Определение № 560 от 04.07.2019 г. на ВКС по д. № 1535/2019 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. М. срещу въззивното решение на Окръжен съд Кърджали по гр.д. №257/18 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част на въззивното решение е уважен до размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва и деловодните разноски, предявеният от С. М. срещу касатора иск по чл.45 ЗЗД – за обезщетяване на неимуществени вреди /болки, страдания, безсъние, дискомфорт/, причинени му с престъпление по чл.131, ал.1,т.10, вр. с чл.129, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл.20, ал.3 и 4 НК, за извършването на което касаторът е осъден с одобрено от съда споразумение по нохд №1272/17 г. на КРС. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС / р. по т.д. №3266/15 г. и р. по т.д. №1751/17 г./ са решени от въззивния съд материалноправният въпрос относно предпоставките, при които е налице съпричиняване по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД и установяване на конкретния принос на пострадалия, водещ до намаляване на дължимото обезщетение и процесуалноправният въпрос относно задължението на съда при преценка на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД да извърши/ изследва/ приноса на пострадалия за настъпване на увреждането. Соченото основание за допускане на обжалването не се установява: Ответникът по иска / сега касатор/ е направил своевременно възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия ищец в отговора на исковата молба. Посочил е, че след нанесеното му травматично увреждане, ищецът не е изпълнявал лекарските предписания и по свое усмотрение е напуснал лечебното заведение/ видно от приложения амбулаторен лист за първоначалния медицински преглед/. С това си поведение е допринесъл за вредите, увеличавайки интензивността и продължителността на понесеното страдание при забавен оздравителен процес. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е провел необходимото лечение докрай по причина, че не бил здравно осигурен и не могъл да си позволи скъпо струващ престой в болница. Престоят в болница обаче се налагал поради противоправното поведение на ответника – касатор, за което същият следва да понесе пълна отговорност. Въззивният съд е споделил тези изводи и е потвърдил решението на първата инстанция като краен резултат. Въззивното решение не противоречи по поставените от касатора въпроси на цитираната в изложението практика на ВКС. В цитираното във връзка с материалноправния въпрос р. по гр.д. №3266/15 г. на ВКС, второ т.о. е прието, че пострадалата е съпричинила вредоносния резултат, допринасяйки с поведението си / неправилно пресичане на пътя/ за настъпване на процесното ПТП. В цитираното във връзка с процесуалния въпрос р. по т.д. №1751/17 г. на второ т.о. е посочено, че при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание на чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. По настоящото дело касаторът се позовава на т. нар. последваща вина на пострадалия за съпричиняване на вредите, по чл.83, ал.2 ЗЗД. В хипотезата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД бездействието на кредитора, който не полага дължимата грижа за ограничаване или отстраняване на вредите, е единствена причина за настъпването им. Между тях и поведението на длъжника няма причинна връзка. Вината на пострадалия може да се състои и в това, че след като вредата е настъпила, той не е взел необходимите и достъпни му мерки, за да я намали или ограничи. В случай на нараняване, пострадалият следва да се грижи за своето лекуване, като предприеме необходимото му и достъпно такова / р. по гр.д. №5783/14 г. на ВКС, трето г.о./. В случая от амбулаторния лист, на който се позовава касаторът – л.8 от делото, се установява, че ищецът е докаран в ЦСМП с травми от удари по главата и гърдите, прегледан е, назначени му са изследвания и е установено обективното му състояние. Отбелязано е, че е отказано транспортирането му в клиниката по неврохирургия в [населено място]; била уговорена хоспитализация в неврохирургията в [населено място], но междувременно пациентът напуснал по свое желание. В листа е отбелязано още, че пациентът не е здравно осигурен и че липсва необходимост от болнично лечение. Насочен е за продължаване на диагностиката и лечението в извънболнична помощ, като от представените други писмени и гласни доказателства е видно, че пострадалият се е явявал на контролни прегледи и му е назначавана съответна на състоянието му терапия. При тези данни не се установява по безспорен начин последваща вина на пострадалия за настъпване на вредите и изводът на съдилищата – инстанции по същество за неоснователност на възражението за съпричиняване, като краен резултат съответства на цитираната от касатора и служебно известна на съда практика на ВКС. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.