Определение № 2226 от 05.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1989/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, с процесуален представител юрк. С. Д., против постановеното в производство по чл. 54, ал. 2 ЗКИР решение № 716 от 07.02.2024 г. по в. гр. д. № 8580/2021 г. на Софийския градски съд. С него е потвърдено решение № 20067217 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 62299/2018 г. на Софийския районен съд и е признато за установено по отношение на ответниците: държавата, Столична община и В. Х. С., че ищецът „Меворах Естейт - 2008“ ООД е собственик на основание правна сделка, наследство и реституция на следния недвижим имот: източна реална част от поземлен имот с идентификатор [№], целият с площ от 1 215 кв. м., номер по предходен план: 671, квартал 5, парцел: IX, VIII, при посочени съседи, находящ се в [населено място], по кадастралната карта и кадастралните регистри от 2020 г., съгласно скица на поземлен имот [№]/20.11.2014 г., която реална част е с проектен идентификатор [№], с проектна площ от 595 кв. м., при посочени съседи, съгласно скица - проект № 15-287098/14.08.2014г. на СГКК - София за изменение на КККР за поземлен имот с идентификатор [№], която реална част е защрихована в зелен цвят съгласно скица, находяща се на л. 369 от делото и представляваща неразделна част от решението, поради грешка в кадастралния план. Съгласно приетото в обжалваното решение, спорната реална част от поземления имот представлява част от стар поземлен имот - празно неурегулирано дворно място, находящо се в землището на [населено място], м. „Джуджано“, което е било собственост на С. /С./ М. по силата на правни сделки от 1937 и 1938 г. С акт № 1987 за завземане от 01.11.1949 г. на основание ЗОЕГПНС по преписка № 9454/48 г. е одържавен по Постановление № 128 на МС и отнет от С. М. недвижим имот, представляващ празно място с площ от 3 133 кв. м. с паянтова постройка от 38 кв. м., находящ се в [населено място] село, м. „Джуджано“. Впоследствие, със заповед РД-21-062/24.11.2006 г. на областния управител наследниците на С. М. - Н. М., М. М.-Б. Х. и Д. М., са обезщетени с жилищни компенсаторни записи за 2 538 кв. м. за отнетия имот предвид липсата на възможност за реалното му възстановяване. По отношение правото на собственост върху останалата му част обаче (процесната), съдът е приел, че то е възстановено в полза на наследниците по силата на закона - чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ вр. чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ (ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС). Ищецът „Меворах Естейт - 2008“ ООД се легитимира като приобретател на така възстановения имот по договор за дарение с Н. М., М. М. - Б. Х. и Д. М., обективиран в н. а. № 135, том V, рег. № 7690, нот. дело № 888/2008 г., с който на дружеството е прехвърлена собствеността върху УПИ [№], представляващ част от стар имот № 212 от кв. 5 по плана на [населено място], местност[жк], с площ 595 кв. м., а по скица 650 кв. м. Идентичността между имотите по документите за собственост е установена посредством изслушана в хода на първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза. Съответно е достигнат изводът за основателност на предявения иск, доколкото се установява претендираното от ищеца право на собственост върху имот, който не е заснет в кадастралната карта и кадастралния регистър, а е отразен като част от имота на ответниците. За да обоснове гореизложения извод, въззивната инстанция е отбелязала в мотивите си по повод направените от ответниците възражения, че по смисъла на ЗОСОИ собствениците във всички случаи имат право да искат отделяне и реално връщане на земята им или на част от нея, когато тя може да се обособи в самостоятелен парцел съгласно нормативните изисквания. В случая по делото е доказано, че след извършено обследване от Дирекция „Архитектура и градоустройство“ е прието, че по отношение на спорната източна част от имот с пл. № 671, равняваща се на 595 кв. м., е налице възможност за реално възстановяване. За тази площ не е установено също така собствениците да са били обезщетени. Що се касае до възражението за изтекла придобивна давност в полза на ответницата В. С., съдът е отказал да го разгледа с мотива, че същото е направено за първи път във въззивната жалба, а не в срока за отговор на исковата молба (чл. 133 ГПК). В касационната жалба на Столична община се релевират доводи за неправилност на така изложените съображения от въззивния съд с позоваване на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК - нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложение към жалбата се цитират предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК с довода, че във въззивното решение се съдържа произнасяне по материалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпрос обаче не е формулиран. Посочено е само, че въззивният съд е следвало да извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти. След това са изложени фактите и обстоятелствата, които според касатора е следвало да бъдат възприети от съда, като накрая е заявено, че не са били налице предпоставките по чл. 1, ал. 1, респ. чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ за реституция на процесната спорна реална част от поземлен имот с пл. № 671. Ответницата В. Х. С. в писмен отговор заявява, че постъпилата срещу въззивното решение касационна жалба е основателна, като се присъединява изцяло към изложените в нея аргументи. В допълнение се позовава на недопустимост на съдебното решение поради нарушаване на чл. 22, ал. 1, т. 1-6 ГПК от страна на участвалата в съдебния състав съдия Хрипсиме Мъгърдичян, за която се сочи, че в качеството на районен съдия в Софийския районен съд се е произнесла по гр. д. № 31966/2008 г. със страни Н., Д. и М.-Б. М., и от друга страна - праводателката на ответницата В. Г. В., което пораждало съмнение в безпристрастността на разгледалия въззивното дело съдебен състав, член на който е съдия Мъгърдичян. Отговор е подаден и от държавата, представлявана от областния управител на Област София, чрез гл. юрк. Р. И., също със становище за основателност на касационната жалба. Ищецът „Меврах Естейт - 2008“ ООД в подадения отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. За да се произнесе по предмета на настоящото производство за предварителна селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., съобразява следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Същата обаче, не съдържа надлежни доводи за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. По смисъла на дадените задължителни разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, и да мотивира по отношение на него наличието на някоя от визираните в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК хипотези. Върховният касационен съд не разполага с правомощието да извежда такъв правен въпрос от изложените в касационната жалба доводи и оплаквания, тъй като това би нарушило равнопоставеността на страните и установения в гражданското съдопроизводство принцип на състезателност. Основание за служебно произнасяне по предмета на производството по чл. 288 ГПК е налице само и единствено в хипотезите на констатирана вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. В този смисъл липсата на посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода на разглеждания правен спор е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване в хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, то те също не са налице. Въззивното решение е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда. Произнасянето е извършено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, съобразно очертания от страните обхват на проверката и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи. В този смисъл не се констатират такива нарушения, които да налагат осъществяване на касационна проверка поради съмнение за вероятна нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт. Оплакванията за допуснато нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 1-6 ГПК в писмения отговор на ответницата В. Х. С. не могат да мотивират извод за недопустимост на въззивното решение. В практиката си Върховният касационен съд приема, че участието на съдия, за когото са налице предпоставките за отвод, обосновава порок на съдебното решение - основание за касационното му обжалване поради допуснато нарушение на посоченото съдопроизводствено правило по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, когато нарушението е съществено, т. е. отразило се е на правилността на постановеното от съдебния състав решение. С други думи - преценката е по съществото на спора и няма отношение към процесуалната допустимост на постановения въззивен съдебен акт. Отказът да бъде приет отвод във всеки конкретен случай се преценява съобразно процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна (в този смисъл решение № 120 от 13.04.2011 год. по гр. д. № 1333/2010 год. на III-то г. о., определение № 560 от 14.07.2021 год. по ч. гр. д. № 2090/2021 год. на IV-то г. о., решение № 505 от 16.11.2011 год. по гр. д. № 1590/2010 год. на IV-то г. о.). А в разглежданата хипотеза данните по делото не разкриват признаците на такова предубедено отношение. В случая решаващите правни изводи на съда по основополагащите за изхода на спора правни въпроси съответстват напълно на законовите разпоредби и установената във връзка с тях задължителна практика на касационната инстанция - ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Ефектът на реституцията в хипотезата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ настъпва по право, без да е необходим някакъв допълнителен административен или съдебен акт, и правоимащите по нея в основната хипотеза могат да защитят правото си на собственост по исков ред. Целта на реституционния закон е да възстанови имотите, доколкото те съществуват като самостоятелни обекти на собственост. Ако в резултат на благоустройствени изменения даден имот се е трансформирал, той пак би подлежал на възстановяване, когато може да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията. Именно това е възприетата в конкретния правен спор хипотеза, при която е установено, че съществуващият към момента на неговото одържавяване стар поземлен имот не може да бъде възстановен в старите му пълни граници, но може да бъде възстановена онази част от него, за която не съществуват пречки за реституция и не е изплащано обезщетение и която реална част може да бъде обособена като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията. Ето защо не може да бъде споделен и бланкетно поставеният довод на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация - ищец по делото, разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 17.05.2024 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,