Определение № 122 от 21.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 520/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 9287/25.11.2019 г. на „СТАР СЪРВИЗ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], подадена чрез адвокат В. Т., срещу въззивно решение № 158/11.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 281/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 697/21.05.2018 г., допълнено с решение № 273/05.03.2019 г., постановени по гр. д. № 897/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „СТАР СЪРВИЗ“ ЕООД против Народното събрание на Република България иск с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ за заплащане на сумата 25 001 лева /претендирана частично от цялата сума от 66 861.82 лева/ - обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода 01.08.2015 г. – 28.02.2017 г., произтичащи от нарушение правото на ЕС чрез приемане на § 18 от ПЗР на ЗИД на Закона за енергетиката /ЗИДЗЕ/, обн. ДВ бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., и представляващи по същество разликата между уговорения и реализиран приход от продажба на електрическа енергия, произведена от фотоволтаичната централа на касатора в [населено място], [община]. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, за допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя следните процесуалноправни въпроси: 1/ „Правилно ли е приложил процесуалния закон въззивният съд, ако е основал фактическите и правните си изводи на документи, приети по делото за сведение, а не като доказателства?“; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса доводи, твърдения и възражения на страните и да обсъди всички приети по делото доказателства?“; 3/ „Може ли въззивният съд да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, без да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“; 4/ „Може ли въззивният съд да променя фактическото основание на предявения иск, като обсъжда факти, различни от фактите, заявени от ищеца?“; 5/ „При допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, който не е указал на страните подлежащите на доказване факти, разпределянето на доказателствената тежест за тях и за кои не сочат доказателства, длъжен ли е въззивният съд да събере тези доказателства съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК?“; и следните материалноправни въпроси: 6/ „Представляват ли публични средства/държавна помощ сумите задължително заплащани от крайните потребители за определено количество изкупена електрическа енергия от възобновяеми източници?“; 7/ „Представлява ли имущество по смисъла на чл. 16 и чл. 17, пар. 1 от ХОПЕС вземането по договор за цената на произведената електрическа енергия, чийто размер и срок за изплащане е определен с нормативен акт?“; 8/ „Съответства ли на принципите за недискриминация, равно третиране и равнопоставеност, заложени в решения на Съда на ЕС по дела C-319/02 и C-443/06 въведеното с § 18 от ПЗР ЗИДЗЕ, обн. в ДВ в бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., намаляване на преференциалните цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници само за определен вид производители – тези, които са подали заявление за подпомагане преди влизане в сила на Закона за енергията от възобновяеми източници?“. Счита, че произнасянето по първия въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените втори, трети, четвърти и пети въпрос. Позовава се на решение № 141/14.10.2019 г. по т. д. № 2839/2018 г. на ВКС, II ТО, решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV ГО, решение № 178/24.04.2017 г. по т. д. № 1340/2015 г. на ВКС, I ТО и др. по втория въпрос. По третия формулиран въпрос сочи противоречие на въззивното решение с т. 2 на ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; по четвъртия въпрос – с решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. №2293/2015 г. на ВКС, III ГО, решение № 149/10.09.2019 г. по гр. д. № 2779/2018 г. на ВКС, IV ГО, решение № 212/07.11.2019 г. по гр. д. №3544/2018 г. на ВКС, IV ГО и решение № 124/30.09.2019 г. по гр. д. № 3824/2018 г. на ВКС, I ГО; по петия въпрос – с решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 389/18.10.2011 г. по гр. д. № 1672/2010 г. на ВКС, IV ГО, решение № 167/26.10.2017 г. по гр. д. 209/2017 г. на ВКС, I ГО, решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, III ГО и др. Обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по поставените шести, седми и осми въпрос. Позовава се на решение от 28.03.2019 г. по дело C-405/16 СЕС и решение от 13.03.2001 г. по дело C-379/98 по шестия въпрос; на решение по дело C 398/13 P /Inuit Tapiriit Kanatami/, решение по дело „А. – Б. И.. срещу П. /жалба 73049/01/, решение по дело M. срещу О. кралство № 23780/08 по седмия въпрос; на решение по дело C-319/02 от 07.09.2004 г. P. Manninen, решение по дело C-443/06 Hollman по осмия формулиран въпрос. Касаторът излага съображения, че са налице и трите основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди вероятна нищожност на въззивното решение, като излага оплаквания, че формираната в него воля е изразена по начин, изключващ възможността съдържанието ѝ да се установи дори по пътя на тълкуването. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ – вероятна недопустимост на обжалваното решение, поддържа по съображения, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора, макар по делото да са установени предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството – дело C-366/2019, образувано пред Съда на ЕС по повод преюдициално запитване на Софийски районен съд по гр. д. № 21304/2016 г. по въпроси, свързани с тълкуването на разпоредбите на чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО, чл. 16 от ХОПЕС, принципа за правна сигурност и принципа за защита на оправданите правни очаквания, значими за разрешаването на спора по делото. Евентуално твърди основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като излага твърдения за допуснати тежки нарушения на формалната логика и опитните правила и произнасяне на съда extra legem, както и за явна необоснованост в изводите му. Ответникът Народното събрание на Република България, в представен писмен отговор чрез главен юрисконсулт М. Г., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съдът съобрази следното: В касационната жалба е поставен следният въпрос: Съответства ли на принципите за недискриминация, равно третиране и равнопоставеност, заложени в решения на Съда на ЕС по дела C-319/02 и C-443/06 въведеното с § 18 от ПЗР ЗИДЗЕ, обн. в ДВ в бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., намаляването на преференциалните цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници само за определен вид производители – тези, които са подали заявление за подпомагане преди влизане в сила на Закона за енергията от възобновяеми източници? Според касатора намаляването на преференциалните цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници само за определен вид производители – тези, които са подали заявление за подпомагане преди влизане в сила на Закона за енергията от възобновяеми източници, противоречи на основните начала на правото на ЕС, отнасящи се до недискриминация, равно третиране и равнопоставеност на лицата, закрепени и в цитираната практика на Съда на ЕС по дела C-319/02 и C-443/06. Поради това дружеството е поискало държавата да бъде осъдена да му заплати обезщетение за претърпените имуществени вреди за периода 01.08.2015 г. – 28.02.2017 г., произтичащи от нарушение на правото на ЕС, чрез приемане на § 18 от ПЗР на ЗИД на Закона за енергетиката, обн. ДВ бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., и представляващо разликата между уговорения и реализиран приход от продажба на електрическа енергия, произведена от фотоволтаичната централа на ищеца в [населено място], [община]. От решаващо значение за изхода на спора е дали националната правна разпоредба на §18 ПЗР на ЗИД на Закона за енергетиката съответства на правото на ЕС, за което Софийският районен съд е отправил преюдициално запитване до Съда на ЕС по гр. д. № 21304/2016 г. По повод отправеното запитване е образувано дело C-366/2019. Доколкото поставеният въпрос е от значение за правилното разрешаване на спора по настоящето дело, на основание чл. 631, ал. 1 ГПК, производството по него следва да бъде спряно до произнасянето на Съда на ЕС по дело C-366/2019. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,