Определение № 451 от 06.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1530/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ойл Грейн БГ„ ЕООД против решение № 54/13.02.2019 г. по т.д.№ 261/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 439/28.08.2017 г. по т.д.№ 578/2015 г. на Окръжен съд Пловдив, отменено е постановеното по същото дело допълнително решение № 91/16.02.2018 г. в обжалваната му част и вместо това е допълнено решение № 439/28.08.2017 г., като са отхвърлени акцесорните искове на касатора – ищец против „Фиор Ди Лате”ООД, за присъждане на законна лихва върху главницата, отхвърлянето на иска за която от първоинстанционния съд е потвърдено. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Неправилен страната намира извода на съда, че процесните договори от 14.10.2014 г. не са валидно сключени между страните, поради нарушение на материалния закон – чл.293 ал.4 ТЗ, доколкото съда е приел, че за сключването на договорите, чрез размяна на електронни съобщения, е необходимо последните да са подписани с квалифициран електронен подпис, за доказване авторството на волеизявленията и за да би се считала спазена писмената форма за действителност, съгласно чл.28 ал.1 от Закона за съхранение и търговия със зърно /отм./. Според касатора съдът не е съобразил, че процесните договори не са сключвани чрез размяна на изявления, съдържащи се в имейл съобщения, за които да се преценява отговарят ли на изискванията за саморъчен подпис по чл.13 ал.4 от Закона за електронния документ и електронния подпис / ред. обн. ДВ бр. 85 от 24.10.2017 г. /, а чрез размяна на екземпляри на материален носител, вече подписани от всяка от страните, чрез саморъчно подписване на екземпляр от договора от всяка от тях. Неправилно страната намира съображението на въззивния съд, че за да се приложи чл.293 ал.4 ТЗ следва да се представят оригиналните договори - на хартиен носител и със саморъчни подписи на представляващи страните. След като се касае за снемането на електронен образ от подписаните оригинали, разменени между страните с електронни съобщения / като прикачени към тях файлове /, според касатора се касае за записването им технически по начин, позволяващ възпроизвеждане, още повече че, съгласно заключението на допуснатата техническа експертиза, имейл кореспонденцията изключва неточно възпроизвеждане на сканираните документи. Според касатора, за приложението на чл.293 ал.4 ТЗ е ирелевантно кой е изпращача на въпросните имейли. Като съществено се твърди нарушението на чл.183 ГПК, което страната визира в изключването на процесните договори, представени на хартиен носител, от доказателствата по делото, поради непредставянето на оригинали на същите, въпреки обективната невъзможност да се представят такива, по преждеизложените съображения. Оригинал е самата електронна кореспонденция, разменена между страните, чрез имейли и прикачени към тях електронни файлове, предвид което оригинал на хартиен носител и с мокри подписи на страните не съществува. Това е и документа, удовлетворяващ изискването за форма, съгласно чл.293 ал.4 ТЗ.Неправилно е приложен, според касатора, чл.193 ГПК – при разпределение на доказателствената тежест относно установяване авторството на договорите за ответната страна, като подписани от представляващо я лице М. В. – по твърдение на ищеца, респ. отричане на това авторство от ответника. На основание чл.193 ал.3 ГПК се твърди тежест за доказване неистинност на подписа на М. В. / очевидно върху представения с исковата молба хартиен носител на договора, от който е извършено сканирането / - от ответника. Отделно се коментират, като налични по делото, достатъчно доказателства, установяващи авторството на М. В., а ако биха се приели за недостатъчни се твърди основание за съда да допусне служебно графологична експертиза за установяването му, поради което и отричането на това авторство за доказано се явява необосновано. Необоснованост не се мотивира с произнасяне по конкретно приети от въззивния съд за установени, но в разрив с правилата на логиката, науката и опита, факти, а с общо твърдение за установима, противно на приетото от въззивния съд, основателност на исковете, въз основа на събраните доказателства. Досежно отхвърлянето на предявения в евентуалност, иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД, касаторът акцентира на неправилност на извода, че действията на лицето М. В., като представляващ ответното дружество за период, в който е вписан в търговския регистър като управител на същото - по откриване на банкова сметка с титуляр дружеството и изтеглянето на преведените от ищеца по същата суми – предмет на предявената главница, не обвързват дружеството и изключват извод за обогатяването му с така изтеглената сума. В тази връзка се твърди произнасяне в противоречие с чл.10 от ЗТРРЮЛНЦ. Доколкото, вкл. съгласно ТР № 1/2002 г. по тълк.дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, заличаването на вписаното обстоятелство - относно представителство на дружеството ответник от лицето М. В., като несъществуващо към момента на вписването му, поради прогласена нищожност на решенията на ОС на „ Фиор Ди Лате„ ООД от 06.10.2014 г. - е непротивопоставимо за периода до заличаването на третите добросъвестни лица, каквото се явява, вкл. съобразно приетото от въззивния съд, ищецът, то извършените от името на „Фиор Ди Лате„ООД действия в този период – откриване на банкова сметка и изтегляне на постъпилите по същата суми – следва да се зачетат като действия, изходящи и ползващи същото дружество, респ. обогатили го със сумата – предмет на главницата, подлежаща на връщане, като получена при начална липса на основание. Касаторът твърди, че при произнасяне по иска по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД съдът е съобразил обстоятелства, неотносими към фактическия му състав. Като такова визира изследването на обстоятелството дали изтеглената от М. В. сума е била реално осчетоводена от „ Фиор Ди Лате„ ООД. Така страната твърди, че съдът е съобразявал дали фактически получената от „Ойл Грейн „ ЕООД сума е била оползотворена от него, въпреки че, съгласно цитирана съдебна практика, вкл. ППВС 1/1979 г., за уважаването на иска е достатъчно ищецът да докаже ,че е предал сумата, а ответникът - че разполага с основание да я задържи, а не и доказателства да се е възползвал реално от нея. Съществено процесуално нарушение се твърди поради непроизнасяне на въззивния съд по изричен довод на страната, в подадената от нея въззивна жалба - че правните последици от извършения от „Ойл Грейн БГ„ЕООД паричен превод следва да се уредят от правилата на Закона за платежните услуги и платежните системи / отм., в сила за процесния период /, за неотменимост на платежното нареждане след получаването му от доставчика на платежни услуги / чл.62 ЗПУПС / и за окончателност на сетълмента във всяка платежна система / Глава V„а” от същия закон / и не следва да се засягат от вътрешните отношения между банката и титуляра на банковата сметка, свързани с откриването на банковата сметка и с последващо разрешаване на платежни операции със средства от тази сметка. Касационната жалба насетне съдържа дължимото от съда, според представата на касатора, произнасяне по така въведения от него довод. Необоснованост на отхвърлянето на евентуалния иск се сочи поради противоречие между направените фактически констатации и крайния извод, след като е безспорно установено превеждане на сумата по главния иск по сметка с титуляр ответното дружество и не е установена причина същото да я задържи. Ответната страна - „Фиор Ди Лате„ООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, по съображения, които ще бъдат взети предвид при произнасяне по изложението по чл.284 ал.3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: „Ойл Грейн БГ„ ЕООД е предявило против „Фиор Ди Лате„ ООД главни и акцесорни искове, както следва: 1/ главен иск, с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД вр. с чл.87 ал.1 ЗЗД – за връщане, на отпаднало основание, поради разваляне на сключени на 14.10.2014 г. два договора за закупуване на слънчоглед, предвид виновното неизпълнение на ответника – доставчик на зърното, преведените, като цена за същото, две суми, в общ размер от 397 500 лева, ведно със законна лихва върху същите, считано от исковата молба, както и акцесорна претенция за мораторна лихва върху главницата; 2 / предявен в евентуалност, спрямо предходния, иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр.първо ЗЗД – за връщане на същата сума, като дадена без основание, доколкото не би било установено сключването на процесните два договора, ведно със законна лихва върху главницата и акцесорна претенция за мораторна лихва върху същата. В допълнителна искова молба ищецът се позовава на сключването на договорите, чрез сканирането им и изпращането им, като прикачен файл към електронни съобщения, за подпис от насрещната страна, поради което твърди, че не разполага с оригинал върху хартиен носител, с т.нар. мокри подписи на представляващи страните. Ответното дружество е оспорвало сключването на договорите, чрез представляващо го, като управител, лице М. В., посочен в същите, както и изобщо сключването им с валидно волеизявление от страна на „Фиор Ди Лате„ ООД, още повече, че с оглед земеделската си практика никога не е добивало слънчоглед в договореното количество, като поначало отглежда и търгува с различни от тая земеделски култури. Позовава се на неположена от ищцовото дружество елементарна грижа за собствените му работи, доколкото е сключило договорите без посещение на място и запознаване с качеството на договаряната продукция, без да е снабдено с изискуемите се за сключването на сделката, специализирани с оглед предмета й, документи, заплащайки сумата 100 % авансово, въпреки липсата на подобна уговорка и въпреки формираната противна обичайна практика в търговията със зърно. Оспорва да е отправяло волеизявления чрез електронна поща и разменяло с ответника сканирани и прикачени като файлове документи, със съдържанието на представените с исковата молба. Позовава се на обстоятелството, че вписването на лицето М. В. - като управител на „Фиор Ди Лате„ ООД – е заличено, след установяване на нищожността на решенията на ОС от 06.10.2014г. за избора му, в качеството му на несъществуващо към момента на вписване обстоятелство.Практически лицето М. В. се сочи чуждо на дружеството и действало измамливо при сключването на договорите от името на същото. Оспорва се и получаването на сумата – предмет на главницата, тъй като дружеството не е откривало и ползвало банкови сметки в „Банка Пиреос България„АД. Безспорно се установява, че банковата сметка, по която ищецът е превел сумата – предмет на иска - е открита от лицето М. В., като представляващ „ Фиор Ди Лате „ ООД, непосредствено преди плащането и закрита веднага след същото, като сумите са получени от М. В.. Сочи повдигнато срещу същото лице, за тези му действия, обвинение за престъпления по чл.201 ал.1 т.5 вр. с чл.209 ал.1 НК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, за отхвърляне на главните искове - за връщане на даденото, поради отпаднало основание, с оглед развалянето на сключените договори - въззивният съд е приел, че не са налице доказателства за сключването им. От една страна е съобразил, че ищецът представя копия от договорите, с твърдение да са сключени на хартиен носител и едва с оглед оспорването на ответника заявява обстоятелства относно изпращането им като прикачени файлове към електронни съобщения. С оглед непредставянето на оригинални писмени договори е счел за резонно изключването им от доказателствата по делото. Паралелно, обаче, въз основа на анализ на събраните гласни доказателства и заключения на съдебно-техническата експертиза - за размяна на проекто-договори не на хартиен носител, а като прикачени файлове към електронни писма, изпращани на електронната поща на ответното дружество, съдът е обосновал извод, относим към авторството на ответника, приемайки че възражението му - че електронният адрес, от който са подавани като такива от негово име и за негова сметка волеизявления, до електронния адрес на ищеца не е негов и не е ползван от него - не се явява опровергано с доказателства по делото.Нещо повече – изрично са коментирани доказателствата, че електронният адрес [електронна поща], от който са изпращани съобщенията от името на ответника, е достапван от няколко различни IP адреса, никой от които не е в селището по седалището на дружеството / [населено място], [община] /. Коментирани са гласни доказателства установяващи, че ответното дружество осъществява контактите си изключително по телефона, впрочем обявен и в търговския регистър, като електронен адрес е предоставило единствено на НАП, но същият е различен от преждепосочения: [електронна поща]. Решаващият мотив на съда да не приеме / при изключването на договорите като писмени доказателства / приложението на чл.293 ал.4 ТЗ и спазена, на това основание, писмената форма на договорите, е че разпоредбата се прилага когато самите изявления, възпроизвеждащи договорните клаузи, са записани по технически начин, който дава възможност да бъдат възпроизведени. От определението за електронно изявление по чл. 2 ал.1 и ал.2 от ЗЕДЕП, съдът е обосновал извод, че в процесния случай не се касае за електронни изявления, а за размяна на сканирани документи по електронна поща. В евентуалност съдът е обосновал извод, че дори да биха се приели за електронни изявления, тяхното авторство е установимо само при наличен електронен подпис. Съгласно чл.13 от ЗЕДЕУУ/ настоящо наименование на ЗЕДЕП /, за да се приеме, че електронното изявление е подписано с подпис, имащ стойността на саморъчен, е необходимо към него да бъде добавен квалифициран електронен подпис / чл.13 ал.3 / или обикновен или усъвършенстван електронен подпис, но само при изрично съгласие на страните за това / чл.13 ал.4 ЗЕДЕУУ /. Поради липса на електронни подписи в случая, съдът е приел, че не би могло да се приеме, че разпечатките от електронната поща имат доказателствената сила на подписан писмен документ. Съдът е посочил, че дори да се приеме за спазена при условията на чл.293 ал.4 ТЗ писмената форма, неустановимо е авторството на волеизявдленията по електронен път. Впрочем писмената форма за процесните договори – като сделки със зърно – е коментирана като форма за действителност, съгласно чл.28 ал.1 ЗСТЗ отм. / в сила към момента на твърдяното им сключване /. За да отхвърли и евентуалния иск по чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД – връщане на даденото, като получено без основание, въззивният съд е споделил съображението на първоинстанционния, че в случая няма доказано получаване на цената по сделките от ответното дружество, респ. обогатяване на същото, за сметка на обедняването на ищеца. С оглед позоваването на ищеца на чл.10 от ЗТРРЮЛНЦ и действието единствено занапред на решението за установяване нищожността на решенията на ОС на „ Фиор Ди Лате „ ООД, за избор на лицето М. В., като управител на дружеството, респ. за заличаване вписването на това обстоятелство като несъществуващо, спрямо третите добросъвестни лица, въззивният съд не е споделил съображенията на първоинстанционния за доказана недобросъвестност на ищеца. В конкретния случай, обаче, е приел, че добросъвестността е без значение. Изходил е от обективно установения факт, че заплатеното от ищеца не е постъпило в патримониума на дружеството, а е получено от лицето М. В.. Доколкото несъществуващото обстоятелство – вписването на М. В. като управител на дружеството – няма действие спрямо самото дружество / т.3 от ТР № 1 / 2002 г. на ОСГК на ВКС /, съдът е счел, че действията на същия / по откриването на банкова сметка и разпореждане със сумите постъпили в нея / не обвързват ответното дружество и то не дължи връщането им. Ответникът не се е обогатил с претендираната с иска сума, поради което претенцията на ищеца следва да се насочи към действително обогатилото се лице. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Как се съотнасят правилото на чл.293 ал.4 ТЗ за спазване на писмената форма и правилата на ЗЕДЕП, относно електронните изявления / чл. 2 ал.1 и ал.2 / и правното действие на електронния подпис / чл.13 ал.3 и ал.4 ЗЕДЕП ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на задължителна практика по приложението на посочените във въпроса норми, квалифицирани от касатора като обща /чл.293 ал.4 ТЗ/ спрямо специални / ЗЕДЕП / и доколко уреждат една и съща или различни хипотези; 2/ В производство по чл.193 ГПК, по оспорване авторството на изявление, за което спазването на писмената форма се установява по правилата на чл.293 ал.4 ТЗ, следва ли на основание чл.183 ГПК съдът да изисква от страната, представила препис от документа, да представи документ на хартиен носител, с поставен „мокър„ саморъчен подпис или авторството следва да се установи въз основа на документа, доказал спазването на писмената форма по чл.293 ал.4 ГПК? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с постановеното в решение № 260 по гр.д.№ 91/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС, но и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото се нуждае от изясняване как следва да се тълкуват чл.183 – чл.184 ГПК, когато по делото е оспорено авторството на документ, за който писмената форма се установява по правилата на чл.293 ал.4 ТЗ; 3/ С оглед чл.10 от ЗТРРЮЛНЦ и принципа за доверие в Търговския регистър, търговското дружество обвързано ли е в отношенията с трети добросъвестни лица от действията на негов управител, вписан като такъв в ТР, ако вписаното обстоятелство не съществува, а действията са извършени добросъвестно в периода между вписването на управителя и заявяването на неговото заличаване, но преди прогласяването с влязъл в сила съдебен акт на нищожността на вписването и на несъществуващите решения на ОС на съдружниците, въз основа на които е извършено то ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с т.ІV от ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, както и с определенията по ч.т.д.№ 1769/2013 г. на І т.о., ч.т.д.№ 2673/2016 г. на І т.о.,гр.д.№ 2489/2016 г. на І г.о. и гр.д.№ 2610/2014 г. на І г.о. на ВКС, както и с решенията по т.д.№ 811/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС и гр.д.№ 60167/2016 г. на І г.о. на ВКС; 4/ За установяване на пряко преминаване на имуществено благо от имуществото на едно лице в имуществото на друго лице, без основание, съгласно чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, достатъчно ли е да се установи получаването на благото от ответника, при начална липса на основание, или трябва да се установи размера на реалното обогатяване на ответника, като знание и воля у ответника за получаване на благото и/или че същото е използвано от ответника и/или е послужило за задоволяване на нужди на ответника ? – и тук допълнителния селективен критерий се сочи в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с ППВС № 1/1979 г., ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк.дело № 4/2014 г. на ОСГК и решенията по гр.д.№ 1144/2010 г. на ІV г.о., гр.д.№ 1184/2012 г. на ІІІ г.о., т.д.№ 141/2012 г. на І т.о., гр.д.№ 117/2012 г. на ІV г.о., гр.д.№ 2656/2016 г.на ІV г.о., т.д.№ 1082/2012 г. на ІV г.о., гр.д.№ 1050/2012 г. на ІV г.о. и гр.д.№ 316/2010 г. на ІV г.о. на ВКС; 5/ Следва ли да се приеме,че суми, постъпили по банкова сметка, които са били наредени от трето добросъвестно лице, не са платени на титуляра на тази банкова сметка, ако същата е открита от лице, действало без представителна власт и това лице след това е изтеглило сумата при условията на неразрешена платежна операция по смисъла на чл.51 ал.1 пр. 2 ЗПУПС ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решенията по т.д.№ 2733/2015 г. на ІІ т.о., т.д.№ 911/2009 г. на ІІ т.о. и гр.д.№ 3211/2013 г. на ІV г.о. на ВКС; 6/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи и възражения, на които страната се е позовала във въззивна инстанция ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с ППВС № 1/1953 г., т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решенията по гр.д.№ 915/2012 г., гр.д.№ 761/2010 г. и гр.д.№ 180/2017 г. всички на ІV г.о. на ВКС и т.д.№ 2514/2016 г. на ІІ т.о. на ВКС. Като основание за допускане на касационното обжалване се предявява и „очевидна неправилност„ по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК. Същата се обосновава в частта по отхвърляне на евентуалния иск, с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, поради формирането на решаващи изводи в противоречие с императивните норми на чл.8 и чл.10 от ЗТТРЮЛНЦ, досежно извода на съда, че действията на М. В. – по разпореждане с постъпила по сметка, открита на името на „Фиор Ди Лате” ООД сума, платена от ищеца, към момент към който същото физическо лице е било вписано за законен представител на „Фиор Ди Лате„ ООД са непротивопоставими и не обвързват дружеството, респ. е противопоставим на платеца – признат за добросъвестен - факта, че обективно сумата не е постъпила в патримониума на „Фиор Ди Лате„ООД, бидейки изтеглена от М. В., последващо заличен като управител, при установено вписване на това му качество, като вписване на несъществуващо обстоятелство / нищожност на решенията на ОС на дружеството по избора му /. Първият от формулираните въпроси не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като не е относим към решаващия мотив на въззивния съд да не приеме за сключени между страните договорите за закупуване на слънчоглед от 14.10.2014 г.. Съдът не е коментирал колизия между нормите на чл.293 ал.4 ТЗ и ЗЕДЕП и такава обективно не е налице. Чл.293 ал.4 ТЗ приравнява на писмена форма изявления, записани технически по начин, който дава възможност да бъдат възпроизведени, т.е. и на електронни изявления, които, съгласно чл.2 ал.1 ЗЕДЕП - понастоящем с променено наименование – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги / ЗЕДЕУУ/ - се определят като словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията. Чл.293 ал.4 ТЗ не освобождава електронното изявление от нуждата да удостоверява и авторство, което е и решаващото съображение на съда. Според него, самият прикачен файл, съдържащ насрещните волеизявления за сключване на договора, а не електронното писмо, което същият придружава, не е електронно изявление. Но дори да не би бил споделен този довод, същото не е с установимо авторство, по смисъла на чл.13 от ЗЕДЕУУ, защото авторството не следва само и единствено от качеството на изявлението, като електронно, каквито явно са съображенията на касатора и в който смисъл същият се позовава на чл.293 ал.4 ТЗ. Разпоредбата на чл.13 ЗЕДЕУУ въвежда различна доказателствена сила на електронните документи. Електронният подпис, по смисъла на чл.3 т.10 от Регламент /ЕС/ № 910/2014 г. е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Квалифициран електронен подпис, по смисъла на чл.3 т.12 от същия Регламент, е усъвършенстван електронен подпис, който е създаден от устройство за създаване на квалифициран електронен подпис и се основава на квалифицирано удостоверение за електронни подписи. Правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчен подпис, когато това е уговорено между страните / чл.13 ал.4 ЗЕДЕУУ /, какъвто не е настоящия случай. Електронно изявление, неподписано с квалифициран електронен подпис, има доказателствена сила на изходящо от посочения автор, само ако не е спорен същият. При спор, обаче, подлежи на доказване авторството му, тъй като само електронното изявление, подписано с квалифициран електронен подпис, удостоверява и авторството на документа / опр. № 169 по ч.т.д.№ 672 / 2017 г. на І т.о. на ВКС /. В обобщение: съдът преди всичко е отрекъл насрещните волеизявления за сключването на договорите да имат характеристиката на електронни изявления, доколкото се касае за сканиране на документ на хартиен носител и прикачването му към иначе електронно съобщение, което е и обуславящият решаващ извод, за който не е формулиран правен въпрос. Но и досежно евентуалния решаващ извод - че дори да се приемат за електронни изявления, като непридружени с квалифициран електронен подпис, същите не са с установено авторство и установяване на същото чл.293 ал.4 ТЗ не изключва - така формулираният въпрос / сам по себе си неясен и нелогичен, тъй като чл.293 ал.4 ТЗ и разпоредбите на ЗЕДЕУУ, предходен ЗЕДЕП, не са в съотношение на обща спрямо специална норма / е напълно неотносим. Неотносим към решаващ извод на съда е и вторият формулиран въпрос. По начало същият изхожда от доказано спазена писмена форма на договора, съгласно чл.293 ал.4 ТЗ, каквото въззивният съд не е приел за установено, а напротив – отрекъл е установено авторство на насрещни волеизявления по сключване на договорите, като такива изпратени по електронен път. Не е мотивиран извод, че въпреки доказано спазена писмена форма на договорите е необходимо представянето им и на хартиен носител, с мокър печат. Съдът, преди да анализира доказателствата, представени в подкрепа на довода за сключването на договорите по електронен път / едва с допълнителната искова молба, с оглед оспорването на ответника и изискването на оригиналите на представените с исковата молба в копие договори на хартиен носител /, изхождайки от изявленията на ищеца в исковата молба е коментирал и защо не кредитира установяване на сключването им и на хартиен носител. Дори да се приеме за удовлетворен общия, не се удовлетворява допълнителния селективен критерий, сочен единствено в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Преди всичко не е посочена непълната, неясна или противоречива правна норма, приложима в отговор на поставения въпрос, чието досегашно тълкуване е провокирало противоречива съдебна практика или че и при непротиворечива такава са налице обстоятелства, изискващи промяната й, за да би била в унисон с промяната на обществените условия или междувременно изменение на законодателството. Третият от формулираните въпроси също не удовлетворява общия селективен критерий, защото изхожда от съобразимо договаряне с мнимия представител на ответното дружество, каквото договаряне съдебното решение е отрекло. Абстрахирайки се от наличието на договор, сключен с мнимия представител – ерго от знание на ищеца за същия и извършените от него действия по откриване на банкова сметка, не може да се приеме, че при извършеното плащане по същата ищецът изхожда от представителната власт на М. В., удостоверена с вписването в Търговския регистър, поради което и разпоредбата на чл.10 от ЗТТРРЮЛНЦ правилно не е приета за относима. Дори да се приеме удовлетворен общия селективен