Определение № 3121 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4228/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. В. С. ЕГН [ЕГН] против решение № 799 от 29.06.2023 г. по гр.д.№ 954/2023 г. на Окръжен съд-Варна, с което е обезсилено решение № 472/14.02.2023г. по гр. дело № 20223110101015 на РС-Варна. С последното е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 108 ЗС, във вр. с чл. 56 ЗС, да се признае за установено по отношение на Г. К. К., ЕГН [ЕГН], че ищецът притежава правото на ползване върху апартамент с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], р-н М., [жк], [жилищен адрес] разположен на етаж 1, с площ 59,67 кв.м в многофамилна жилищна сграда с идентификатор ***, ведно с прилежащата изба № ***с площ по скица 6,93 кв.м. 1,4164 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот с идентификатор ***, което право на ползване е запазено с нотариален акт за дарение на, вписан с вх. рег. № 21266/10.10.2012 г., акт №25, том L., дело № 11713 в Служба по вписванията-гр. Варна и да бъде осъден ответника да му предаде правото на ползване върху същия апартамент. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и чл. 444, т.7 ГПК по отношение на запазеното право на ползване, което е самостоятелно вещно право. Твърди се необоснованост на извода, че ищецът няма право да защити запазеното си право на ползване с иск по чл. 108 ЗС. Според жалбоподателя следва да се приеме, че това право е останало несеквистируемо и след дарение на голата собственост, извършено след наложената възбрана върху апартамента. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.2,, пр.3 и ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси, които ще се разгледат по-долу. Счита, че основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК съдържа две отделни основания. Ответникът по касация оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не е поставен въпрос, който да е разрешен в противоречие със съдебната практика, не е обосновано допълнителното основание – съдебна практика, на която да противоречи въззивното решение, не е обосновано основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и не е налице очевидна неправилност. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Ищецът е придобил правото на собственост върху процесния апартамент 21.01.2003 г. с н.а. 38,т.2/2003 г. За негово парично задължение към към „УниКредит Булбанк“ АД е образувано изп.д. № 20128030401692 на ЧСИ Т.М., присъединено към изп.д. № 20187110400870 на ЧСИ Д.П.-Я., към което са присъединени и изп.д. № 20147110400223 на ЧСИ Д.П.-Я. и изп.д. № 20167110400142 на ЧСИ Д.П.-Я.. Върху процесния апартамент е наложена и вписана възбрана на 10.08.2012 г. по първото изпълнително дело. С н.а. № 146,т.3/10.10.2012 г. на нотариус Д., С. В. С. дарява на сина си С. С. В. апартамент № ***, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор ***, като си запазва вещно право на ползване върху него безсрочно и безвъзмездно, до края на живота си. С постановление за възлагане от 21.11.2019г., поправено с постановление за възлагане от 07.10.2020г., двете по изп.д. № 20187110400670 на ЧСИ Д.П.-Я., апартамента е възложен на Г. К. К.. Постановлението за възлагане е обжалвано и един от доводите за обжалване е, че апартамента е бил несеквистируемо имущество за длъжника. Съдът не е възприел този довод и с решение № 260569/23.09.2020г. по гр.д. № 1321/2020г. на Варненски ОС жалбата на длъжника по чл. 435, ал.2 и ал.3 ГПК е оставена без уважение. Решението на съда е влязло в сила на 23.09.2020 г., когато е влязло в сила и постановлението за възлагане по изп.д. № 20187110400630 на ЧСИ Д.П.-Я.. На 14.12.2020г. купувачът по проданта Г. К. К., ответник по настоящия иск, е въведен във владение на закупения от него имот РС е отхвърлил иска, позовавайки се на чл. 496, ал. 2, във вр. чл. 453, т. 1 от ГПК от ГПК и конкретно на това, че щом правата на третите лица са непротивопоставими на взискателя и на купувача на публичната продан, то и ищеца, който е длъжник в изпълнението не може да противопостави запазеното право на ползване върху възбранения преди това апартамент. Затова е прието, че ответника владее имота на правно основание. Въззивната инстанция е приела, че иска е недопустим, защото ищецът няма правен интерес за предявяването му. Твърденията за нарушение на чл. 444, т.7 ГПК е следвало да се правят в изпълнителното производство, а след влизането в сила на постановлението за възлагане този довод е преклудиран и не може да се въвежда като основание за оспорване на публичната продан. Съдът е посочил, че наложената възбрана върху собствения на длъжника апартамент се е разпростиралаа и върху правото на ползване, като част от съдържанието на правото на собственост и от правомощията на собственика и обстоятелството, че е дарена „голата“ собственост не прави непротивопоставимо на взискателя и на купувача по публичната продан запазването на правото на ползване при сделката дарение. Съдът се е позовал на т.3 от ТР № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид вписаната възбрана от кредитора преди дарението, това, че постановлението за възлагане е влязло в сила и купувачът от публична продан е въведен във владение на имота, съдът е приел, че длъжника няма правен интерес да води иск за собственост против купувача от публична продан с предмет - ограниченото право на ползване, което е самостоятелно вещно право, но запазването му след налагане на възбраната е непротивопоставимо на кредитора и купувача от публична продан. Нормата на чл. 496, ал.3 ГПК определя основанията, на които може да бъде оспорена действителността на публичната продан. Ишецът е обжалвал проданта, включително и поради нарушение на чл. 444, т.7 ГПК и не може отделно в исково производство отново да навежда този довод. По исков ред проданта може да се оспорва само при наличието на основанията по чл. 490 ГПК, съгласно чл. 496, ал.3 ГПК. Исковата молба не е основана на неспазване на забраните по чл. 490 ГПК или на неплащане на цената по наддаването от публичната продан - не съдържа твърдения имотът да е купен от лице, което е нямало право да наддава, или при невнасяне на цената. Съгласно разясненията по т.3 от ТР № 4/2017 г., при тези нарушения публична продан е недействителна и на общо основание тази недействителност може да се релевира както чрез предявяване на нарочен установителен иск, така и в производството по предявен иск за собственост върху имота, обект на проданта, включително и чрез възражение на ответника. Предявеният иск от ищеца не е основан на такива факти, поради което не е налице противоречие на въззивното решение, с което е прието, че иска е недопустим с това тълкувателно решение. Твърди се противоречие с Определение № 237/30.05.2022 г. по гр.д.№ 1025/2022 г. С това определение не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение, с което е потвърдено решение, с което е допусната съдебна делба, но съдът е посочил в диспозитива на решението, че върху имота трето за съсобствеността лице има запазено право на ползване. Това е така, защото правото на ползване е придобито от третото лице преди предявяване на иска за делба. Това определение е постановено по чл. 288 ГПК и не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, а.1 ГПК. Казусът по недопуснатото възивно решение е различен от настоящия, по който не е спорно, че правото на ползване е отделно вещно право. За разлика от делото за делба, по настоящото дело има вписана възбрана от кредитора и сключеният след това договор за дарение и запазването на правото на ползване от длъжника са непротивопоставили на кредитора – взискател и на купувача по публичната продан. Тази непротивопоставимост следва от закона – чл. 453, т. 1 ГПК и не е необходимо да се установява по съдебен ред – т.4 от ТР № 4/2017 г. Така поради това, че определението по чл. 288 ГПК не съставлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и предвид това, че то се отнася за различна хипотеза, не е налице противоречие със съдебната практика. Разбирането на касатора, че чл. 280, ал.1, т.3 ГПК съдържа две отделни основания за допускане до касация – точното прилагане на закона и за развитие на правото е отречено с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.4. Приема се, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. Доводът на касатора за нарушение на чл. 444, т.7 ГПК е обсъждан по жалбата му против действията на съдебният изпълнител и е приет за неоснователен. Касаторът се позовава на тълкуване на чл. 175, ал.1 ЗЗД, което е неприложимо – процесния имот не е бил ипотекиран, а той не е трето лице, а длъжник по изпълнението. Касаторът е формулирал два процесуални въпроса, по които явно се позовава на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1.При извършване от длъжник по изпълнително дело на дарение с несеквистируем имот, извършено след датата на вписване на възбрана, отпада ли ведно с отпадане на несеквистируемостта относно „собствеността“ на имота и несеквистиремостта на правото на ползване, дори тогава, когато правото на ползване е запазено с нот. акт за дарение, отпада ли и защитата по чл. 444, т.7 ГПК? С въззивното решение е прието, че предявеният иск по чл. 108 ЗС за правото на ползване е недопустим. Въпросът за несеквистируемостта е разглеждат при обжалване на публичната продан и се преклудила с влизане в сила на постановлението за възлагане в сила. Следователно поставеният въпрос не е обсъждат от възивното решение с което е прието, че иска е недопустим и по него не се допуска касационно обжалване, защото не е част от предмета на делото, т.е. не са налице условията за това, визирани в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос е: Допустим ли е иск или налице ли е правен интерес от завеждането на иск за защита правото на ползване от длъжник, който си е запазил правото на ползване /със защита по чл. 444 ГПК/ при прехвърляне на възбранен имот, ако постановлението за възлагане на имота от публична продан е влязло в сила и купувачът е въведен във владение от съдебния изпълнител. Относно защитата на длъжника в изпълнителното производство е налице съдебна практика. Освен формираната такава с цитираната т. 3 от ТР № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС, основана на нарушения на чл. 490 ГПК, законът не е предвидил други възможности за обявяване недействителност на публичната продан по исков ред. С ТР № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.4 са разгледани хипотезите на допустимост на иск за собственост, но предявен от трето лице, какъвто не е ищеца. Относно недопустимостта на иск, предявен от длъжника по изпълнението срещу купувача от публична продан също е налице непротиворечива съдебна практика - определение № 81/20.02.2012 г. по ч. гр. д. № 498/2011 г. на ВКС, І г. о., определение № 1102/06.11.2013 г. по гр. д. № 4139/2013 г. и определение № 477/12.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3468/2019 г. двете на ВКС, ІІІ г. о. Според не допуснатите съдебни актове, защитата на длъжника срещу процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение се осъществява чрез обжалване само на точно посочени в ГПК изпълнителни действия и само на основанията, посочени в закона – 435, ал.2 ГПК /когато изпълнението е насочено срещу несеквестируемо имущество на длъжника или когато длъжникът не е бил уведомен надлежно за изпълнението, а когато се обжалва постановлението за възлагане на имота при публична продан/, чл. 435, ал. 3 от ГПК, /когато наддаването не е извършено надлежно или когато имуществото не е възложено на предложилия най-високата цена/ или по исков ред в хипотезите по чл. 496, ал. 3 от ГПК, /когато дори да не е обжалвано възлагането, само ако имотът е закупен от лице, което не е имало право да участва в публичната продан ( чл. 490 от ГПК ) и когато имотът е възложен на лице, което не е платило цената/. Целта на това строго ограничение в оспорването на публичната продан е да се стимулират третите лица да участват в нея. Третите лица, които не са обвързани от силата на присъдено нещо на решението, което се изпълнява /ако е по вещен иск/, притежаващи самостоятелни права върху недвижимия имот, върху който е насочено изпълнението, придобили тези права преди вписване на възбраната могат да защитят правата си чрез предявяване на искове за собственост, но длъжникът по изпълнението не разполага с такава възможност. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Това основание е налице когато обжалваният акт страда от особено тежка форма на неправилност, която се установява от мотивите на решението, без да се извършва същинската касационна проверка на оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението, когато е постановено в противоречие с императивна правна норма или такава не е приложена, когато решението е постановено при противоречие с правни принципи, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните, или когато при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото са нарушени грубо основни логически, опитни и общоприложими научни правила. Настоящият състав не констатира нито един от изброените пороци в обжалваното решение. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1 000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение