Определение № 4166 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4172/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9974/12.09.2024 година, подадена от Прокуратурата на Република България, против решение № 361/02.08.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІV-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 351/2024 година в частта му, с която след потвърждаване на първоинстанционното решение № 342/21.03.2024 година на Районен съд Плевен, V-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 654/2024 година, Прокуратурата на Република България е осъдена солидарно с ОД на МВР [населено място], на основание чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на А. Д. Д. сумата от 3000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.03.2023 година до окончателното плащане. В останалата му част решение № 361/02.08.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІV-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 351/2024 година не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната си жалба Прокуратурата на Република България сочи, че въззивното решение на Окръжен съд Плевен, в обжалваната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди си, че неправилно било прието, че задържането на Д. да срок от 24 часа, отнемането на свидетелството му за управление на МПС, талон и две регистрационни табели и съставянето на акт за установяване на административно нарушение били част от досъдебното производство. Тези дейности, както и издаването на заповеди за налагане на принудителни административни мерки за временно отнемане на свидетелството за управление на МПС и за прекратяване на регистрацията му, съгласно правното си естество били административни действия, като били извършени от административен орган в рамките на едно административно производство, а не по реда на НПК. Досъдебното производство било стартирало впоследствие, с първо действие по разследването разпит на свидетел—очевидец, което макар да било действие, в което свидетелят бил посочил конкретно лице, като извършител на конкретно престъпление, не било действие с участието на Д., нито действие срещу него, каквито били личния обиск или претърсването и изземването от помещение или автомобил например. Процесуално-следствени Действия, с А. Д. Д. от страна на разследващия орган и прокуратурата не били извършвани, като той дори не бил разпитван и като свидетел. Във връзка с това и предвид задължителната практика на BKC, че при достатъчно данни за извършено конкретно престъпление, което единствено ищецът би могъл да извърши, той търпял вреди от момента, в който бил узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпление, Прокуратурата на Република България считала, че в конкретното производство не били събрани и представени доказателства от които да било видно, че Д. бил узнал за образуваното срещу него досъдебно производство преди получаването на постановлението за прекратяване на същото. От това следвало, че определеното обезщетение в размер на 3000.00 лева за претърпени неимуществени вреди от Д. в периода от 22.02.2023 година, когато му било връчено постановлението за прекратяване на досъдебното производство до 02.03.2023 година, когато същото било влязло в законна сила е силно завишено. Отделно от това не били събрани доказателства, чрез които да бъдели изяснени и разграничени действително търпените неимуществени вреди, като пряк и непосредствен резултат от воденото досъдебно производство и тези в резултат на воденото от органите на MBP административно производство по издаването на AУAH. Като се имало предвид, че А. Д. Д. бил узнал за наказателното производство с получаването на постановлението за прекратяване на същото, което трябвало да го радва, а не да доведе до стрес и психично неразположение, безсъние, тревожност, нарушение на социалните контакти и затвореност не било доказано от Д. да са търпени неимуществени вреди, като пряк и непосредствен резултат от действията на прокуратурата. В случая наказателното производство било образувано за нетежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от HK, но укоримо от гледна точка на обществения морал. Общата продължителност на наказателното производство от 28.12.2022 година до 02.03.2023 година или 65 дни, била в рамките та разумния срок. В тази връзка следвало да се има предвид, че наказателното преследване не било преминало през всички фази на наказателното производство, в това число и през съдебните инстанции, а било прекратено, без на Д. да било повдигнато обвинение и без да били извършвани, каквито и да било действия с него или по отношение на него. В хода на наказателното производство на Д. не била налагана мярка за неотклонение или друга мярка за процесуална принуда. По делото не били събрани и не били доказани търпени вреди от А. Д. Д. над обичайните такива, за някакви дълготрайни последици от воденото наказателно производство върху психическото или физическото му здраве. Последният не доказвал по безспорен и несъмнен начин ограничаване на социалните му контакти, негативно отношение от близки, познати, съседи, приятели, тревога и други, като в тази насока били налице само твърденията на неговите близки родственици, а не били събрани каквито и да било писмени доказателства относно влошено здравословно му състояние (включително и психическо) на ищеца. Здравословното състояние на конкретно лице и неговата динамика, включително и влошаване, се доказвали с медицински документи, отнасящи се за конкретен период от време, а такива, в хода на исковото производство, не били представени. Наказателното преследване срещу А. Д. Д. не било получило публичност и не било накърнило доброто му име в обществото, не се било отразило на професионалното му развитие и на здравословното му състояние. Що се касаело до твърденията на Д. за ограничаване на социалните му контакти, то те не били в причинно- следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство, а били резултат от проведеното административно производство. С оглед на това крайният извод на въззивния съд относно размера на обезщетението бил необоснован, а самото то, като паричен еквивалент за действително претърпени такива щети било силно завишено. В конкретния случай, при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в размер на 3000.00 лева въззивният съд не бил съобразил с продължителността на воденото наказателно производство, което било приключило в разумни срокове, с липсата на взета мярка за неотклонение, която да била довела до ограничаване на конституционно гарантираните му права—на лична свобода и неприкосновеност, на местожителство и придвижване, както и правото му на свобода и сигурност по чл.5 от ЕКЗПЧОС. В случая била нарушена разпоредбата на чл.5 2 от ЗЗД, тъй като присъденото от Окръжен съд Плевен обезщетение не съответствало на реално претърпените и доказани вреди и на установената съдебна практика по аналогични дела, като същото било завишен. В този смисъл въззивният съд неправилно бил приложил критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като при определяне на дължимото от Прокуратурата на Република България обезщетение, същото било завишено и то в размери, които били неприемливи за обществения интерес и в полза на личния такъв на ищеца. Присъденият размер на обезщетението, следвало да удовлетворява изискването за справедливост при съществуващите в страната обществено икономически условия и стандарта на живот на населението в периода, в който били търпени вредите, а те не били ценени от съда правилно при определяне размера на обезщетението, което също представлявало противоречие с утвърдената съдебна практика при обичайните за причиненото незаконно обвинение неудобство, притеснение и безпокойство, страх, да бъде определяно обезщетение около 1000.00 лева, за всяка година от наказателното производство. По делото не била установена връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване било засегнало неимуществената сфера на А. Д. Д.. Затова уваженият иск за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 3000.00 лева бил недоказан по основание и размер, а въззивният съдебен акт, в тази му част бил необоснован. Затова въззивното решение на Окръжен съд Плевен било неправилно в обжалваната му част, поради което следвало да бъде отменено в същата, като предявеният от А. Д. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ бъде отхвърлен или евентуално да бъде определен размер на обезщетението в размер по-нисък от 3000.00 лева, съобразно съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба А. Д. Д. е подал отговор на същата с вх. № 10 873/07.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 361/02.08.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІV-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 351/2024 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 22.08.2024 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9974/12.09.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: В обжалваното решение съставът на Окръжен съд Плевен е приел, съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнасял служебно по валидността на решението, а по допустимостта му-в обжалваната му част, като в случая обжалваното такова било валидно, а по останалите въпроси той бил ограничен от посоченото в жалбата. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препращал към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, в обжалваните му части, като във връзка с въведените доводи във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България въззивният съд намирал, че на първо място във въззивната жалба се сочело, че по досъдебното производство А. Д. Д. никога не бил привличан в качеството на обвиняем, срещу него не било повдигано обвинение, поради което разширителното тълкуване на съда на понятието „обвинение“ по смисъла на ЗОДОВ и само за целите на гражданското съдопроизводство по този закон било неправилно. Фигурата на обвиняем възниквала с нарочно постановление, изготвено по реда на чл. 219, ал. 1 от НПК или с протокол за първо действие по чл. 291, ал. 2 от НПК. От протокола за първо действие по конкретното досъдебно производство (разпит на свидетеля К. от 28.12.2022 година) било видно, че срещу Д. нямало формулирано обвинение и той не бил придобивал това процесуално качество. В решение № 473/2.11.2010 година, постановено по н. д. № 431/2010 година по описа на ВКС, НК, І н. о., на което се позовавала Прокуратурата на Република България, било прието, че двете лица не били привлечени в качеството на обвиняеми с постановление по смисъла на чл. 219 НПК, а фактът, че срещу тях се водело наказателно производство не им придавал качествата на тази процесуална фигура. Другото посочено решение на ВАС било свързано с образувано досъдебно производство, повдигнато обвинение, вземане на мярка за неотклонение, които не били налице в процесния случай. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, ако образуваното наказателно производство бъдело прекратено поради това, че деянието не било извършено от лицето или че извършеното деяние не било престъпление. Наказателното производство било прекратено с постановление на 21.02.2023 година на основание чл. 199, чл. 243, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, като не се образувало наказателно производство, а образуваното се прекратявало, когато деянието не било извършено или не съставлявало престъпление. В конкретния случай, както правилно бил приел първоинстанционният съд, били налице предпоставките на горепосочената разпоредба за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България, като без значение за възникване на тази отговорност било обстоятелството дали прекратяването било извършено преди или след като на лицето било повдигнато обвинение. Лицето, срещу което било образувано наказателното производство, търпяло вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството било прекратено без да му било повдигнато обвинение (решение № 35/16.02.2016 година, постановено по гр. д. № 5215/2015 година по описа на ВКС, ГК, IIІ г. о.). Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление“ се тълкувал по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Когато наказателното производство било образувано срещу определени лице, а впоследствие производството било прекратено поради това, че извършеното деяние не било престъпление, бил осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. На следващо място във въззивната жалба се сочело, че в процесния случай било образувано и водено наказателно производство за конкретно престъпление, т. е. отговорността на прокуратурата била ангажирана само поради факта на воденото разследване на престъпление. Имало първоначални данни за извършено престъпление-показания на техническо средство-„Дрегер Д. тест 5000“ с фабричен №, като следвало да се образува досъдебно производство, за да бъдела назначена токсикологична експертиза. Това бил и нормативно установеният ред съгласно Наредба № 1/19 юли 2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и /или употребата на наркотични вещества или техни аналози. Горепосоченият уред бил отчел положителна проба за наличие на амфетамин. От заключението на назначената физико-химична експертиза било видно, че в представените проби липсвало наличие на наркотични вещества. Поради това било прието, че деянието не осъществявало признаците на предвиденото в закона престъпление–чл. 343б, ал. 3 от НК, поради което наказателното производство било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. На следващо място във въззивната жалба се сочело, че дори и да се приемело, че образуването и воденето на разследване само по себе си било увреждащо действие, от което задължително настъпвали вреди, присъденият размер от 3000.00 лева се явявал прекомерен, като досъдебното производство било образувано на 28.12.2022 година и било прекратено на 21.02.2023 година, т. е. разследването било продължило по-малко от законоустановения 2-месечен срок и било приключило в рамките на разумен срок. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2 от ЗОДОВ изисквало да се отчитат всички конкретни обстоятелства. Досъдебното производство било образувано на 28.12.2022 година, а постановлението за прекратяване на наказателното производство от 21.02.2023 година било връчено на А. Д. Д. на 22.02.2023 година, т. е. то било влязло в сила на 02.03.2023 година. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че наказателното производство било с продължителност от 28.12.2022 година до 02.03.2023 година-повече от два месеца. Неоснователно се сочело във въззивната жалба, че при определяне на конкретния размер на дължимото обезщетение същото явявало явява завишено. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а било свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива били тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни–дали ищецът вече бил обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се било отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определяло глобално, трябвало да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да било достатъчно по размер за репарирането им. В тази насока били изложени доводи от първоинстанционния съд. Твърди се от Прокуратурата на Република България, че сочените от А. Д. Д. действия на органите на МВР-задържане по ЗМВР, отнемане на свидетелството за управление на МПС заедно с контролния талон и сваляне на регистрационните табели не можели да ангажират отговорност на прокуратурата. Дейността на горепосочените органи била част от досъдебното производство, поради което те следвало да отговарят солидарно с въззивника за причинените неимуществени вреди на А. Д. Д., като солидарната отговорност била регламентирана в чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ, която предвиждала, че когато искът бил предявен срещу няколко ответници, те отговаряли солидарно. С изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване по правния за приложението на чл. 52 от ЗЗД, във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като се твърди, че по отношение на него решението е постановено в противоречие с т. 11 и раздел ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, а също така и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК на ВКС. Изложени са твърдения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а било свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следвало да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства били вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определяло глобално—за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябвало да посочи конкретно обстоятелствата, които бил взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Определянето на неимуществените вреди следвало да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. В тази насока била задължителната съдебна практика на ВКС, като при обосноваване на своите правни изводи за основателността на исковата претенция по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, въззивният съд не бил съобразил всички съотносими, релевантни и обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Като бил кредитирал само част от доказателствата, въззивният съд бил присъдил размер на обезщетението, който реално не съответствал на посочения принцип за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Това обуславяло различие в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и наличието на противоречива съдебна практика и различно решаване на еднородни случаи. При идентични случаи размерите на обезщетенията се определяли при съществени различия-решение № 1599/22.06.2005 година, постановено по гр. д. № 876/2004 година и решение № 422/22.12.2015 година, постановено по гр. д. № 2407/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Поставения от Прокуратурата на Република България правен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи ва въззивния състав на Окръжен съд Плевен при постановяване на решението му. Видно от мотивите на същото обаче съществуват разминавания между това, което е следвало да бъде обсъдено от състава на съда при определяне на размера на обезщетението и действително обсъденото такова. При това във въззивното решение е посочено, че първоинстанционното такова съдържа мотиви в тази насока, но без да има изрично препращане към тях по реда на чл. 272 от ГПК. Дори и в този случай би трябвало да се провери дали въззивното решение съдържа отговор на направените с въззивната жалба на Прокуратурата на Република България оплаквания във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от първоинстанционния съд, поради което са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК за проверка на съответствие между обжалваното решение и посочената от касатора съдебна практика. С оглед на горното са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 361/02.08.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІV-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 351/2024 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 9974/12.09.2024 година, поради което такова трябва да се допусне. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение