Определение № 118 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2562/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. Г., със съдебен адрес - [населено място], подадена чрез адвокат Й. Й., и касационна жалба на К. С. Ц., [населено място], подадена чрез адвокат Б. М., срещу въззивно решение № 106 от 05.03.2025 г. по в.гр.д. № 274/2024 г. на Софийския окръжен съд, с което след отмяната на решение № 15 от 29.01.2024 г. по гр.д. № 193/2022 г. на Районен съд – Самоков са уважени предявените от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и по отношение на дружеството са обявени за относително недействителни сключените между ответниците /сега касатори/ сделки - доброволна делба на недвижим имот от 16.07.2020 г., обективирана в нотариален акт № ..............., т. ................., рег. № ............../.................... г. от нотариус Б. М., и покупко-продажба на недвижим имот от ......................... г., обективирана в нотариален акт № ................, т. .............., рег. № ......................, д. № ............../............... г. на нотариус Б. М.. В касационните жалби решението се оспорва като неправилно и незаконосъобразно – постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

Ответникът по касационната жалба „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. К., е подал отговори на постъпилите жалби, в които поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а жалбите по същество са неоснователни. Претендират се разноски съобразно представите списък на разноските по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 29.05.2025 г., фактура № 495/29.05.2025 г. и платежно нареждане от 02.06.2025 г.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че правното основание на исковата претенция е чл. 135, ал. 1 ЗЗД – за прогласяване относителната недействителност на две сделки, за които „ВиК Добрич“ АД като кредитор на прехвърлителя К. С. Ц. твърди, че го увреждат. Приел е, че качеството кредитор на ищеца произтича от парично вземане за заплащане на сумата 6 695 708 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, съставляващо престъпление, за което К. Ц. е признат за виновен с влязла в сила на 18.03.2021 г. присъда по НОХД № 310/2014 г., по описа на Окръжен съд – Добрич. Посочил е, че доколкото деянието на прехвърлителя съставлява престъпление, извършено в периода от месец ноември 2011 г. до 19.03.2012 г., именно в края на този период вземането е възникнало и е станало изискуемо по силата на чл. 45 и чл. 84, ал. 3 ЗЗД, независимо, че е било установено по основание и размер по-късно, с влизане в сила на 18.03.2021 г. на присъдата в частта по предявения граждански иск. Съдът е направил извод, че процесните договори от 16.07.2020 г. са сключени след възникването на вземането. Съдът е посочил, че и двата договора – за доброволна делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], [улица], и за покупко-продажба на двуетажната жилищна сграда, намираща се в този имот, са възмездни, като това обстоятелство не е оспорено от кредитора-ищец, нито пък това, че посочените в договорите суми /за уравняване на дяла и съответно продажна цена/ са действително заплатени на прехвърлителя-длъжник. Прието е, че независимо от това е налице увреждане на кредитора, тъй като длъжникът се е разпоредил със свои недвижими имоти, годни да бъдат обект на принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането му. Съдът се е позовал на практика на ВКС, според която увреждане е налице за кредитора при всяко действие на длъжника - всеки правен и/или фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването правата на кредитора спрямо длъжника, включително, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Допълнително е отчел, че съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори, поради което въпросът дали кредиторът би могъл да се удовлетвори от друго имущество е неотносим за основателността на предявения иск. Третата материалноправна предпоставка за възникване на правото да се иска обявяване на недействителността на действията на длъжника изисква установяване на знание за увреждането от негова страна. Доколкото е установено, че разпореждането с процесните имоти е възмездно и е извършено след възникване на вземането, то съдът е възприел съдебната практика, според която длъжникът в този случай винаги знае за увреждането. Посочил е, че основава този си извод на постановеното въззивно решение от 15.04.2020 г. по ВНОХД № 389/2018 г. и не е опровергано от останалите събрани доказателства. В хипотезата на възмездни сделки недействителността на извършеното действие се обуславя не само от знанието на длъжника за увреждащия характер, а и от едновременното знание на третото лице, с което длъжникът е договарял. Нормата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД въвежда оборима презумпция за знание за увреждането, когато третото лице, в чиято полза е извършено действието, е съпруг, брат или сестра, низходящ или възходящ на длъжника. Съдът е направил извод, че тъй като страните по процесните сделки са брат и сестра, е приложима презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, която не е оборена от ответниците. Относно родствената връзка между страните по сделките, за която първоинстанционният съд не е събрал доказателства, тъй като е приел твърдението за преклудирано, въззивният съд е посочил, че ищецът първоначално не знаел и не е бил длъжен да знае за наличието на такава връзка, но установяването ѝ впоследствие представлява новооткрито обстоятелство, за което не е налице преклузия, и изключването му от съда представлява съществено процесуално нарушение. В тази връзка пред въззивната инстанция са изискани и приети удостоверения за родствени връзки на страните по сделките, от които е видно, че те са брат и сестра. Съдът е предоставил възможност на ответниците за оборване на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, за което са събрани и свидетелски показания. Съдът ги е коментирал, като е приел, че не може да бъде направен категоричен и обобщен извод за незнание у приобретателката на имотите, че брат ѝ, за когото няма данни да се намират в лоши отношения или да е отсъствал дълготрайно от страната, и с когото са присъствали на двете процесни сделки, е осъден и на втора съдебна инстанция. В заключение, доколкото не е оборена презумпцията за знание за увреждането на приобретателката по сделките, съдът е приел за установени елементите от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и е уважил исковете като основателни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Р. С. Г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Счита ли се за изменение на иска по чл. 135, ако от ал. 1 се премине към ал. 2 ЗЗД пред въззивната инстанция и се въведат нови факти и твърдения?“.

2. „Счита ли се за изменение на иска по чл. 135, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, ако пред въззивната инстанция се представят нови доказателства, за които липсват твърдения в исковата молба?“.

3. „Следва ли съдът, ако допусне събирането на ново доказателство пред въззивната инстанция, да изготви доклад и да разпредели доказателствената тежест, в случай, че се измени основанието – фактическите обстоятелства в исковата молба?“.

4. „Допустимо ли е пред втора инстанция да се изменя основанието на иска и става ли производството двуинстанционно, в случай че е налице изменение на иска по чл. 135 ЗЗД?“.

Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на К. С. Ц. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Допустимо ли е пред въззивната инстанция да се събират нови доказателства, за които няма твърдения в исковата молба, както и допустимо ли е пред въззивната инстанция да се измени основанието на иска по чл. 135, ал. 1 в чл. 135, ал. 2 ЗЗД?“.

2. „Допустимо ли е съдът служебно да измени основанието на иска без да има изрични твърдения за това, както и без да разпредели доказателствената тежест между страните в процеса?“.

3. „Допустимо ли е при предявен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД въззивният съд да се произнесе по иск с различно основание – чл. 135, ал. 2 ЗЗД относно приложението на оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД?“.

4. „Процесуално нарушение ли е въззивната инстанция да допусне събирането на нови доказателства без да изложи конкретни мотиви в определението си за допускането им?“.

Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 106 от 05.03.2025 г. по в.гр.д. № 274/2024 г. на Софийския окръжен съд. Съображенията за това са следните:

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Р. С. Г.:

Така формулирани, и четирите въпроса изразяват оспорване от страната на правните изводи на съда и представляват оплаквания за евентуално допуснати от съда процесуални нарушения, изразяващи се в недопустимо изменение на иска, както и събиране на недопустими доказателства. Въззивният съд в обжалваното решение не е давал правно разрешение на поставените въпроси в сочения от касатора смисъл. Съобразил е задължителната практика на ВКС, че искът по чл.135 ЗЗД /„actio Pauliana”/ e един. Това е облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него - т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора” /чл.133 ЗЗД/. Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда. Въззивният съд е приел, че твърденията за родствената връзка между страните са редовно въведени, не са преклудирани и съответно е събрал доказателства в тази връзка, което е наложило прилагането на презумпцията, установена в нормата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Тази дейност на съда по приложението на закона не зависи от волята на страната, като нормата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД въвежда единствено оборима презумпция по отношение на един от елементите от фактически състав на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а не представлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК /процесуално действие, предприемано от ищеца във връзка с настъпила промяна в материалното правоотношение или израз на волята му да търси конкретен вид и обем на защита/. Видно от мотивите на решението предвид прилагането на презумпцията на ответниците е дадена възможност за нейното оборване, във връзка с което са събрани и исканите от тях свидетелски показания. В заключение касационното обжалване не следва да бъде допуснато по тези въпроси, доколкото съдържащите се в тях твърдения са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Допълнително, въпреки че страната се е позовала на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е посочена съдебна практика, с която е налице противоречие, нито пък се сочи коя е процесуалната правна норма, във връзка с аргументацията за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на К. С. Ц.:

Доколкото поставените в това изложение въпроси по същество преповтарят вече разгледаните във връзка с касационната жалба на Р. Г., то гореизложеното е относимо и към тях. Отново следва да се посочи, че прилагането на закона не представлява служебно изменение на иска, както и че съдът е изложил изрични мотиви по отношение на допустимостта на събирането на нови доказателства пред него, като в теорията и практиката е непротиворечиво виждането, че когато определено доказателство не е било събрано пред първата инстанция, поради допуснато от съда процесуално нарушение, то въззивната инстанция като такава по съществото на спора следва да даде възможност на страната да го ангажира и съответно приобщи към доказателствения материал. Процесуалните нарушения на съда не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби, поради което подобни твърдения не могат да обосноват допускането на касационното обжалване.

Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, каквито твърдения са наведени и от двамата касатори. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 3000 лв. Съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България те трябва да се превалутират в евро, като се присъдят 1 533.88 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.