Определение № 2775 от 25.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1011/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД и по касационна жалба на В. П. Л., чрез процесуални представители, против Решение № 150 от 15.02.2024 г. по в. гр. д. № 2823/ 2023г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 52 от 10.07.2023 г. по т. д. № 176/ 2022 г. на Окръжен съд – Враца, като краен резултат ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено на основание чл.432, ал.1 КЗ да заплати на ищцата В. П. Л. сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й П. П. П., починала в резултат на ПТП, осъществило се на 26.09.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09. 05. 2022г. до окончателното й изплащане. В обжалваната част, с която на ищците В. Л. П. и П. Л. П., деца на пострадалата, е присъдено обезщетение за разликата над по 100 000 лв. до по 200 000 лв. за всеки от тях, първоинстанционният съдебен акт е потвърден.

Касаторът „ЗД „Бул Инс“ АД обжалва въззивното решение в потвърдените части, с които на В. П. Л. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 120 000 лв. до 150 000 лв., а на В. Л. П. и на П. Л. П. за разликата над по 150 000 лв. за всеки от тях до присъдените им по 200 000 лв. Поддържа, че в обжалваните части атакуваният съдебен акт е неправилен поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, довело до необосновано завишаване размерите на претендираните обезщетения, с оглед на което моли за неговата отмяна и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване този касатор обосновава с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/ 1968г.? Даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критериите за определяне на „справедливо” по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, е ли в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/1968г.? Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите, свързани с критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане? Изследвани ли са правилно от въззивната инстанция и оценени ли са според закона и тълкувателната практика на ВС в ППВС № 4/1968г., критериите по прилагане на чл.52 ЗЗД, по отношение вредите от смъртта на П. П. за тримата ищци ?“.

Според касатора, поставените въпроси покриват селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, с аргумента, че изводите на въззивната инстанция, относими към въпросите, противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: ППВС № 4/1968 г.; Решение № 93 от 23.06.2011г. по гр. д. № 43/2010г., II т.о.; Решение № 33 от 21.03.2015г. по т.д. № 543/2014г., II т.о.; Решение № 36 от 08.03.2016 г. по гр.д. № 507/2015г., I т. о.; т. 9 от ППВС № 7/1978г. и др.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на обжалваното решение е аргументирано със съществуващо противоречие между достигнатите от въззивния съд правни изводи и основните принципи на правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства.

Ответниците по касационната жалба В. Л. П. (представляван от своя баща Л. П. Л.), П. Л. П. (действаща със съгласието на своя баща и законен представител Л. П. Л.) и В. П. Л., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят отговор, с който изразяват становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените разноски.

С подадената от В. П. Л. касационна жалба въззивният съдебен акт се обжалва в частта му, с която, след частична отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение, предявеният от нея иск е отхвърлен за разликата над 150 000 лв. до присъдените й с първоинстанционното решение 200 000 лв., или – за сумата от 50 000 лв. Поддържа се неправилност на въззивното решение в обжалваната част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, довело до необосновано занижаване размера на претендираното обезщетение. Иска се присъждане на допълнително обезщетение от 50 000 лв. и на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗАдв.

Допускането на касационното обжалване касаторката Л. обосновава с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, по отношение на които счита, че са от значение за спора, а именно:

1. За приложението на принципа на справедливост и критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, с оглед проверка за съответствие с предвидените в ППВС № 4/1968г. общи критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди;

2. За дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществени вреди в обжалвания - чл. 269, изречение второ ГПК размер, за преценка на съответствието на решението на въззивния съд със задължителната за него практика по т. 1 на чл. 280 ГПК - т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

По отношение на така формулираните въпроси се сочи, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, обективирана в: по въпрос № 1 - ППВС № 4/1968г.; Решение № 66 от 29.05. 2017г. по т.д. 1461/2016 г., II т.о.; Решение № 15 от 19.02.2020 г. по т.д. № 146/ 2019г., II т. о.; Решение по т. д. № 619/2011 г., II т.о. и др.; по въпрос № 2 - ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 163 от 04.10.2016г. по т.д. № 3456/2015г. на ВКС, I т.о.

Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба на насрещната страна, без да излага становище по приложното поле на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По единствения спорен във въззивното производство, пренесен и в касационното производство, въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки от ищците в границите, определени от първата инстанция, след самостоятелен анализ на събраните по делото свидетелски показания и съдебно-психологични експертизи и след съобразяване с дадените с т. II от ППВС№ 4/1968г. задължителни указания по приложението на чл.52 ЗЗД и критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт, решаващият съд е изложил следното:

По отношение на дължимото обезщетение на децата на загиналата – П. и В., е посочено, че П. не е биологично дете на Л. П. Л., но е осиновена от него след сключването на брак с майка й П. П., като не съществува разлика в отношенията на двете деца с бащата; От свидетелските показания е приета за установена дълбоката емоционална травма, която П. преживяла, в резултат на която все още не била превъзмогнала смъртта на майка си, въпреки намесата и на психолог; Отчуждила се от всички приятелки; Заради преживяната емоционална травма започнала да пуши и да употребява алкохол; От заключението на вещото лице Х. Ц. Х. - клиничен и съдебен психолог, се установило, че П. е психично здрава личност с правилно психо-физиологично развитие, интелектът и личностното й развитие съответстват на календарната й възраст, притежава психична годност правилно да възприема фактите, свързани със смъртта на майка й в резултат на процесното ПТП, като непосредствено след загубата на майка си развила посттравматично стресово разстройство, по повод на което в рамките на година е посещавала психолог; Независимо от предприетите мерки, към момента на извършване на психологическото изследване били регистрирани негативни емоции, тъга, болка и мъка, характерни за загубата на значим човек.

По отношение на детето В. е изложено, че след инцидента бил опериран в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, като свидетелката и негова баба Е. Х. била с него като придружител след извеждането му от реанимацията;Психологическото изследване не установило психопатологични нарушения в неговата интелектуално-амнестична сфера, интелектът му бил определен като съответстващ на календарната му възраст, без психична годност правилно да възприема фактите, свързани със смъртта на майка му в резултат на процесното ПТП; Непосредствено след инцидента той претърпял психогенна реакция със страхов облик, която се явявала нормална реакция за възрастта му, по повод на което посещавал психолог за продължителен период от време с основна цел - преодоляване на травматичните последици от загубата на родителя; В. се притеснявал от вещото лице и не могъл да отговаря на повечето въпроси, но имал подкрепата на баща си, сестра си и бабите си.

След съобразяване с ключовата роля на майката в живота на децата, възрастта на П. - 13 г., на В. – 3г. и на майка им - 38 г., годината на инцидента - 2020г., промененото поведение на дъщерята през първата година след инцидента, непреодоляната тъга и към момента на извършване на психологическото изследване, а по отношения на сина - фактът, че детето през целия си живот ще расте без майка - в периода на детството, на юношеството си и в по-зрелите си години, вземайки предвид изживяната психогенна реакция в резултат на загубата и продължаващото страдание, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливият размер на обезщетението и за двете деца възлиза на 200 000 лв. Независимо от факта, че поради работата с психолог в продължение на една година П. П. изработила механизъм за справяне с травмата, предизвикана от смъртта на майка й, въззивният състав е счел, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението не следва да бъде намаляван, предвид възрастта на детето, получената от него травма от загубата на майка му, която травма остава за цял живот, като адекватната реакция на близките й, с цел преодоляване на последиците от травматичното събитие следва да бъде поощрявана, а не санкционирана с по-нисък размер на обезщетението.

По отношение обезщетението на В. П. Л. - майка на починалата П. П. П., след обсъждане на събраните свидетелски показания и заключението по възложената СПЕ въззивният съд е приел за установено, че тази ищца няма други близки, с изключение на внуците и съпругът на дъщеря й, които преди да се оженят живеели при нея, а след това се преместили в друг квартал в града; Починалата П. П. идвала всеки ден при майка си и й помагала в домакинството, тъй като последната имала множество здравословни проблеми и не можела да се движи свободно; Двете били изключително близки и загубата на дъщерята причинила на ищцата дълбока емоционална травма, изразила се в неадекватност, вдигала кръвно налягане; След инцидента през цялото време В. Л. говорела, че е самотна, поставила снимки навсякъде и казвала, че си говори със снимките на дъщеря си, станала почти неподвижна, трябвало да си прави операция на ставите, но се отказала, тъй като нямало кой да се грижи за нея и постоянно била с високо кръвно налягане. От заключението на СПЕ е прието за установено, че смъртта на П. е изключително стресогенно събитие за нейната майка, което е довело до значителна житейска промяна и разстройство в механизмите за справяне на личността, клинично манифестирани с нарушено социално функциониране; След травменото събитие се появила скръб, характерна за загубата на любим човек, изразяваща се в негативни емоции, тъга, мъка, болка и вина по повод недовършените емоционални взаимоотношения с починалата, както и сънища, свързани с травмата; Вещото лице посочило също така, че поради възрастта на В. Л. при нея се наблюдава лек психо-органичен синдром, който може да засили въздействието на травмата, тъй като на тази възраст емоциите са с по-голям интензитет, отколкото при по-млад човек. При определяне размера на дължимото на В. Л. обезщетение решаващият съд е съобразил следните обстоятелства – налице е загуба на дете, която е непрежалима и неестествена; близките отношения между ищцата и починалата, привързаността между тях; внезапността и неочакваността на нещастието; шокът от смъртта на дъщерята; непреодоляната тъга. Същевременно, съдът е отбелязал, че майката на загиналата има подкрепата на внуците и съпруга на последната, както и че грижата за внуците й я свързва с живота и придава смисъл на съществуването й. Като е взел предвид възрастта на ищцата към деня на събитието - 66 години, отчитайки че институтът на обезщетението за неимуществени вреди по своята същност представлява общественоприемлив начин за уреждане на последиците от едно деликтно поведение, и след съобразяване с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, отразена в действащите за периода застрахователни лимити, съставът на САС е приел, че справедливият размер на обезщетение в случая възлиза на 150 000 лв., като е намалил присъденото обезщетение от 200 000 лв. с 50 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на ЗД „Бул Инс“ АД:

Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. За да удовлетвори изискването за правен, въпросът следва да изхожда от решаващ мотив на въззивния съд, в обосноваване на крайния му извод.

Формулираните от този касатор въпроси не са съобразени с горепосочените изисквания на тълкувателното решение. Освен, че са пряко релевантни към правилността на решението в обжалваните от този касатор части, и като такива не съответстват на изискванията на общата селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК /съгл. разясненията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, даденото от въззивната инстанция разрешение е в съответствие с последователната практика на ВКС, част от която е цитирана в мотивите към решението, вкл. и със задължителната такава – ППВС № 4/1968г. и ППВС № 4/1961г.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

По касационната жалба на ищцата В. Л.:

Първият поставен от тази касаторка въпрос е материалноправен и е относим към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в определения размер, поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС взе предвид, че по отношение критериите, които следва да се съобразяват от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1961г., ППВС № 4/68г., ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2 от 1984г. В тях е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Посочено е, че, за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на родителя на починалото лице. Решаващият състав е изследвал релевантни за спора доказателства относно създадените приживе взаимоотношения между пострадалата и нейната майка, в какво конкретно се е изразявал приносът на П. П. за установената близка връзка на взаимопомощ и разбирателство, тежките последици за преживелия родител в психологически план от търпяната загуба. При обосноваване размера на обезщетението решаващият съд е съобразил и възрастта на родителя, подкрепата, която продължава да получава от семейството на починалата си дъщеря, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Вторият въпрос е процесуалноправен, относим към задължението на въззивния съд при постановяване на различен краен резултат на спора да изложи собствените си мотиви и съображения за достигането му, в който смисъл е посоченото при обосноваване на въпроса Решение № 163 от 04.10. 2016 г. по т. д. № 3456/2015 г. на ВКС, I т.о. Въпросът обаче не съответства на мотивите на атакувания акт, видно от които решаващият съд е направил собствена преценка за справедливия в случая размер на обезщетението, след обсъждане на надлежно установените факти по делото и възраженията на страните, като е акцентирал и на специфичните за определянето му конкретни проявления и данни досежно това, че ищцата се е нуждаела от грижите на починалата си дъщеря, които обаче са поети в голяма степен от съпруга на последната, както и че внуците продължават да осмислят живота й. Въпросът не е обусловен от допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради необсъждане на релевантно за спора доказателство, факт или възражение, каквото касаторът не сочи, а са по обосноваността на атакуваното решение, която е извън предмета на проверка в селективната фаза на касационното производство. По тези съображения въпросът не се преценява като обуславящ, съответно няма характеристиките на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията в т.1 ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, което препятства допускането на касационната проверка.

По тези съображения касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по двете касационния жалби.

При този изход на спора основателно е искането на страните за присъждане на разноски, сторени във връзка с изготвянето на депозираните в касационното производство отговори на касационните жалби. С молба от 12. 04.2024г. ответното дружество касатор представя доказателства за извършени за настоящото производство разноски в размер на 5 640 лв., с ДДС, за адвокатско възнаграждение, договорено за образуване, защита и процесуално представителство пред ВКС. В същата е заявено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. С молба от 20.05.2024г. са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба от ищцата В. Л., възлизащо на 2 200 лв., както и договори за адвокатска помощ и съдействие с останалите двама ищци, сключени при условията на безплатно процесуално представителство в хипотезата на чл.38, ал.2, изр. 2 от ЗА, с искане за определяне размера на възнаграждението от съда.

След като съобрази, че заплатеното на процесуалния представител на ответното дружество адвокатско възнаграждение от 5 640 лв., с ДДС, е договорено за осъществяване на процесуално представителство в касационното производство, т.е. включително и за изготяване на касационната жалба срещу въззивното решение по отношение присъдените обезщетения на тримата ищци, както и че не е релевирано възражение по чл. 78, ал.5 ГПК от насрещната страна, намира, че за частта, касаеща изготвения отговор на касационната жалба, представляваното дружество следва да бъде възмездено със сумата от 1410 лв., с ДДС ( 1/4 от 5 640 лв.).

Основателно е възражението на ответното дружество за прекомерност на заплатеното от ищцата В. Л. адвокатско възнаграждение от 2 200 лв., договорено за изготвяне на отговор на касационна жалба, подадена срещу потвърдената от въззивния съд осъдителна част на първоинстанционното решение за размера над 120 000 лв. до 150 000 лв., или за 30 000 лв. Като изходи от приетите в практиката на ВКС критерии за обосноваване справедливия размер за определяне цената на предоставената услуга, а именно вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, намира, че възнаграждението следва да се редуцира на 720 лв., с ДДС. Предмет на спора е единствено справедливият размер на присъденото по прекия иск по чл.432 КЗ обезщетение за неимуществени вреди за посочената разлика, по който въпрос има трайно установена практика на ВКС досежно критериите за неговото определяне, а извършените от адвоката действия се изчерпват с изготвяне на общ отговор на подадената от ответника касационна жалба, съдържаща общи оплаквания и въпроси в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, относими към обжалването в съответните части на присъдените размери на обезщетенията на тримата ищци. Изхождайки от същите критерии и обстоятелството, че е депозиран общ отговор на подадената от ответника касационна жалба, и след съобразяване размера на обжалваемия интерес – за горницата над по 150 000 лв. до 200 000 лв., намира, че следващото се на процесуалния представител на ищците П. П. и В. П. адвокатско възнаграждение следва да се определи в размер на по 720 лв., с ДДС, за всеки от тях, или общо 1 420лв., за осъщественото безплатно процесуално представителство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК