Определение № 2345 от 28.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 406/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Щ. Н. и В. Б. Х. срещу въззивно решение № 1137/10.10.2023 г. по в. гр. д. № 736/2023 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 263220/31.10.2022 г. по гр. д. № 2553/2018 г. на СГС, 24 състав в частта за отхвърляне на предявените срещу касаторите искове за осъждането им солидарно да заплатят в полза на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД сумата 480 лв. - банкови такси за връчване на нотариални покани в периода 11.08.2017 г. – 10.09.2017 г., и потвърдено същото решение в частта за солидарно осъждане на касаторите да заплатят на банката 29 431, 47 CHF – част от дължима главница по договор за кредит с цел покупка на недвижим имот № HL 35622/02.04.2008 г. за периода 10.08.2014 г. – 10.09.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.09.2017 г. до окончателно изплащане на сумата.

В касационната жалба се сочат отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявява се оплакване, че въззивната инстанция е игнорирала прокламираната в Директива 93/13/ЕИО потребителска защита, разяснена в практиката на СЕС и по дело С-117/23 г. Твърди се, че още към момента на отпускане на кредита банката е наложила заплащане по курсови разлики, с което е ощетила кредитополучателите и е допуснала неравновесие, което не е било отчетено от предходните две инстанции. Отделно, ответниците не са били надлежно уведомени за извършените две цесии в полза на „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД и обратно в полза на банката. Твърди се още в жалбата, че договорите за цесия са с невярно съдържание относно момента на сключване и това е довело до пълна неяснота за потребителите кому дължат плащане. Поддържа се и, че по делото липсват доказателства за реално извършени разходи за нотариални покани, каквито банката твърди, че е направила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулират се следните въпроси:

1. „Противоправна ли е клаузата в договор за банков кредит, по силата на която още към момента на сключване на договора банката е извършила превалутиране от швейцарски франкове в евро, като е наложила заплащане на курсови разлики?“

2. „С наложените курсови разлики към момента на сключване на договора банката ощетила ли е изначално кредитополучателите като е получила скрита цена, като превалутирането не е извършено със съгласие на кредитополучателите?“

Според защитата на касаторите поставените въпроси са разрешени в отклонение от посоченото в определение по дело С-117/23 г. на СЕС, евентуално разрешението им е от значение за точно приложение на закона и развитие на правото. При наведените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се отхвърлят предявените срещу касаторите искове по чл. 430 ТЗ с присъждане на разноски.

От ответника по касация „Юробанк България“ АД е подаден отговор, с който се оспорват доводите за достъп до касация и основателността на касационната жалба. Оспорва се твърдението, че произнасянето на въззивния съд влиза в противоречие с актове на СЕС. Сочи се, че въззивното решение е правилно и се претендира неговото потвърждаване в случай, че то бъде допуснато до касация. Заявява се искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни чрез назначен от съда техен процесуален представител в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство са предявени от „Юробанк България“ АД срещу Б. Щ. Н. и В. Б. Х. искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответниците солидарно да заплатят на банката 29 431, 47 CHF – част от неиздължена главница за периода 10.08.2014 г. – 10.09.2017 г., ведно със законната лихва от 12.09.2017 г., както и сума в размер на 480 лв. – такси за периода 11.08.2017 г. – 10.09.2017 г.

При подадени и от двете страни въззивни жалби състав на Апелативен съд София е преценил първоинстанционното решение за валидно, допустимо и частично правилно. Приел е за установени следните факти: страните са обвързани от договор за жилищен кредит № HL 35622/02.04.2008 г. в размер равностойността на 37 000 евро в швейцарски франкове при възнаградителна лихва, формирана от сбора на базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в CHF, валиден за съответния период, плюс договорна надбавка от 1, 15 %; главницата по кредита е усвоена от ответниците; на 09.04.2008 г. е сключен договор за цесия между банката и „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД; поради просрочие в плащанията на главница, лихви и такси между ответниците и цесионера са подписани шест допълнителни споразумения и нови погасителни планове след капитализиране на главницата; на 25.02.2015 г. между „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД и „Юробанк България“ АД е сключена обратна цесия, съобщена на Б. Щ. Н. с нотариална покана peг. № 2200/01.08.2017 г.; с нотариална покана № 2199/01.08.2017 г. Б. Н. е уведомен за обявена предсрочна изискуемост на задълженията по договора; с нотариална покана peг. № 2197/01.08.2017 г. В. Б. Х. е уведомена от „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ” АД за извършената цесия, а с нотариална покана № 2199/01.08.2017 г. тя е уведомена и за обявената предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит; кредитополучателите са усвоили 59 865 швейцарски франка, към която сума е прибавена и капитализация на незаплатени в срок задължения общо в размер на 5 059 швейцарски франка; погасената част от главницата е в размер на 3 709, 84 швейцарски франка. При установените факти съставът на въззивния съд е счел, че основният спорен по делото въпрос е какъв би бил размерът на задълженията на кредитополучателите, ако не бе извършено превалутиране от швейцарски франкове в евро и разплащане в левова равностойност, както и ако не бяха сключени анекси, съгласно които всички неплатени до този момент суми са капитализирани като главница. Приел е за ноторно известно, че клаузите на чл. 1, ал. 1 и 3, чл. 2, ал. 1 и 3, чл. 3, ал. 1, 3 и 5, чл. 6, ал. 2, изр. 2, и ал. 3, чл. 8, ал. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 2 от договора за кредит не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което са нищожни на основание чл. 143 ЗЗП. Съставът се е позовал на решение на Съда на ЕС, според което клауза от договор за кредит в чуждестранна валута, предвиждаща месечните вноски за погасяване да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовия риск в тежест на потребителя; такава клауза трябва да може да се разбира от среден потребител по отношение на потенциалните й значителни икономически последици върху финансовите му задължения, а при задължение за връщане на кредита в значителен като продължителност срок банката следва да предоставя информация за очакваните прогнози относно промяната на чуждата валута, спрямо която националната валута няма фиксиран курс. Съставът на Апелативен съд София е счел за недоказано по делото, че към датата на сключване на договора кредитополучателите ответници са получили релевантната за защита на техния интерес информация, нито такава са получили през време на изпълнението по договора. Това е мотивирало извод, че при липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици от сключване на договора, не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин. Въз основа на формирания извод и поради обвързването на лихвата с изменението в курса на чуждестранната валута без кредитът реално да е бил предоставен и ползван в такава валута, според въззивния съд през исковия период кредитополучателите са заплатили без основание сума, представляваща разлика между възнаградителната лихва, уговорена при усвояването на кредита /в евро/, и действително заплатената такава в увеличен размер вследствие курсовите изменения. Съдът се е позовал на създадена от ВКС практика /решение № 136 от 20.01.2021 г. по т.д. № 1467/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 168 от 29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о./, за да направи извод, че сключването на допълнителните шест споразумения към договора от 2008 г. не е санирало нищожните клаузи, доколкото представлява спогодба върху нищожен предмет. Съобразил е и практиката на касационната инстанция по въпроса представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и допустима ли е при действието на Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр. 38/11.04.2008 г., отм. ДВ бр. 40/30.05.2014 г.) уговорка в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за преструктуриране на кредитно задължение на физическо лице кредитополучател чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви и такси към размера на редовната главница и е отрекъл възможността за извършване на подобно капитализиране. Приел е за неоснователен релевираният във въззивната жалба довод, че цесията /първоначална и обратна/ не е породила желаното правно действие. Изяснил е, че, ако цесионерът сключи договор за встъпване в дълг с трето лице преди цедентът да е съобщил на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, цесията е действителна, породила е действие между страните по него /цедент и цесионер/, но само след съобщаването на цесията от цедента на длъжника тя има действие за длъжника и за третите лица. В кръга на последните следва да се включат не само правоприемниците и кредиторите на цедента и цесионера, но и встъпилите в дълг лица. В този смисъл доказаната по делото цесия /първа и обратна/ е породила желаното правно действие при нейното съобщаване през 2017 г. Преценил я е за действителна и като е отчел факта, че кредитополучателите са спрели плащанията още през 2013 г., т.е. не може да става въпрос за грешка в кредитора или на кого следва да се плати в този период. В мотивите на решението съдът е посочил, че дължимите вноски за главница са 37 на броя и за периода 10.08.2014 г. - 10.09.2017 г. При игнориране на сключените допълнителни споразумения към договора и измененията в размера на първоначално договорения лихвен процент на възнаградителната лихва, съдът е определил размер на погасената главница от 3 709, 84 швейцарски франка, а остатъкът незаплатена главница е определил в размер на 56 155, 16 швейцарски франка. Като е отчел, че искът е частично предявен, е формирал извод, че той правилно е бил уважен до размер на 29 431, 47 швейцарски франка /CHF/ от първоинстанционния съд. В отклика от състава на СГС въззивният съд е приел дължимост и на претенцираните банкови такси.

Въззивното решение следва да бъде селектирано за извършване на касационен контрол в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК по първия поставен въпрос, който с оглед разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., е необходимо да бъде уточнен в следния смисъл: „ Противоправна ли е клаузата в договор за банков кредит, която предвижда, че заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и наличието на валутен риск определя основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13? Той е включен в предмета на делото, предвид служебното задължение на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Настоящият състав ще следва да извърши преценка дали постановеното от Апелативен съд София решение е в отклонение от цитираното от касаторите определение на СЕС по дело С-117/23 и посочените в него други актове. В определението на СЕС в т. 55 и т. 57 е посочено, че, когато националната юрисдикция констатира нищожността на неравноправна клауза в договор, сключен между продавач/доставчик и потребител чл. 6, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. Доколкото свързаните с валутния риск клаузи са част от основния предмет на договорите за кредит не изглежда да съществува правна възможност за запазване на разглеждания договор след премахване на тези клаузи, което обаче запитващата юрисдикция следва да прецени. Във връзка със задължението за извършване на указаната от СЕС преценка следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение въпреки съществуващата до момента практика на касационната инстанция, от която въззивният съд не се е отклонил.

На втория въпрос ще бъде отговорено с акта по същество. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено при условия на евентуалност и при преценка за наличие на главно заявеното, съдът не дължи произнасяне по евентуалното релевираното основание.

Процесуалният представител на касаторите е освободен от заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС