Определение № 1770 от 09.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 485/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. А. срещу решение № 1206 от 26.11.2024 г. по в. гр. д. № 1928/2024 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 260016 от 11.01.2024 г., поправено с решение от 22.05.2024 г., по гр. д. № 2979/2021 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, че К. Д. А. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] следните суми, представляващи непогасено задължение по договор за банков кредит № 000LD-R-026034 от 17.12.2015 г., за които е издадена заповед от 07.08.2019 г. за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 43289/2019 г. на СРС, 50 с-в: 17700 евро главница, ведно със законна лихва от 25.07.2019 г.; 535, 13 евро непогасена договорна лихва, начислена за периода от 15.09.2016 г. до 15.11.2016 г.; 279, 01 евро непогасена наказателна лихва, начислена за периода от 15.07.2016 г. до 09.07.2019 г. и 73, 75 евро мораторна лихва, начислена за периода от 10.07.2019 г. до 24.07.2019 г. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон. Излага в жалбата, че не е уведомен за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, както и че в случая банката ищец няма право да обяви кредита за предсрочно изискуем, тъй като касаторът не е бил в забава за изпълнение на договорните си задължения. В жалбата се мотивира становище, че клаузите от договора, позволяващи на банката кредитор да променя лихвения процент по кредита и да налага такси, договорни лихви и наказателни лихви, без те да бъдат уговорени от страните, са нищожни като неравноправни. В касационната жалба се оспорват по размер вземанията на ищеца кредитор. Твърди се, че задълженията, предмет на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, и задълженията по заповедта за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 37978/2018 г. на СРС, 90 състав не съвпадат, поради което предявеният иск е недопустим. В депозираната в изпълнение на указанията на администриращия касационната жалба съд молба касаторът се позовава бланкетно на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото е сключен договор за банков кредит № 000LD-R-026034 от 17.12.2015 г., по който банката е предоставила на ответника кредит в размер на 17 700 евро с краен срок на погасяване - 15.12.2025 г. Съдът е посочил, че страните са постигнали съгласие, че за периода от отпускане на кредита до 15.12.2018 г. ответникът дължи годишна лихва в размер на 12 %, а след изтичане на този срок - банката прилага годишна лихва в размер на лихвения процент, базиран на спестяванията на банката за евро - 1, 71 % годишно към датата на сключване на договора, увеличен с надбавка от 10, 29 пункта. Установил е, че в договора е предвидено, че методиката на банката за определяне на референтен лихвен процент по смисъла на ЗПК, базиран на спестяванията е неразделна част - приложение към договора, както и че размерът на вноските и лихвените плащания, посочени в погасителния план, са изчислени на база действащия към датата на сключване на договора размер на спестяванията, увеличен с добавката, посочена в договора. Решаващият състав е констатирал, че съобразно договора към датата на сключване на договора ГПР е 12,89 %, а общата дължима от кредитополучателя сума - 31 020, 92 евро. Посочил е, че плащанията, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения лихвен процент плюс наказателна лихва, като при наличие на просрочени плащания банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В решението е отразено, че за обезпечаване на вземанията на банката по договора за кредит е сключен договор за поръчителство с В. Д. Л.. Съдът е установил, че по искане на банката кредитодател срещу длъжника К. Д. А. и поръчителя В. Д. Л. е издадена заповед за незабавно изпълнение от 07.08.2019 г. по ч. гр. д. № 43289/2019 г. на СРС за исковите суми. Констатирал е, че с влязло в сила решение № 266266 от 28.10.2021 г. по гр. д. № 1920/2020 г. на СГС,, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Първа инвестиционна банка“ АД иск за признаване по отношение на В. Л., в качеството й на поръчител по процесния договор, че дължи тези суми. Въззивният съд е изтъкнал, че искът срещу поръчителя Л. е отхвърлен поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД с оглед приетото във влязлото в сила решение, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем с писмо до кредитополучателя от 29.11.2016 г. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд е приел, че: сумата от 17 700 евро е усвоена на 22.12.2015 г. по сметка на ответника; непогасените суми, произтичащи от договора за банков кредит, са общо в размер на 22 729, 10 евро, като включват: 17700 евро главница, 5 318, 27 евро непогасена договорна лихва, начислена за периода от 15.09.2016 г. до 09.07.2019 г., 279, 01 евро непогасена наказателна лихва, начислена за периода от 15.07.2016 г. до 09.07.2019 г., 73,75 евро мораторна лихва, начислена за периода от 10.07.2019 г. до 24.07.2019 г. и 61, 36 евро разноски за връчване на поканата за предсрочна изискуемост. Възпроизвел е експертното заключение, че в случай, че за целия срок на договора се прилага първоначално уговореният размер на възнаградителната лихва, общият размер на дължимите суми по кредита е 23 440,60 евро, т.е. по-висок от претендирания в исковата молба. При така установените факти въззивният съд е приел, че процесният договор е за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Извършил е проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора и е направил извод, че в случая исковите претенции се основават на клаузи от договора за кредит, които са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, част са от конкретното съдържание на договора, като относно приложените уговорки е спазено изискването за ясен и разбираем език, включително прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Решаващият състав е приел, че след усвояване на главницата по кредита ответникът не е погасил нито една месечна погасителна вноска съгласно подписания погасителен план към договора; частично плащане на суми, в размери под погасителните вноски, е осъществявано единствено от поръчителя, като след влизане в сила на отхвърлителното решение срещу Л. банката й е възстановила внесените суми. Счел е, че към момента на изпращането на писмото от 29.11.2016 г., с което банката е поканила кредитополучателя в 7-дневен срок да й заплати просрочените задължения по договора, като е заявила, че в противен случай ще счита кредита за изцяло и предсрочно изискуем, А. е бил в забава за заплащането на 12 броя погасителни вноски. Според съда установеното неизпълнение на длъжника А. на основните му задължения по договора е достатъчно тежко с оглед на срока на процесния договор за кредит и задълженията по него. По спорния въпрос относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита въззивният съд е изразил разбиране, че следва да съобрази установеното с влязлото в сила решение по гр. д. № 1920/2020 г. на СГС срещу поръчителя Л., а именно, че предсрочната изискуемост е настъпила от м. декември 2016 г., с връчването на поканата от 29.11.2016 г. и изтичането на дадения едноседмичен срок за изпълнение. С оглед изложеното в обжалваното решение е формиран извод, че ответникът дължи връщането на главницата по договора в размер на 17 700 евро. Съдът е намерил обаче, че претенцията за договорна лихва е частично неоснователна, тъй като за периода от 15.12.2016 г. до 09.07.2019 г. такава не следва да се дължи съобразно разрешението в т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В решението са изложени и съображения, че приложението на процесните клаузи от договора за кредит, касаещи уговорената възнаградителна лихва и предсрочната изискуемост на главницата, не са явно увреждащи правата и интересите на длъжника и не противоречат на добрите нрави. Въззивният съд е счел, че частта от клаузата на раздел II, чл. 10 относно размера на мораторна лихва е неравноправна /в противоречие с чл. 33, ал. 2 ЗПК, съответно с чл. 143, т. 5, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП/, но в случая тази неравноправност не се отразява на исковата претенция за мораторна лихва, тъй като банката претендира само сумата от 279, 01 евро непогасена наказателна лихва, начислена за периода от 15.07.2016 г. до 09.07.2019 г., което е значително под размера на законната лихва, дължима от момента на обявяване на предсрочната изискуемост. Накрая, съдът е обсъдил и възражението на въззивника ответник за погасяване по давност на вземанията за главница и възнаградителна лихва, като е формирал извод за неговата неоснователност. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед въведените от касатора предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и при извършената дължима служебна проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно и недопустимо. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В мотивите към т. 10а на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. В последователната практика на ВКС – решение № 43 от 1.03.2013 г. по т. д. № 325/2012 г., II т. о., постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 710 от 2.12.2019 г. по ч. т. д. № 2241/2019 г., II т. о., решение № 60065 от 30.06.2021 г. по т. д. № 541/2020 г., I т. о. и др., се приема, че в исковото производство специфичните предпоставки за допустимост на иска по чл. 422 ГПК се състоят в съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и в идентичността на страните. В случая липсват данни за отсъствието на общите и специалните процесуални предпоставки за допустимост на предявения иск, както и за десезиране на съда. Неоснователни са и доводите на касатора, че не съществува идентичност между вземането, предмет на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, и вземането по заповедта за незабавно изпълнение. Налице е пълно съвпадение между заявените, съответно признатите в заповедното производство парични задължения и задълженията, предмет на установителния иск, с оглед въведените с исковата молба фактически твърдения и исканията на ищеца. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не е обосновал съществуването на нито една от изяснените проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а е направил позоваване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК само бланкетно. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част не се допуска. С оглед горния резултат и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение