подлежи на касационен контрол без оглед цената на иска, тъй като попада в изключението на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. На първо място следва да се отбележи, че макар делбата да е допусната при квоти с различен знаменател, техният сбор дава единица. Сборът от квотите на съделителите П. Г. П., Б. Н. П. и М. Н. П. е 4/12 или 1/3, а приведени под общ знаменател с останалите квоти е 63194,8/189584,4 (189584,4: 3 = 63194,8). Сборът от квотите на Ц. Г. П. и В. Л. П. е 126 389,6/189584,4 ( 118496,54 + 7893,06 = 126389,6). Общо сборът от квотите на всички съделители е 189584,4/189584,4 или 1 (63194,8 +126389,6 = 189584,4). Не е налице обаче поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, под формата на явна необоснованост. Според практиката на ВКС очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение. Тя се установява при пръв прочит на съдебното решение, без да е необходимо да се прави преглед на събраните по делото доказателства. Очевидна неправилност е налице, когато решението е постановено при грубо нарушение на материалния закон /когато той е приложен в неговия обратен смисъл или решението се основава на несъществуваща или отменена правна норма/ или при явна необоснованост. Такива пороци на обжалваното въззивно решение в случая не са налице. При произнасянето си по възражението за придобивна давност въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС по този въпрос – Тълкувателно решение № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, като го е отнесъл и към разглеждания случай. Извършена е констатация, че основанието, на което е установена фактическата власт върху имота от Ц. П., сочи на съвладение, като той е зачитал правата на другия съсобственик – своята майка, а след смъртта ѝ няма категорични данни за преобръщане на владението спрямо останалите наследници. Въззивното решение не е явно необосновано – напротив, изхождайки от задължителната практика на ВКС за придобиване по давност на идеални части в съсобствен имот, съдът е изследвал релевантния факт – налице ли са данни за отблъскване на владението на останалите съсобственици. Преценявани са както фактите на извършените ремонти от Ц. П. в общия имот, така и въпросът дали са налице достатъчни доказателства за отблъскване на владението на останалите наследници чрез недопускането им в имота. Изложени са логични мотиви защо съдът не дава вяра на свидетеля А., който установява факта на отблъскването на владението. Изложени са и допълнителни съображения, свързани с процесуалното поведение на жалбоподателя и обстоятелството, че той се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка само за мястото, но не и за сградата. Тези мотиви са обосновани. Напротив, нелогично е обяснението в касационната жалба, че нотариусите отказвали да издават нотариални актове за собственост по давност на наследствени имоти, когато можело да възникнат спорове между наследниците. Дворното място, за което жалбоподателят се е снабдил с такъв нотариален акт, също е било съсобствено, но това не е попречило на нотариуса да издаде искания от него нотариален акт по обстоятелствена проверка. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,