критерий, не е удовлетворен допълнителния такъв с цитираната практика, тъй като и същата изхожда от хипотезата на доказано договаряне с представител на противната страна, за чиято валидност страната се е доверила на вписванията в Търговския регистър, относно представителната му власт. За прецизност следва да се посочи, че определенията по чл. 288 ГПК на състави на ВКС не обективират съдебна практика, относима към хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Четвъртият от въпросите също изхожда от несъдържаща се в изводите на съда, а напротив – отречена предпоставка - обективно неполучена парична сума, заплатена от ищеца. Очевидно и тук ищецът изхожда от обвързаност с последиците на вписването в Търговския регистър спрямо себе си, като действително признато от въззивния съд добросъвестно лице / чл.10 ЗТРРЮЛНЦ /, доколкото мнимият представител М. В. е открил и самата банкова сметка, по която е извършено плащането. Както се посочи в предходния параграф, тази обвързаност е неприложима, с оглед отреченото за доказано договаряне не само между ищеца и действително представляващо „Фиор Ди Лате„ ООД лице, но и между ищеца и мнимия представител М. В.. Действително съдът е коментирал липса на обогатяване на ответното дружество, но именно в смисъла на обективно неполучена от ищеца парична сума, макар преведена по формално открита на негово име банкова сметка. Поради това, дори да се приеме удовлетворен общия селективен критерий, не би бил удовлетворен допълнителния, доколкото съдът не е приел нещо различно от цитираната съдебна практика, а именно: че при първия състав на чл. 55 ал.1 ЗЗД ищецът следва да докаже плащане / даване, получено от ответника, а последният – основанието да получи и задържи същото. По аналогични съображения не удовлетворява общия селективен критерий и петия формулиран въпрос. Ищецът, спрямо който, като добросъвестно трето лице, е съобразим чл.10 ЗТРРЮЛНЦ, не е участник в сключването на договора за откриване на банкова сметка между мнимия в случая представител и банката. Обстоятелствата по откриването й от лицето М. В., в качеството на вписан управител на ответното дружество, съобразявайки отреченото за доказано сключване на договорите, съставляващи основание за плащането, респ. добросъвестното знание за тези обстоятелства, са неотносими към факта на плащане. Затова и съдът се е ограничил до обективно недоказано получена от дружеството – ответник сума, заплатена от ищеца. Още повече, че въпросът визира „неразрешена платежна операция” по смисъла на ЗПУПС, в разрив с действителното положение - наредена от формалния титуляр на сметката операция. Шестият от въпросите би удовлетворил общия селективен критерий, ако би се касаело за непроизнасяне по доводи, от значение за правния резултат и в този смисъл не просто за процесуален пропуск, а за съществено процесуално нарушение на съда. Видно от обосновката на въпроса, опущението на въззивния съд се съзира в непроизнасянето му по довода, че правните последици от извършения от „Ойл Грейн БГ” ЕООД превод по банковата сметка на „ Фиор Ди Лате „ ООД следва да се уредят от правилата на ЗПУПС отм., относно неотменимостта на платежното нареждане след получаването му от доставчика на платежните услуги / чл.62 от ЗПУПС отм. / и окончателността на сетълмента във всяка платежна система / Глава V „а” ЗПУПС отм. /, като не следва да се засягат от вътрешните отношения между банката и титуляра на банковата сметка. Посочените обстоятелства изобщо не са относими към спорното правоотношение между ищеца и ответника, а последици в отношенията между ищеца и банката, т.е. доколко последната е действала в съответствие със закона и добрите практики, ако това визира поставения въпрос, са ирелевантни за предмета на спора. Затова и цитираната практика, относима при това към отменената разпоредба на чл.428 ТЗ / отв. ДВ бр.59 от 2006 г./, приложима в правоотношение между платеца / в случая ищеца / и банката, по договор за разплащателна сметка, е напълно неотносима към решаващите изводи на съда. По съображенията, изложени във връзка с трети и шести въпроси, не се обосновава и очевидна неправилност на въззивния акт,тъй като противоречие с чл.10 ЗТРРЮЛНЦ не е установимо от мотивите, а ЗПУПС е неприложим към предмета на спора, който не касае правоотношението между ищеца и банката, като страни по договор за разплащателна сметка, открита от ищеца. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение