Определение № 768 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2320/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. С. Т. против решение №39/21.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 796/2019 г. от състав на Окръжен съд – Добрич. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първата инстанция. Съдът е приел, че възражението за недействителност на трудовия договор е релевирано от ответника, поради което, в съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК, тежестта за неговото доказване е за ответника по делото. На тази основа читалището е навело твърдения за липса на решение на читалищното настоятелство за назначаване на ищцата, тъй като такова е изискуемо по чл. 16, ал. 2, т. 5 от ЗНЧ и представлява задължителна предпоставка за възникване на трудово правоотношение за заемане на длъжността. Тъй като се касае за отрицателен факт, който размества доказателствената тежест, като за успешното оборване на възражението е необходимо ищцата да установи наличието на такова решение. Съдът е обсъдил протокол № 5/04.09.2013 г. (л. 78), като е прието, че в протокола са налице две писмени изявления или два документа, материализирани на един носител. Посочено е, че в едната си част протоколът е частен свидетелстващ документ, а в частта на решението е частен диспозитивен документ, като релевантен за процеса е частният диспозитивен документ, който по правило не се ползва с материална доказателствена сила. В случая съдът е приел, че не се ползва и с формална доказателствена сила, тъй като не е подписан, а е положен е единствено параф, който не е достатъчен, за да се установи авторът на волеизявлението. Ответникът от своя страна се е противопоставил, като твърди, че не може да се установи, кой е съставил протокола и кой е председателствал събранието. Съдът е приел, че при това оспорване в тежест на ищцата е да установи автора на протокола и лицата участвали в събранието, като такива доказателства не са представени и доколкото не е доказано кой е авторът на волеизявлението за назначаване на ищцата на длъжността, то е прието, че не може да бъде направен извод, че решението е взето от настоятелството, каквото е изискването на чл. 16, ал. 2, т. 5 от ЗНЧ, като е прието, че процесният трудов договор е сключен в нарушение на чл. 16, ал. 2, т. 5 от ЗНЧ, а възражението по чл. 74, ал. 1 от КТ се явява основателно. Тъй като не е повдиган въпроса за добросъвестността на ищцата при сключване на договора, което означава, че в случая е приложима презумпцията по чл. 8, ал. 2 от КТ и при това положение недействителността на трудовия договор има действие за в бъдеще. Въз основа на горното, съдът е приел, че трудов договор № 01 от 30.09.2013 г., е недействителен поради противоречие със закона. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че се касае за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като окръжния съд не е допуснал искани доказателства от касатора и се касае за доказателствената стойност на представени писмени доказателства. Не се сочи в каква насока поставения правен въпрос на първо място е относим към производството, както и в какво се състои противоречие с цитираното определение /което не съставлява практика на ВКС/ и с представеното решение, касаещо установяване на дисциплинарно нарушение. Липсата на обосновка на поставения правен въпрос води и до липса на неговата относимост към производството, като от друга страна твърдение за допуснато нарушение на процесуалните правила не може да обоснове допустимост на касационното обжалване, доколкото същественото процесуално нарушение не е сред касационните основания по чл.280 ГПК. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 500 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС