Определение № 167 от 27.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 419/2017 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от нотариус К. П. А. –рег.№ 472 по регистъра на НК с р-н на действие ПРС чрез пом.нотариус Вяра И. Титова срещу определение №93/ 13.01.2017 г. по ч.гр.д. №3017/16 на ПОС, Х гр.с-в, с което е потвърден отказът на съдията по вписванията при СВ –гр.П. за вписване по партидата на [фирма]-в несъстоятелност на Акт за частна общинска собственост №2397/28.11.1990 г. на [община], представен със заявление вх.№41265/05.12.2016 г. от страна на жалбоподателя. Навеждат се оплаквания за незаконосъобразност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд се е обосновал със следните съображения: на първо място: актът, чието вписване е поискано от страна на жалбоподателя- нотариус съдържа формално несъответствие в съдържанието си: същият е с наименование „ Акт за държавна собственост”, а не за частна общинска. Доколкото същият е съставен през 1990 г., то към датата на съставянето му не е била въобще нормативно призната частна общинска собственост- това става едва със ЗОбС от 1996 г.. Освен изложеното, дори актът да беше за общинска собственост, то същият няма как да се впише по партидата на търговско дружество-отделен правен субект, без това да е опосредено от осъществен прехвърлителен способ по реда на чл.15 ЗС във връзка с чл.13 ЗС. В изложение на основанията за допускане до касация се поставя въпросът, следвало ли съдията по вписванията да проверява материалноправните предпоставки по искане за вписване. Частният касатор счита, че е налице основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, доколкото обжалваното определение е в несъответствие с отговора на релевирания правен въпрос със задължителната практика на ВКС-ТР№7/2012 на ОСГТК-т.6. В настоящият случай въпросът, посочен по-горе, не се явява обуславящ изхода по спора, съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС-т.1. Изложените съображения в мотивите на обжалваното определение се свеждат именно до констатирано от формална страна несъответствие в съдържанието на акта, чието вписване се е претендирало, което възпрепятства възможен извод за това, към кой вид, подлежащи на вписване актове по чл.4 б.А”ПВ се отнася и за невъзможността същият да се впише по партида на правен субект, който е различен от означения в самия акт носител на съответни вещни права върху недвижимия имот. Следователно не става въпрос за извършена в противоречие със задължителните указания в т.6 от ТР №7/12 на ОСГТК на ВКС преценка за липса на материалноправни предпоставки на акта, а за неговата нередовност от външна страна, с оглед неговото съдържание, каквато преценка съдията по вписванията е длъжен да извършва, съгласно чл.32а ал.1 ПВ. Липсата на формулиран обуславящ изхода на спора правен въпрос е пречка за допускане на касация по настоящата частна касазционна жалба. С оглед изложеното Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение