Определение № 50464 от 11.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1396/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260348 от 24.01.2022 г. по в. гр. д. № 3593/2020 г. на Софийски градски съд е отменено решение № 266047 от 05.11.2019 г. по гр. д. № 80322/2018 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният от К. К. К. срещу С. В. В.-Ж. и Т. М. Ж. иск по чл.109 ЗС за прекратяване паркирането на МПС в ПИ с идентификатор ..........по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, стар идентификатор ....... ......./......., с площ от 1 000 кв. м., при граници по скица: ПИ ..........; ПИ ..........; ПИ ...........; ПИ ..........и ПИ .........., с номер по предходен план: УПИ .... от кв. .....

Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на 1/6 ид. част от процесното дворно място, както и на апартамент и гараж в сградата, построена в него. През 2017 г. Л. Г. Г., майка на ответника Т. М. Ж., е закупила жилище и гараж в същата сграда, като с договор от 16.08.2017 г. ги е предоставила в заем за послужване на ответниците Т. и С. Ж..

С решение по протокол от 14.04.2016 г. на ОС на ЕС на сградата, в която се намират имотите на страните, е постигнато съгласие автомобилите на гостите да не бъдат вкарвани в дворното място, като те трябва да паркират отвън. Взето е решение да не се паркира пред гаражите без знание/разрешение от съответните собственици, за да не се пречи на нормалното използване на гаражите.

С протокол от 16.11.2017 г. е взето решение, според което собствениците, притежатели на автомобили, се задължават да паркират автомобилите си по начин, който не възпрепятства паркирането и движението на останалите автомобили. Собствениците на гаражи, при възможност паркират своите автомобили пред притежаваните от тях гаражи, без да възпрепятстват паркирането и придвижването на останалите. Това решение е отменено от съда с влязло в сила решение по иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС.

С решение по протокол от 27.02.2019 г. на ОС на ЕС е приет правилник за вътрешния ред. В чл. 34 от правилника е предвидено, че на основание чл.38 ЗС и поради липса на споразумение на собствениците на идеални части, придружено от чертеж за реалните части на собствеността на парцел с идентификатор ............, общото събрание на етажната собственост разрешава на всички собственици на самостоятелни обекти в сградата или ползватели на имоти в сградата да паркират ползваните от тях автомобили в двора по начин, по който не възпрепятстват паркирането и придвижването на автомобилите на останалите съсобственици.

С нотариален акт № ...., том ...., рег. № ......, дело № ......../2020 г. от 11.02.2020 г., представен във въззивното производство, Л. Г. Г. е дарила на сина си Т. М. Ж. 1/2 ид. част от собствения си апартамент в сградата, закупен през 2017 г., а с нотариален акт № ........, том ........., рег. № ........, дело № ......../2020 г. от 24.02.2020 г. С. М. Б. е дарил на Т. Ж. 1/2 ид. ч. от притежаваната от него 1/6 ид. ч. или 1/12 ид. ч. от дворното място. Т. Ж. е учредил на съпругата си С. В.-Ж. право на ползване върху притежаваната от него 1/12 ид. ч. от процесния поземлен имот.

Според техническата експертиза процесното дворно място е оградено от три страни, изпълнена е бетонова настилка за достъп до гаражите, като върху свободната площ няма отбелязване/разчертаване на паркоместата. Гаражите са 9 на брой и се намират на нивото на терена. Не е възможно паркиране на автомобили пред гаражите, тъй като не може да се осигурят необходимите разстояния за изваждане на колите от тях и маневриране. При успоредно паркиране и при спазване на нормативните изисквания е възможно обособяване на 3 броя паркоместна под ъгъл 45 градуса в дъното на имота и едно паркомясто в лицето, веднага вляво след влизане в имота през порталната врата на лицевата ограда. Пред гаражите не може да се паркира, тъй като не може да се осигури достатъчно място за маневриране и излизане от гаражите на автомобилите, които са там. Ориентировъчно могат да се паркират още 3 автомобила, при наличие на съгласие между страните. Ако няма план за озеленяване и ако няма плоскости на място, могат да се обособят още две места за паркиране, а в дъното могат да се паркират 5, вместо 3 автомобила.

От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.109 ЗС е процесуално допустим. Ищецът се легитимира като съсобственик на поземления имот и собственик на апартамент и гараж в жилищната сграда, построена в имота. За допустимостта на негаторния иск е необходимо лицето да се легитимира като собственик, респ. съсобственик на недвижимия имот, спрямо който твърди, че ответниците извършват неоснователни действия, които му пречат да упражнява своето право.

Прието е, че начинът на ползване и управлението на незастроена част от дворното място, в което е построена жилищната сграда и което представлява обща част на същата, се определя по решение на Общото събрание на собствениците в етажната собственост по реда на ЗУЕС. По отношение на местата за паркиране е налице правна регламентация в чл.33, ал.3 ЗУТ (ДВ бр. 101/2015 г.) - когато урегулираният поземлен имот е обща част към сграда - етажна собственост, необходимите места за паркиране могат да бъдат осигурени и в свободната дворна площ чрез разпределяне на ползването на част от дворното място от общото събрание на етажните собственици при спазване на нормативите за минималната задължително озеленена дворна площ. В настоящия случай обаче такива решения по ЗУЕС и ЗУТ липсват, затова ищецът има правен интерес от иска по чл.109 ЗС.

Налице е спор между страните дали ответниците паркират неправомерно леки автомобили в процесното дворно място и по този начин дали пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост върху 1/6 ид. ч. от него. Ищецът, който носи доказателствена тежест, не е установил неправомерно паркиране от страна на ответниците. От разпита на свидетеля Ф. Ф. не е установено ответниците неоснователно да паркират МПС в процесния поземлен имот по начин, по който да пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост върху същия в притежавания от него обем. Свидетелят има спорадични наблюдения относно обстоятелствата, за които е разпитван, доколкото не живее в жилищната сграда. Същият е виждал ответниците да паркират в дворното място различни автомобили. От показанията му обаче не се установява чрез паркираните автомобили ответниците да са възпрепятствали възможността на ищеца да паркира в дворното място. Същевременно от показанията на свидетеля С. Б. е установено, че ответниците паркират служебни автомобили пред входа на жилищната сграда за временен престой – до разтоварването им, в рамките на около 5 минути. Служебните автомобили не са паркирани за продължителен период от време, включително и през нощта. Свидетелят Б. живее в същата жилищна сграда и има преки и непосредствени впечатления относно обстоятелствата, за които е разпитан. Показанията му са логични и последователни. Същите изцяло кореспондират с останалите доказателства по делото. По делото не са ангажирани доказателства, които да разколебаят достоверността на показанията и тяхната доказателствена стойност. Ето защо, след като не е установено неправомерно паркиране от страна на ответниците, пречещо на ищеца да упражнява правото си на собственост върху 1/6 ид. част от дворното място, предявеният иск по чл.109 ЗС е неоснователен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от К. К. К..

Жалбоподателят счита за неправилен извода на въззивния съд, че не е доказал в процеса неоснователното паркиране на ответниците в процесния имот, което му пречи да упражнява правото си на собственост. Доказано е че ответниците паркират, а дали това е основателно или не съдът трябва да реши не въз основа на свидетелските показания, а отчитайки правата на страните, включително и това, че правото на жалбоподателя е върху 1/6 ид. част от целия имот, а не върху реална част от този имот. При преценката за преченето съдът не съобразил онази част от ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, според която понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. На следващо място – неправилно съдът приел, че в случая дворното място има статут на обща част и за управлението му важат правилата на ЗУЕС. И на последно място – съдът не обсъдил в решението си приетата във въззивната инстанция техническа експертиза, както и протокола за настъпило ПТП, от които се установява, че паркиралите в имота автомобили пречат. По въпроса за разноските съдът не съобразил, че макар ответниците да са придобили права в имота в хода на висящия процес, те са нямали тези права при завеждане на делото и са станали причина за това дело, затова трябва да понесат разноските за него.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Въпреки че ответниците не оспорват, че паркират в имота, за да отхвърли предявените искове въззивният съд е приел, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи неправомерно паркиране на леки автомобили от страна на ответниците в процесното място по начин, по който да пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост върху 1/6 ид. част от мястото. Този извод влизал в противоречие с онази част от ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, според която понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем.

2. За да отхвърли предявените искове съдът е приел, че ищецът има право да си служи само съобразно притежаваните от него права върху 1/6 от процесния имот.

Този извод влизал в противоречие с ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че всеки съсобственик притежава самостоятелно право върху общата вещ, идентично по същността си с това на другите съсобственици, чийто обем зависи от размера на притежаваната идеална част – той може да си служи с цялата обща вещ.

3. В мотивите си съдът необосновано приел, че начинът на ползването и управлението на незастроената част от дворното място, в което е построена жилищната сграда и представляващо обща част на същата, се определя от ОС на ЕС по реда на ЗУЕС.

Този извод влизал в противоречие с практиката на ВКС, която определя кога дворното място представлвява обща част на сградата – решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г. на II-ро г.о. И решение № 28 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 331/2011 г. на ВКС, II-ро г.о.

4. Съдът приел, че след като единият ответник придобил права върху имота, не е доказано паркирането да е неоснователно. Поради този извод е присъдил на ответниците разноските за първата и втората инстанция.

Съдът не е съобразил практиката на ВКС, че когато ответникът е станал причина за завеждане на делото, независимо от отхвърлянето на иска поради извършено плащане в хода на процеса, той трябва да понесе и разноските за делото.

И на последно място – въззивното решение било очевидно неправилно поради изложените по-горе съображения, а също и поради това, че дворното място няма характер на паркинг и заради своята 1/6 ид. част от него ищецът може да го ползва за свои нужди, различни от паркирането.

Ответниците С. В. В.-Ж. и Т. М. Ж. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.109 ЗС, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.2 ГПК.

На първо място – в изложението към касационната жалба не са формулирани правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК със съдържанието, посочено в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да поставя абстрактен правен проблем, а не да съвпада с правен извод на съда по конкретното дело. По-същественото обаче е това, че решаващите изводи на въззивния съд не влизат в противоречие с посочената практика на ВКС. Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС дава общия принцип, че за уважаване на иска с правна квалификация чл.109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Само като изключение е посочена хипотезата, при която от естеството на извършеното от ответника нарушение става ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем – тогава не е необходимо да се доказва пречене. Такова изключение в случая не е налице. Действително, като съсобственик на дворното място, жалбоподателят К. К. има правото да не допуска трети лица да паркират личните си автомобили в мястото. Това право обаче е непротивопоставимо на другите съсобственици и на лицата, които упражняват техните права. В хода на процеса, с нотариален акт № .........от 24.02.2020 г., ответникът Т. Ж. е придобил собствеността на 1/12 ид. ч. от дворното място, като е учредил и на съпругата си С. В.-Ж. право на ползване за тази идеална част. Но дори още преди това, от м. юли 2017 г., ответниците Ж. са имали правото да паркират в мястото, тъй като това право им е било предоставено от друг съсобственик - Д. Д., с декларацията на лист 54 от първоинстанционното производство. При тези данни в настоящото дело няма как да се приложи изключението, дадено в мотивите към т.3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, т.е. не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и това тълкувателно решение на ВКС. Ответниците не са трети за съсобствеността лица, на които ищецът може да противопостави безусловно правото си да ползва цялата вещ, като собственик на 1/6 ид. част от нея.

На следващо място – въззивният съд не е правил извод, че след като е собственик на 1/6 ид. част от имота, ищецът няма правото да си служи с него изцяло. Затова не е налице и твърдяното противоречие с посочената част от мотивите на ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че всеки съсобственик може да си служи с цялата обща вещ.

Неправилният извод на въззивния съд, че дворното място представлява обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС, не е решаващ и затова не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Действително, данните по делото сочат, че не всички собственици на апартаменти в процесната жилищна сграда са собственици и на дворното място в нея, следователно то не е обща част и за него не се отнасят правилата на ЗУЕС за вземане на решение на ОС на ЕС за управление на мястото. Решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.109 ЗС обаче е друг – че не е установено неправомерно паркиране от страна на ответниците, пречещо на ищеца да упражнява правото си на собственост върху 1/6 ид. част от дворното място, т.е. че не е установено преченето, за което се говори в т.3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. При липса на решение на съсобствениците по чл.32, ал.1 ЗС за начина на използване и управление на общата вещ или на решение на съда по чл.32, ал.2 ЗС, всеки от съсобствениците има право да си служи с вещта, без това да бъде неправомерно поведение, което може да бъде отстранено по реда на чл.109 ЗС.

И на последно място – по въпроса за разноските. След като още от м. юли 2017 г. ответниците са имали право да паркират в мястото, като това право им е предоставено от друг съсобственик – Д. Д., която е изразила изрична воля за това в частен диспозитивен документ – декларация, те не са станали причина за завеждане на делото и не може да се приеме, че носят отговорност за разноските по това дело.

При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят разноските за ВКС – 300 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.09.2019 г. и фактура № [ЕГН] от 05.04.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,