Определение № 502 от 17.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 120/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби с вх. №№ 173507/28.05.2024 г., 62595/31.05.2024 г. и 129508/22.11.2024 г. (първите две от които са идентични и са уточнени с молба с вх. № 80436/16.07.2024 г.), подадени от С. К. К. и И. З. С., и двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 5492 от 27.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5566/2022 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, IV-A състав, в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 2241 от 26.01.2022 г. по гр. д. № 25108/2021 г. на Софийски районен съд, 43-ти състав. С последното са оставени без уважение молбите на С. К. К. и И. З. С. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение № 3704 от 11.11.2021 г. в частта относно разноските. В частните касационни жалби се излага, че решението в обжалваната му част е недопустимо, евентуално – неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и се моли за обезсилването или отмяната му. Жалбоподателите поддържат, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК са имали право на разноски за производството пред първоинстанционния съд, представляващи платено адвокатско възнаграждение за един адвокат, независимо от направеното признание на иска, защото не са били налице предпоставките за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК за възлагане на разноските върху ищците. Развиват съображения, че договорът за адвокатска услуга е неформален и като са представили по делото пълномощно в полза на представлявалия ги адвокат, както и разписка за получения от него хонорар, не са били налице основания да се откаже присъждането на сторените от тях разноски, предвид осъщественото доказване на този факт съобразно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, разрешени според жалбоподателите в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: 1. Освен договор за правна помощ трябва ли да се представи и отделна разписка (за доказване, че разноските са реално извършени)? и 2. Доказано ли е наличието на сключен договор за адвокатска услуга и платени по него суми при представено пълномощно за адвокат и разписка за платена сума по защитата по делото преди даване ход по същество на спора? Допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по тези въпроси се обосновава с допуснатото от въззивния съд противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Релевира се и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, изведено от соченото произнасяне на въззивния съд за оставане на сторените от ищците разноски в тяхна тежест поради направеното признание на иска, каквото жалбоподателите сочат, че е заявено след срока за отговор на исковата молба (в проведеното съдебно заседание) и изхожда само от единия ответник, както и поради очевидното противоречие с цитираното по-горе тълкувателно решение. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са подадени отговори от ответниците по частните касационни жалби – „Юробанк България“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез процесуалните им представители, с изразени становища за недопустимост на жалбите, липса на предпоставките за допускане на обжалвания въззивен съдебен акт до касационен контрол, а по същество – за тяхната неоснователност. Всяко от дружествата претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частните касационни жалби са процесуално допустими – изхождат от легитимирани страни, насочени са против подлежащ на обжалване съдебен акт и са депозирани в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Неоснователни са доводите на ответните дружества, че частните касационни жалби са недопустими на основание чл. 248, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 3 ГПК. Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищците не дължат на ответниците при условията на солидарност суми по договор за потребителски кредит, поради което в настоящия случай предвид качеството на потребители на ищците приложение следва да намери разпоредбата на чл. 113, изр. второ ГПК във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, а не предл. второ на същата разпоредба. Поради това, съобразно цената на предявения иск и съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК, обжалваният съдебен акт подлежи на касационен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, независимо от даденото указание за окончателния му характер. За да се произнесе в атакувания смисъл, въззивният съдебен състав е приел, че съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, като в този случай той има значението на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случая – до приключване на устните състезания по делото, докогато най-късно следва да бъдат заявени исканията на страните за присъждане на направените по делото разноски, подкрепени със съответните доказателства за извършването им, от ищците не е бил представен договор за правна защита и съдействие, от който да се установява договореният с процесуалния представител на ищците размер на адвокатското възнаграждение, нито уговореният начин на плащане, респ. – не са ангажирани доказателства за заплащане на дължимото адвокатско възнаграждение, като изявлението на пълномощника в представения списък по чл. 80 ГПК не представлява надлежно доказателство за тези обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част не следва да бъде допускано поради следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените от частните жалбоподатели въпроси обобщено се свеждат до обуславящия решаващата воля на въззивния съд процесуалноправен въпрос за доказване на сторените в исковото производство съдебни разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че този въпрос е разрешен в съответствие с Тълкувателно решение № 6/2012г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото с акта на нормативно тълкуване са дадени указания, че на първо място следва да бъде представен договор за правна защита и съдействие с уговорен размер на възнаграждението (писмената му форма е такава за доказване), на следващо място – в този договор да е посочен начинът на плащане на адвокатското възнаграждение – в брой или по банков път, а доказването на неговото заплащане следва да бъде направено в съответствие с уговорките между страната и нейния процесуален пълномощник - ако плащането е в брой и е намерило отражение в договора, същият в тази част има характера на разписка. Безспорно е, че до приключване на устните състезания по делото не е бил представен договор за правна защита и съдействие, следователно липсва един от елементите на доказателствената верига за уважаване на искането по чл. 78 ГПК, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. С оглед изложеното поддържаният от частните жалбоподатели допълнителен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. На първо място следва да се отбележи, че въззивният съд не е формирал воля в сочения от частните жалбоподатели смисъл относно правото им на разноски с оглед изхода от спора, а доводите им за наличие на очевидно противоречие със задължителна практика на ВКС могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване единствено в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трайна е практиката на ВКС, че като очевидно неправилно може да бъде квалифицирано решение/определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран prima facie - без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за неговата правилност, напр. когато въззивният съд е приложил несъществуващ или отменен закон, когато е приложил закона превратно – в неговия обратен смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Такива пороци на обжалвания акт не се констатират. На последно място, но не и по значение, следва да се констатира липсата на вероятност актът на Софийския градски съд да е недопустим по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, като в частните касационни жалби не се изтъкват обстоятелства, които биха могли да доведат до недопустимост, а съдът при служебната си проверка също не намира такива. Независимо от резултата от обжалването разноски за настоящото производство в полза на ответниците по частните касационни жалби не следва да се присъждат. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Определенията по чл. 248 ГПК, включително тези, постановени по повод тяхното обжалване, нямат самостоятелен характер и значение на приключващи делото, съответно не попадат в хипотезата на чл. 81 ГПК. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение