Определение № 3433 от 30.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4112/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/ срещу решение № 256 от 13.06.2024 г. по в.гр.д.№ 784 от 2023 г. на Хасковския окръжен съд, III състав, с което частично е отменено решение № 237 от 27.07.2023 г. по гр.д.№ 1885 от 2021 г. на Районен съд- Димитровград, като по същество са уважени следните искове:

• искът с правно основание чл.49 ЗЗД, предявен от К. К. К. срещу АПИ, за сумата 11 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в разходи за възстановяването на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], област Х., представляващ нива в землището на [населено място], м.“П.“ с площ от 4 997 кв.м.:

• искът с правно основание чл.49 ЗЗД, предявен от К. К. К. срещу АПИ, за сумата 328,50 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за получаване на наем от същия имот за стопанските години: 01.10.2016 г.- 30.09.2021 г.;

• искът с правно основание чл.49 ЗЗД, предявен от Е. Н. К. срещу АПИ, за сумата 11 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в разходи за възстановяването на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], област Х., представляващ нива в землището на [населено място], м.“П.“ с площ от 4 997 кв.м. и

• искът с правно основание чл.49 ЗЗД, предявен от Е. Н. К. срещу АПИ, за сумата 328,50 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за получаване на наем от същия имот за стопанските години: 01.10.2016 г.- 30.09.2021 г.

Пълномощникът на касатора твърди, че решението е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване на решението сочи чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че е налице противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС по следните въпроси:

1. Допустимо ли е приемане на доказателства от въззивната инстанция, които са съществували и страната е могла да посочи и представи пред първоинстанционния съд, като същите са били приети, без страната да изложи и обоснове причините, поради които не е сторила това ?

2. Следва ли да бъде прието като годно доказателство дадено пред въззивния съд заключение на вещо лице по съдебно-графологическа експертиза, основано на приети писмени доказателства, попадащи под забраната на чл.266 ГПК ?

По тези два въпроса се сочи противоречие на обжалваното решение със следната практика на ВКС: решение № 466 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 1297 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1151 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 284 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 367 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр.д.№ 177 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 1014 от 23.12.2009 г. по гр.д.№ 221 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 398 от 03.02.2010 г. по гр.д.№ 56 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Неизлагането на мотиви от страна на въззивния съд /конкретно относно това защо възприема заключение на приета пред него тройна експертиза и не кредитира приети пред първоинстанционния съд заключения по същия въпрос/ води ли до неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 826 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 157 от 01.07.2011 г. по гр.д.№ 1125 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о.

Освен това се твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 15.10.2024 г. ответниците по касационната жалба и ищци по делото К. К. К. и Е. Н. К. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, ГК, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, касаеща исковете на К. К. и Е. К. срещу АПИ, предявени за сумата 1 250 лв. /по 625 лв. за всеки ищец, представляващи пропуснати ползи от невъзможността да получават наем за собствения им имот за стопанските години 2016 до 2021 г./, е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК- като касационна жалба срещу въззивно решение по дело с цена на исковете под 5 000 лв. Поради това в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. В останалата й част, касаеща исковете, предявени за 11 500 лв. за всеки от ищците, частичен иск от 313 700 лв., касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по облигационни искове с цена над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението в допустимата за разглеждане пред ВКС част, ВКС приема следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че наследодателят на ищците К. К. К., починал на 12.03.2019 г., е бил собственик на основание договор за доброволна делба, акт № 79, том IV, рег.№ 5099 по нот.д.№ 402 от 15.06.2009 г., на нива с площ от 4,997 дка, находяща се в землището на [населено място], общ. Д., обл. Х., м. “П.“, представляваща имот № *, а понастоящем имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място]. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели М.М. и Т.Т. и заключение на съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж.Н. е прието, че до 2014-2015 г. имотът е представлявал овощна градина. През 2014-2015 г. върху част от него /с площ от 3 549 кв.м./ е била изсипана земна маса, изгребана при строителството на трасето на съседната на имота автомагистрала „Марица“. Засипването е било извършено от фирма, непряк изпълнител на строителни дейности по изграждането на автомагистралата, с възложител ответникът АПИ. От това неоснователно действие са настъпили имуществени вреди за ищците- пропуснати ползи от невъзможността да отдават имота под наем през 5 стопански години от 2016 г. до 2021 г. в размер на 657 лв., поради което съдът е осъдил ответника да заплати на всеки един от ищците по 328,50 лв. Освен това, въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза на в.л.инж.Н. съдът е приел, че за възстановяването на имота на ищците в състояние, годно той да се ползва по предназначение /за изземване, натоварване и депониране на земните маси, с които имотът е бил засипан при строежа на автомагистрала „Марица“/ ще бъде необходимо да бъдат направени разходи в размер от 313 700 лв. Тези разходи били дължими от ответника на ищците на основание чл.49 ЗЗД, поради което съдът е уважил исковете до частично предявените им размери от 11 500 лв. за всеки ищец.

За неоснователно е прието възражението на ответника, че не носи отговорност за вредите от горепосочените действия, тъй като те били извършени със съгласието на собственика- след подписано с него споразумение от 05.10.2012 г. Съдът е приел, че това споразумение не е подписано от наследодателя на ищците К. К., в каквато насока било заключението на приетата пред въззивния съд тройна съдебно- почеркова експертиза. Изрично е посочил, че не цени дадените пред първоинстанционния съд в противната насока заключения /първоначално и допълнително/, защото тези заключенията били изготвени и основани на копие на оспореното споразумение, докато обект на изследване на тройната експертиза бил представеният пред въззивния съд оригинал на този документ, както и защото обект на изследване от тройната експертиза били образци от подписа на наследодателя на ищците в значително по-голям обем от тези, изследвани от вещото лице по първоначалната и допълнителна експертиза. Взето е предвид и това, че заключението на тройната експертиза не е било оспорено от ответника и същият не е представил доказателства, опровергаващи констатациите на вещите лица по тази експертиза. Според съда, възражението на ответника било неоснователно и тъй като споразумението от 05.10.2012 г. било за рекултивация на имота на К. К., а не за засипването му със земна маса, която да прави невъзможно неговото ползване по предназначение.

С оглед тези мотиви на съда касационното обжалване на въззивното решение в допустимата за разглеждане пред ВКС част следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2 ГПК предвид неговата очевидна неправилност- очевидна необоснованост. Очевидно необоснован и в противоречие с формалната логика е изводът на въззивния съд, че на ищците се дължи обезщетение за бъдещи имуществени вреди за възстановяването на собствения им поземлен имот, изразяващи се в разходи за дейности /изземване, натоварване и депониране на земните маси, с които част от имота е била засипана при строежа на автомагистрала „Марица“/, за които дейности не е доказано и не може да се предполага, че е необходимо да бъдат извършени, за да бъде възстановен собственият на ищците имот в състояние, годно той да бъде ползван по неговото предназначение като овощна градина.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение