Определение № 4770 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1104/2024 г.
ВКСIII гражданско отделение23.10.2024 г.докладчик Емил Томов
Диспозитив
Не допуска касационно обжалване на решение №1345 от 23.11.2023г по в.гр.дело№2565/2013г. на Софийски апелативен съд Определението не подлежи на обжалване ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Мотиви
Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. В. С. чрез адв. В. С. от АК Монтана срещу решение № 1345 от 23.11.2023г по в.гр.дело№2565/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 16.03.2023г по гр.д. № 1688/2016г на Софийски градски съд. Отхвърлен е заведен от касатора иск на основание чл.45 ЗЗД срещу В. И. Ц. за обезщетение в размер на 100 000 лева за причинени му неимуществени вреди, според исковата молба претърпени от това, че в периода 22.09.2020г-20.04.2011г като служител на ГДБОП / МВР ответникът, в следствие на оказан натиск при разпит свидетеля Р. Д., го принудил да даде показания, които не отговарят на истината ,в следствие на което на ищеца е повдигнато обвинение в убйство и поради дадените от Р. Д. показания и оказаният му натиск, с цел да се затвърди обвинителната теза ,изложена във внесен обвинителен акт, ищецът е набеден в престъпление което не е извършил Съдебният състав признал ищеца за виновен и го осъдил на „доживотен затвор без право на замяна”.Вредите са свързани с криминализиране на името на ищеца и са конкретизирани в исковата молба ,като в уточняваща молба/вх №291230/13.06.2022г/ за изпълнение на дадени от първостепенния съд указания защитата на ищеца сочи ,че изложеното с иска преодолява функционалния имунитет на ответника като служител на МВР, тъй като се твърди умишлено причинени вреди при или по повод изпълнение на служебни задължения - първата от трите хипотези на чл.216,ал.3 ЗМВР.Квалификацията за умишлено деяние е докладвана в уточнение на иска,като в решението първоинстанционният съд е изтъкнал ограничанието за граждански съд да установява извършване на престъплението набеждаване /чл.286,ал.1НК/ престъплението лъжесвидетелстване /чл.290НК /,освен по чл.124, ал.5 ГПК при изключение, което не е налице. Също се отнася и до престъплението склоняване към лъжесвидетестване/чл.293 НК/, каквото представлява по същността си описаното в исковата молба противоправно деяние, което се твърди ответникът да е осъществил.Освен това показанията на Р. Д. нито уличават пряко ищеца в извършване на престъпленията,за които е осъден,нито може да се приеме причинно следствена връзка с вредите, които ищецът търпи от осъждането Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна по отношение вината на осъдения./чл.300 ГПК/Това означава, че вредите за ищеца са настъпили от собственото му поведение,квалифицирано като тежки умишлени престъпления.Въззивният съд е доразвил тези мотиви като е добавил,че твърдението на ищеца е за умишлено увреждане,но е необходимо да се установи фактическият състав на чл.45 ЗЗД във всички негови елементи,включително противоправно действие.Не е установено твърдение на ищеца,че свидетелят Д. е лъжесвидетелствал когато е разпитван в рамките на ДП 154/2009г,което е престъпление и следва да се установи с влязла в сила присъда или пред граждански съд с доказване предпоставките на чл.124, ал.5 ГПК,нито че неговите показания са в основата повдигнатото обвинение и влязлата в сила присъда. Недоказано е останало твърдението за оказан натиск от страна на ответника спрямо свидетеля ,като мотивация да даде конкретни показания, това са били твърдения на ищеца по време на разпита му по н.о.х.д №303/2011г,също и показания на св.Д. пред наказателния съд /протоколирането им е доказателството на което искът е основан/ ,но те не могат да устаноявят ,че той е принуждаван да лъжесвидетелства,това са твръдения които могат да бъдат и защитна позиция.Подбуждането към лъжествидетелстване само по себе си е престъпление,следва да се установи с влязла в сила присъда или пред граждански съд с доказване предпоставките на чл.124, ал.5 ГПК, освен това няма причинна връзка между така твърдяното лъжесвидетелстване и описаните неимуществени вреди Липсата на доказателства за тези правопораждащи факти прави недоказано и твърдението на ищеца за наличие на умисъл у ответника да го увреди.Съдът може да установи наличие на умисъл у увреждащото лице, като изследва неговите действия при извършване на твръдяния деликт ,а по делето не се установява ответникът да е имал твърдяното поведение като служител на МВР. Тези решаващи изводи се оспорват от защитата на касатора като незаконосъобразно формирани, необосновани и в нарушение на съопроизводствени правила ,конкретно на чл.12 ГПК при формиране на съдийското убеждение и чл.235, ал.2 ГПК.Същият довод е изразен при водещо поставен в изложението въпрос
има ли процесуално задължение съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства и то съвкупно .Касаторът се позовава на противоречие с практика в определение №60228/2021г по ч гр.д № 1336/2021г на Четвърто г.о на ВКС и поради приетото от въззивния съд,че липсата на влезли в сила присъди или решение по чл.124, ал.5 ГПК установяващи престъпления ,извършени от Р. Д. или от ответника е пречка за успешно провеждане на иска, като са формулирани два въпроса:
Влязла в сила осъдителна присъда или решение по чл.124, ал.5 ГПК установяващи извършени от ответника престъпления представляват ли условие за провеждане на иска по чл. 216, ал.3 ЗМВР в хипотезата на търсене на обезщетение за умишлено причинени вреди;
Влязла в сила осъдителна присъда или решение по чл.124, ал.5 ГПК установяващи извършени от ответника престъпления представляват ли условие за процесуалната допустимост на иска по чл. 216, ал.3 ЗМВР в хипотезата на търсене на обезщетение за умишлено причинени вреди. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По общо поставения процесуалноправен въпрос практиката на ВКС е константна в разбирането,че въззивният съд е длъжен съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235,ал.2 ГПК да обсъди съвкупно всички доказателства по делото и доводите на страните ,както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.Налице е последователна и трайно установена съдебна практика на ВКС, част от която цитирана в изложението,налице са и разясненията в т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС относно изискванията към решаващата дейност на въззивният съд в процесуалноправен аспект При постановяване на решението Софийски апелативен съд не е обективирал противоречие с тези изисквания ,за което свидетелстват мотивите на решението в единното им съдържание.Основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за противоречие на решението с установена практика по поставения първи въпрос не е подкрепено с конкретни съображения ,не се обосновава от касатора и не е налице. В изложението са формулирани абстрактно още два въпроса, които не отговарят на общите изисквания на чл. 280 ал.1 ГПК за произнесен в решението правен въпрос, обусловил изводи на съда в решаваща за изхода на делото насока.Въпросът за допустимостта на иска се повдига неотносимо от касатора, след като на две инстанции искът е приет за допустим и разгледан на предявеното основание. Въззивният съд е въприел и поддържаната от защитата на касатора квалификация за хипотеза на умишлено увреждане по чл.216, ал.3 ЗМВР, благоприятсваща ищеца в преодоляване на изискването двете престъпления, които се твръдят в исковата молба ,да са установени с влязла в сила присъда,или с решение на граждански съд в предвидените от закона изключения.Решаващият извод на съда за липса на предпоставки от фактическия състав за ангажиране отговорност по чл.45 ЗЗД в настоящия процес при търсенето на умисъл в действията на ответника, служител на ГДБОП, предприети при и по повод изпълнение на служебни задължения, няма да се промени от отговора на поставените в изложението въпроси. В практиката на ВКС,както и в правната теория вината е разглеждана като субективно отношение на дееца към извършеното от него и когато нейната форма, в частност умисъла е от значение за гражданската отговорност (чл.203,ал.2 Кодекса на труда,чл.101,ал.1 ЗДСл, чл.216,ал.3 ЗМВР),доказването му при дееца във всички случаи не се разглежда откъснато и без връзка с обективните характеристики на самото деяние,в случая като действие или бездействие на служителя, привлечен към отговорност. Дали е налице умисъл в неговите две разновидности - пряк или евентуален, се определя от обективните обстоятелства. Вредата може да е причинена от служителя умишлено,без деянието да съставлява престъпление,тогава липсата на влязла в сила присъда не изключва отговорността (решение от 24.02.2011 г. по гр. д. № 137/2010 г., IV г. о. ,решение № 9 /2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г., IV г. о., решение №8 /2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г., IV г.о., на ВКС,решение №248/2023г гр.д. № 2215 / 2023 IV г.о на ВКС и др.) Същият критерии е застъпван в практиката на ВКС при търсенето на отговорност за вреди пряко от служител на МВР по чл.216,ал.3 ЗМВР ,включително в изтъкнатото от защитата определение №60228/2021г по чгр.д № 1336/2021г на IVг.о.на ВКС, в което е указана допустимостта на иск по чл. 45 ЗЗД, основан на твърдение за действие с умисъл от служители на МВР при и по повод извършване на служебни задължения.Въззивният съд не е дал разрешение в противоречие с изтъкнатата от касатора съдебна практика, тъй като е приел иска за допустим и е преценил доказателствата за твърденията на ищеца.При квалификацията им не е изключил от преценка по същество и хипотезата в чл.216, ал.3 ЗМВР за отговорност ,основана на твърдение за действие с умисъл при и по повод извършвани служебно действия.В цитираното определение по ч. гр.д № 1336/2021г на IV г.о., на ВКС,за разлика от случая по настоящето дело е било водещо съобразено, че не е имало фактически твърдения,които биха квалифицирали деянията по предявения иск като престъпни, в които случаи престъплението следва да е установено с влязла в сила присъда, или като се прецени чл.124, ал.5 ГПК.Въззивният съд не е дал разрешение в противоречие с изтъкнатата съдебна практика и в тази насока с изтъкване ,че не се установява водещият елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане- самото действие или бездействие на ответника което се твръди, а без да се установи по своите обективни характеристики действието,което ищецът твърди да е извършено от ответника ,не би могло да се изследва и субективния елемент на извършителството ,дали целта е била да се навреди. Изводът в случая е доказателствен (а не предварителен,формиран без участие на страните, какъвто е бил ревизираният в опр. №60228/2021г по ч гр.д № 1336/2021г на Четвърто г.о на ВКС извод на въззивна инстанция).Същият е формиран при отчитане на обстоятелството,че твърденията на изслушания в съдебната фаза на воденото срещу ищеца наказателно дело свидетел Р. Д. за оказан му от ответника /и други длъжностни лица/натиск по време на предварителното следствие да даде определени показания, е също твърдение, а не доказателство за твърденията на ищеца в същата насока .Разликата между твърдение и доказателство е решаващо съобразена от въззивния съд съгласно установената съдебна практика.Отговорът на формулирания в изложението въпрос няма да обуслови друг решаващ извод по делото при така събраните и обсъдени от съда доказателства. Наред с изтъкнатата липса на останалите елементи на деликтния фактически състав въззивният съд е посочил,че не се установява пряка причинна връзка между деянието което се твърди ответникът да е извършил с умисъл и вредите,които ищецът свързва с положението си на обвиняем и осъден за тежко умишлено престъпление,в случая с влязла в сила присъда.Този решаващ извод на Софийски апелативен съд също не би се променил в зависимост от отговора на поставените от защитата на касатора въпроси .Той е съобразен с безпротиворечиво установеното в практиката на ВКС и правната теория разбиране за комулативното наличие на подлежащите на пълно и главно доказване елементи на деликтния фактически състав по чл.45 ЗЗД ,като условие за преодоляване на функционалния имунитет и ангажиране на деликтна отговорност в хипотезите на чл.216, ал.3 ЗМВР ,по иск насочен пряко към служител в системата на МВР. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.