Определение № 4048 от 28.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4545/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Делото е образувано по обща касационна жалба от ищците М. Г. Ш. и Н. Г. Б., подадена чрез пълномощника им адвокат М. К., против въззивно решение с № 4451 / 09.07.2025 г. по гр. дело 218/2025 г. на Софийския градски съд, Въззивно отделение, ІІ-Г състав. Според касаторите въззивното решение страда от касационно-отменителните пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което искат същото да се отмени и да се постанови ново решение за уважаване на предявените от касаторите субективно и обективно съединени искове за собственост срещу тримата ответници - срещу първия ответник Р. Х. Б. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, и срещу ответниците М. Й. Г. и Д. М. Г. искове с правно основание чл. 108 от ЗС, с предмет един и същи недвижим имот, респ. и отмяна на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК на съставения в полза на първия ответник нотариален акт № 38/1.02.2022 гд. на нотариус В. В., евентуално връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд. Във връзка с оплакванията за неправилност на въззивното решение, с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК към жалбата, се сочат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по две групи въпроси. Процесуалноправните въпроси в първата група, относими към дейността на въззивната инстанция, са следните: 1/ За задължението на въззивния съд, при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди и прецени точно всички относими към спора доказателства, събрани по делото, без да ги тълкува едностранно и извадково, спазвайки правила от логически и опитен характер, включително и при обсъждането и преценката на показанията на разпитаните свидетели, за да постите обосновано и правилно решение на правния спор, 2/ За задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства в мотивите на решението и да посочи конкретно и ясно въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото, 3/ Преклудира ли се възможността да бъдат ангажирани пови доказателства в деня на провеждането на очна ставка между свидетелите и допустимо ли тяхното ангажиране в следващото съдебно заседание, при наличието на напълно противоположни показания на разпитаните свидетели?, 4/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви при отклоняване на направено в съдебното заседание искане за допускане на свидетел при условията на чл. 266, ал. 2 от ГПК, както и да допусне ангажираните доказателства относно факта, че се касае за новоткрито доказателствено средство, което не е било известно на страната при първоинстанционното разглеждане на делото? По въпроси №№ 1, 2 и 4 в първата група се твърди произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 326/20.12.2012 г. по гр.д. № 177/2012 r., ІІІ Г.О. на ВКС, решение № 422/03.06.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. на I Г.О. на ВКС,, решение № 92/22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на IV Г.О. на ВКС, решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на IV Г.О. на ВКС, решение № 223/19.06.2013 г. по гр.д. № 1006/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № I 18/15.05.2012 г. по гр.д. № 588/2011 г. на III г.о. на ВКС, решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. 3244/2016 г. на ВКС, IV Г.О., решение № 136/30.10.2020 г. по гр.д. № 4746/2019 на ВКС, III Г.О., Решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ВКС, II Г.О.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, I Г.О., Решение № 183 от 22.11.2023 г. по гр. дело 4111/2022 год. на ВКС, ІІ Г.О. По въпрос № 3 се сочи изрично основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на установена съдебна практика на ВКС. Втората група материално правни въпроси са: 5/ Явно ли е владението на недвижим имот, ако липсват белези за промяна в имота, извършени в отсъствието на собственика му? Явно ли е владението на недвижим имот, ако собственикът му не може да узнае кой точно упражнява фактическа власт върху имота му, доколкото има белези от действията на друг човек в него?, 6/ Какво съдържание се влага в понятията „явно“ и „несъмнено“ владение, годно да направи завладялото чужд имот лице собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност?, 7/ Какви трябва да са действията на този, който е завладял чужд имот, за да се очаква предприемането на действия от страна на собственика на имота, прекъсващи владението?. По въпросите се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, т.е. основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, обективирана в Решение № 50117 от 6.02.2023 год., по гр. дело 509/2022 год. на ВКС. ІІ Гр. отд.; Решение № 61 от 7.07.2022 год., по гр. дело 1659/2020 год. на ВКС, І Гр. отд.; Решение № 97 от 19.10.2020 год., по гр. дело 325/2020 год. на ВКС, І Гр. отд.; Решение № 68 от 2.08.2013 год., по гр. дело 603/2012 год. на ВКС, І Гр. отд. (по въпрос № 5), Решение № 262 от 29.11.2011 год. по гр. дело 342/2011 год. на ІІ Гр. отд. на ВКС, решение № 200 от 13.07.2012 год. по гр. дело 199/2012 год., на ІІ гр. отд. на ВКС, Решение № 23 от 20.05.2016 год., постановено по гр. дело 5162/2015 год. на ІІ Гр. отд. на ВКС; Решение № 50068 от 26.10.2023 год. по гр. дело 3238/2022 год. на ВКС, ІІ Гр. отд.; Решение № 124 от 5.11.2018 год. по гр. дело 3569/2017 год. на ВКС, П Гр. отд. (по последния въпрос). По всеки от поставените с изложението въпроси, по който не се намира конкретна съдебна практика, се сочи самостоятелно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Насрещните страни по жалбата, ответници по исковете, Р. Х. Б., М. Й. Г. и Д. М. Г., оспорва жалбата в общ писмен отговор чрез пълномощник адвокат В. Й. със становище за необоснованост на поддържаните оплаквания и искане да не се допуска касационно обжалване. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното въззивно решение, като последица от потвърждаване на решение № 18218/09.10.2024г. по гр. д. № 7439/2023г. на СРС, 173 с-в, са отхвърлени предявените от М. Г. Ш. и Н. Г. Б., искове за собственост, така: предявеният срещу Р. Х. Б. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че двете ищци са собственички на недвижим имот - дворно място в [населено място], [улица], представляващо УПИ *-*, кв. 163 по плана на [населено място], м. „Г. г.“, с идентификатор *** по кадастралните карта и регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД- 18- 68/02.12.2010г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 723,00 кв.м., ведно с подобренията в него /незавършена сграда/, при посочени съседи; предявените срещу М. Й. Г. и Д. М. Г. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено между страните, двете ищци са собственички на същия гореописан недвижим имот, ведно с подобренията в него, с осъждане ответниците да им предадат владението върху имота. Сезиран с въззивна жалба от ищците, съставът на СГС е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество и правилно. По материалноправната легитимация на ищците по наведеното то тях придобивно сонование покупко-продажба и завещание е установено, че с нотариален акт № 120/04.06.1952г., дело № 1083/1952 г. на Д. С. - Нотариус при Софийския околийски съд, М. З. Х. е закупила източната незастроена част от дворно място в [населено място] - К., местност „М. Р. д.“, [улица], цялото съставляващо парцел *, кв. 163 по обезсилена дворищна регулация, с площ от 1450 кв.м., при съседи: А. П., улица, одържавено място на А.-Р., д-р К., като продаваемата част е 734 кв.м. с лице към улицата 19,50 м. и дъно 18,96м. Видно от завещание от 22.03.2007г., чиято автентичност е безспорно установена в производството пред СРС, М. З. Х. е завещала имота, описан в нотариалния акт, на двете ищци. Завещателката М. З. Х. е починала на 26.11.2007г. По противопоставените от ответниците права е установено, че с нотариален акт № 38/01.02.2022г., дело № 27/2022г. на Нотариус № * - В. В., ответникът Р. Х. Б. е признат за собственик по давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед на Изпълнителния директор на АГКК № РД-18-68/02.12.2010г., с площ от 723 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], ведно с построената в него сграда със застроена площ от 97 кв.м /без строителни книжа/, който съставлява дворното място, описано в нотариалния акт от 1952г. След това с нотариален акт № 5/11.03.2022г., дело № 167/2022г. на Нотариус № * - В. В., Р. Х. Б. е продал на М. Ц. У. недвижимия имот, а тя заедно със съпругът й П. Я. У. с нотариален акт № 154/21.04.2022г., дело № 293/2022г. на същия нотариус, са продали на ответника М. Й. Г. имота, след което последният с нотариален акт № 26/24.10.2022г., т. 5, рег. № 7920, дело № 721/2022г. на същия нотариус, е подарил на дъщеря си Д. М. Г. имота, запазвайки си пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху него. По основния спорен въпрос придобил ли е Р. Б. процесния недвижим имот на основание изтекла в негова полза придобивна давност, каквото възражение прави той, въззивният съд, поради оспорването на легитимиращият ефект на констативен нотариален акт за собственост, е преценявал изпълнил ли е този ответник възложената му доказателствена тежест да установи изтекла в негова полза придобивна давност. Подробно са отразени показанията на двете групи свидетели – на ищците (св. К., св. В. Р. - К., и К. Т.) и на ответниците (Св. Д., св. К. П. и св.Ц.), относно правнорелевантните факти кои лица и как са осъществявали фактическа власт върху процесния имот от 2006 г. нататък. От преценката на събраните гласни доказателства въззивният съд е приел, че показанията на свидетелите на ответника сочат, че Б. е установил фактическа власт върху имота най - късно през 2009 г. като годината, през която и тримата свидетели на ответника (Д., П. и Ц.) посочват, че са започнали да го виждат в имота. По отношение на така установената от ответника Б. фактическа власт върху чужд имот решаващият съд е приел, че е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно, в която насока се е позовал и на цитирана практика на ВКС по решение № 262 от 29.11.2011 год. по гр. д. № 342/2011 год. на II г. о. и решение № 31 от 8.02.2016 год. по гр. д. № 4539/2015 год. на I г. о. Изводът, че Б. е поддържал имота е обоснован с показанията на неговите трима свидетели, според които от 2009 година Р. почти всяка събота и неделя идвал и правил нещо по двора, тъй като живее на друго място. Косял тревата, подрязвал живия плет, поправял оградата. От показанията на св. К. П. е посочено да се установява, че с Р. се запознали през 2008г. - 2009г. по повод паднала ограда между имота на свидетеля и процесния имот. Подавал е електричество от техния имот на Р., за да може той да окоси процесния имот. Св. Ц. твърди, че е виждал Р. да подрязва живия плет. Намерението за своене по смисъла на чл. 69 ЗС се предполага, докато не се обори, и доколкото нито се твърди, нито се установява, Б. да е осъществявал фактическа власт върху имота за друго лице, и тримата свидетели са категорични, че от 2009г. до продажбата на имота от Б. на другите ответници, не са виждали друг в имота, то оплакването на въззивниците, че не е доказано Б. да е осъществявал фактическа власт за себе си, е счетено за неоснователно. По отношение извършваните от ответника Б. фактически действия върху имота, въззивният съд е приел, че Б. е извършвал регулярни действия по поддържане на имота във връзка с неговото стопанисване и облагородяване за свои нужди и опазване от 2009г. до момента на продажбата, и не е установено ищците да са извършили такива действия по отблъскване на установената от Б. фактическа власт, годни да прекъснат установеното владение. За неотносимо към предмета на доказване по настоящето е прието воденето между страните предходно дело защото касае различни правоотношения между страните, и за неоснователно-възражението на жалбоподателките, че имотът е бил възбранен и са се въздържали от извършване на подобрения по него. В контекста на посочена практика на ВКС относно признаците на владението - фактическата власт да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта, че осъществяването на всеки един и от тези елементи се преценява по конкретното дело въз основа на установените факти, че „постоянно владение“ не означава осъществяване на непрекъснато фактическо въздействие, като фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещение в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действия на трети лица, е прието, че дори Б. да е посещавал имота само събота и неделя, няма основание тези му действия да не се квалифицират като владение. По въпроса необходимо ли е било Б. да демонстрира спрямо собственика на завладяния от него имот своенето си, въззивният съд е приел, че това не е необходимо, тъй като от съществено значение е не дали тези действия са били противопоставени на собственика на имота и са били манифестирани спрямо него, нито дали е доказано да са били извършвани с намерение за своене с оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция, а какво е тяхното естество и сочи ли последното на установяване на самостоятелна фактическа власт, поради което е без значение, че към датата на налагане на възбраната Б. е знаел, че имотът е собственост на М., и това оплакване на жалбоподателите е посочено за неоснователно, както и доводите във въззивната жалба, че едва през 2020г. са разбрали за завладяването на имота от Б.- за последното с аргумент, че при полагане на минимално дължимата грижа, ищците са били в състояние да узнаят за установената от трето лице фактическа власт върху имота им. Достатъчно е според въззивния съд, че Б. е извършвал регулярни действия по поддържане на имота във връзка с неговото стопанисване и облагородяване за свои нужди и опазване от 2009г. до момента на продажбата. Изложени са и подробни мотиви на въззивния съд защо кредитира показанията на свидетелите на ответниците и не кредитира тези на свидетелите на ищците. Поради това, че не се установява в посочения от свидетелите период друг да е имал претенции към процесния имот, е обобщено, че владението на Б. от 2009г. до датата на продажбата на имота от него е било спокойно и несмущавано, и е основателно твърдението на същия за изтекла придобивна давност в негова полза, поради което правото на собственост върху имота на жалбоподателките се е погасило. Поради това, че Б. е бил собственик на имота, то е настъпил и вещно - прехвърлителният ефект по последващите извършени сделки - прехвърляне на имота от Б. на У., а след това от нея на ответника Г., който от своя страна е подарил имота на дъщеря си Г., запазвайки вещно право на ползване за себе си. Поради изложеното Г. и Г. са установили, че владеят имота на годно правно основание и искът срещу тях също правилно е бил отхвърлен от СРС. Предвид изложените мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че са обосновани общата и специалната предпоставки на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационното обжалване по поставените материално правни въпроси, обобщени (съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС) до въпроса относно елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнителните признаци на владението. Въпросът е относим към конкретния спор и е обусловен от мотивите на въззивния съд относно признаците на владението, които са приети да са установени по делото, налагащо проверката за съответствие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС, в т. ч. посочената от касаторите. Поради допускане касационното обжалване по посочения обобщен въпрос, останалите въпроси на касаторите ще бъдат разгледани при обсъждане доводите на страните по съществото на спора с решението по чл. 290 ГПК По допускане на касационното обжалване касаторите дължат внасяне на държавна такса в размер на 122,28 евро (равностойност на 239,15 лв.). С молба вх.№ 11140/28.05.2026 г. е направено от адвокат М. К.-пълномощник на касаторите, искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК до приключване на водено разследване по ДП ЗМ № 5018/2026 г. на СРП за установяване неистинност на показания на свидетел пред първоинстанционния съдия по делото, че само Р. Б. е полагал грижи за процесиня имот за периода 2009-2022 г., за което е представено и удостоверение от СРП. Насрещните страни оспорват искането с писмено становище от 01.06.2026 г. поради липсата на предпоставки за това по смисъла на чл. 229, ал.1, т.5 ГПК, а и предвид характера на касационното производство по чл. 288 ГПК. С т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 9 от ТР № 2/02.07.2004 г. по тълк.д. № 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС, които са актуални и при действието на приетия през 2007 г. ГПК, Върховният касационен съд може да спре производството по касационно дело на основание чл. 182, б. “г“ ГПК (отм.), аналогичен на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, само ако пред него е даден ход на разглеждане на делото по същество по реда на чл. 218и, ал. 2 ГПК (отм.), аналогичен на чл. 295, ал. 2 ГПК; когато производство пред касационната инстанция е в контролната му фаза, Върховният касационен съд не може да спре делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Даденото разрешение е обяснено с отсъствието на процесуална възможност при осъществяване на правомощията си като контролно - отменителна инстанция за проверка на допустимостта и правилността на обжалваното въззивно решение ВКС да събира нови доказателства и да съобразява нови фактически положения, настъпили след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. Горните разяснения са относими и към основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т.5 ГПК поради сходството му с това по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, и водят до извод за невъзможност за спиране на касационното производство на това основание, ако производството не е във фаза по чл. 295, ал.2 ГПК-каквато не е налице по настоящето дело, вкл. невъзможност да се спре касационното производство и в стадия на чл. 288 ГПК, в който ВКС селектира касационните жалби съобразно предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за достъп до касационно обжалване, без да разглежда касационната жалба по същество. Искането за спиране по тези съображения не може да се уважи. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия