Определение № 192 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3197/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от З. А. Т., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Л. И., против въззивно решение № 313 от 15.06.2020 г. по в.гр.д. № 117/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение №522 от 06.12.2019 г. по гр. дело № 782/2019 г. на Районен съд – Горна Оряховица. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу А. Н. М., [населено място], искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане владението върху лек автомобил с рег. [рег.номер на МПС], марка „Мерцедес“, модел „Е290D“, черен на цвят, поради разваляне предварителен договор за продажба на МПС от 09.05.2016 г., и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати неустойка в размер на 6000.00 лева, уговорена като дължима при разваляне на договора, ведно със законната лихва върху тази сума за времето от предявяване на исковата молба в съда (24.04.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението, като неоснователни. Касаторът счита решението за неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представеното към касационната жалба изложение, като се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. Може ли съдът да променя основанието, на което страната с исковата молба е поискала едностранно прекратяване на предварителен договор за покупко-продажба на МПС; 2. Може ли след като страната в исковата молба е заявила, че прекратява сключен между нея и другата страна договор, съдът да приеме, че този договор е развален. Ответникът по касационната жалба А. Н. М., [населено място], не е заявил становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е приел, че м ежду страните е сключен предварителен договор от 09.05.2016 г. за покупко-продажба на процесното МПС. Автомобилът е предаден на ответника по иска по силата на договора, като същият се е задължил да заплати продажната цена (3000.00 лева) на дванадесет равни вноски (250.00 лева всяка), като първата е била дължима до 15.06.2016 г. Страните са постигнали съгласие, че при неплащане на две последователни вноски, продавачът има право да развали договора, да си върне владението на МПС, в който случай купувачът дължи неустойка в размер на 6000.00 лева. Не се спори, че незаплатени са останали последните две вноски в общ размер на 500.00 лева. За да бъде уважена исковата претенция за връщане на автомобила следва да бъде установено в условията на пълно и главно доказване, че в обективната действителност са се осъществили следните материални предпоставки (юридически факти): Процесният автомобил е предаден от ищеца на насрещната страна, волеизявлението за разваляне на договора е достигнало до насрещната страна, както и че това право е надлежно упражнено. За да бъде уважена исковата претенция за заплащане на неустойка в случай на неизпълнение, по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът трябва в условията пълно и главно доказване да установи, че между него и ответника е налице или е била налице валидна облигационна връзка; че ищецът е изправна страна по договора и че част от съдържанието му е валидна уговорка за заплащане на неустойка за неизпълнение на задълженията на насрещната страна, която е в определен или определяем размер; настъпване на фактите, от които възниква задължението за заплащане на неустойка и нейния конкретен размер. Предвид тези обективни данни и приложимото право, спорен по делото е въпросът за възникването и упражняването на потестативното право на купувача за разваляне на договора. Съгласно общото правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Това правило е ограничено от ал. 4 на същата разпоредба, която не допуска разваляне, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора. В тази насока (създаваща конкретни по обем относно неизпълнената част рамки) е и специалната разпоредба на чл. 206, ал. 1 ЗЗД (относима към договора за продажба на изплащане), съгласно която неплащането на вноски, които не надвишават 1/5 част от цената на вещта, не дава основание за разваляне на договора. Страните по облигационното правоотношение (кредитор и длъжник) са свободни да упражнят своите права, но това е осъществимо в рамките на закона. След като легално е дефинирано, че не е допустимо дадена облигационна връзка да бъде развалена при неизпълнение, което не надвишава 1/5 част (равняваща се на 600.00 лева в настоящата хипотеза), при конкретните данни по делото, кредиторът (въззивник), чрез волеизявлението си да развали договора едностранно не е постигнал присъщите му правни последици. Този извод е верен, защото неизпълнението на длъжника за сумата от 500.00 лева е под размера, за който легално се приема, че интересът на кредитора е засегнат съществено. Оттук следва, че договорът не е развален, поради което основанието, на което ответникът по иска владее автомобила е налице и искът за връщане на даденото на отпаднало основание е неоснователен. При този правен извод относно неоснователността на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, неоснователен е и обусловеният иск за присъждане на неустойка, тъй като нейната дължимост е в пряка зависимост от надлежното разваляне на договора. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 313 от 15.06.2020 г. по в.гр.д. № 117/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Повдигнатите въпроси са неотносими, защото въззивният съд не се е прознесъл по тях. Те се повдигат за пръв път в касационното производство. Формулирането на правни въпроси във връзка с фактически твърдения, които се заявяват за пръв път пред ВКС, не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото касационният съд във фазата на допускане на обжалването е съд по правото, а не по фактите. Освен това в исковата молба в случая изрично е посочено, че тя представлява и „покана за развалянето на предварителния договор“. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение