Определение № 2212 от 21.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1006/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. М. М., срещу въззивното решение № 1530/22.12.2025г. по в.гр.д. № 1011/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6388/21.11.2024 г. на СГС, І - 2 с-в, по гр. д. № 7193/2023 г., с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ, че Т. М. М. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 69 264, 33 евро по запис на заповед от 05.08.2008 г., ведно със законната лихва от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, необосновано и вътрешно противоречиво. Твърди, че са погасени правата по записа на заповед, тъй като авалистът „Лини ауто“ ЕООД е обявен в несъстоятелност. Счита, че предвид идентичността на правното положение на издателя с това на авалиста и с оглед неделимостта на вземането, изискуемостта на вземането по записа на заповед е настъпила на 08.02.2013г. / с обявяването в несъстоятелност на „Лини ауто“ ЕООД / и вземането е погасено по давност към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е в противоречие и с разпоредбата на чл. 617 ТЗ, тъй като обявяването в несъстоятелност на авалиста на записа на заповед прави вземането изискуемо. По подробно изложените доводи се претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички приети по делото доказателства?“, по който се твърди разрешаването му в противоречие с Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, 2 т.о., решение № 331/19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, 4 г.о., решение № 334/23.04.2010г. по гр.д. № 3972/2008г. на 4 г.о., решение № 815/15.02.2011г. по гр.д. №1713/2009г., 4 г.о.; 2. „Идентично ли е правното положение на авалистите с това на издателя на запис на заповед в отношенията с кредитора?“; 3. „Има ли значение проведено производство по несъстоятелност спрямо авалист и/или някой от авалистите за определяне началото на тригодишния давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ?“; 4. „Настъпва ли предсрочна изискуемост на задълженията, произтичащи от запис на заповед, с обявяване на авалист в несъстоятелност съгласно императивната разпоредба на чл. 617, ал.1 ТЗ?“; 5. „Какви са правните последици на предсрочна изискуемост в условията на чл. 617, ал. 1 ТЗ поради обявен в несъстоятелност авалист в отношенията между кредитора, издателя и други авалисти?“, като въпроси от втори до пети според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – „Банка ДСК“ АД я оспорва по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 30.04.2026г. чрез процесуалния си представител – юриск. Р. М.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по подробно изложените съображения, както и присъждането на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 05.08.2008 г. „Лини Пропърти“ ООД е издало в полза на „Банка ДСК“ ЕАД запис на заповед за сумата от 108 470 евро, платим на предявяване, със срок на предявяване до 05.09.2018 г., като ценната книга е авалирана от „Лини Ауто“ ЕООД, Л. Н. и касатора Т. М.. САС е посочил, че с покана – уведомление от 12.12.2019 г. „Банка ДСК“ ЕАД е предявила за плащане записа на заповед на издателя „Лини Пропърти“ ООД, като с протокол за връчване на съдебни книжа от ЧСИ е удостоверено, че поканата е връчена по реда на чл. 47 ГПК на 21.01.2020г. Съдът е отчел, че на авалиста Т. М. на 18.02.2020г. е връчена покана - уведомление, с която е предявена ценната книга за плащане. САС е приел, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на сключения на 05.08.2008 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „Лини Пропърти“ ООД договор за кредит, по който на дружеството е предоставен кредит в размер на 100 000 евро за оборотни средства, които длъжникът е следвало да върне в срок до 05.08.2018 г., заедно с възнаградителна лихва, на 120 месечни вноски. Въззивният съд е приел, че не е спорно, че кредитът не е погасен, както и че единият от авалистите по ценната книга - „Лини Ауто“ ЕООД, е обявен в несъстоятелност на 08.02.2013г. Въз основа на така установената фактическа обстановка, апелативният съд е посочил, че е сезиран с иск по чл. 422 ГПК. Позовавайки се на посочената практика и на самостоятелния, неакцесорен характер на авала, за разлика от поръчителството в гражданското право, уредено в чл. 138 и сл. ЗЗД, въззивният съд е приел, че менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави издателя на ефекта, включително и произтичащи от каузалното правоотношение, по което авалистът не е страна. Независимо от горното е посочил, че в производството не се установява задълженията, обезпечени с процесната ценна книга по твърдяното каузално правоотношение, да са погасени. Апелативният съд, отчитайки, че записът на заповед е формална сделка, е приел, че в случая същият отговаря на всички изисквания на чл. 535 ТЗ. По основното възражение на ответника за изтекла погасителна давност, въззивният съд е изложил, че предявяването на записа на заповед е извършено видно от протоколите от ЧСИ на издателя „Лини Пропърти“ ООД на 05.02.2020 г. и на авалиста - Т. М., на 18.02.2020 г. САС е посочил, че непредявяването на записа в определения срок не влияе на възможността за принудително събиране на вземането, ако към момента на подаване на заявлението (исковата молба) не е изтекъл тригодишния давностен срок, установен с разпоредбата на чл. 531, ал. 1 ТЗ. Началото на давностния срок е изтичането на срока за предявяване по чл. 487, ал. 1 ТЗ - 05.09.2018г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 28.02.2020г. - в рамките на този срок. САС е счел за неоснователно възражението на касатора, че изискуемостта на вземането по ценната книга е настъпило от датата на решението за обявяване в несъстоятелност на авалиста „Лини Ауто“ ЕООД на 08.02.2013 г., с аргумент, че нормата на чл. 617, ал.1 ТЗ касае само настъпване на изискуемостта на вземанията на конкретното дружество „Лини Ауто“ ЕООД, което не е издател на процесната ценна книга. Посочил е, че единствено обявяването на издателя на ценната книга - „Лини пропърти“ ООД в несъстоятелност би повлияло на падежа на издадения запис на заповед. С тези мотиви е счел възражението за неоснователно и е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касатора въпрос е процесуален и свързан със задълженията на въззивния съд, поради което се явява обуславящ и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение №1 / 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, посочени от касатора, както и служебно известни на настоящия състав /решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото, като въззивният съд е изложил собствени мотиви. Касаторът твърди, че е останало необсъдено неговото възражение за идентичност на правното положение на издателя и авалиста, но апелативният съд подробно е аргументирал извода си, че обявяването в несъстоятелност на един от авалистите не влияе на изискуемостта на вземането по ценната книга спрямо издателя. Обсъдени са твърденията по въззивната жалба и отговора, а несъгласието на касатора с направените изводи не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед горното въпросът не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият поставен в изложението въпрос за идентичност на правното положение на авалистите и издателя на запис на заповед в отношенията с кредитора е обсъждан от въззивния съд, но не отговаря на допълнителните критерии за допускане на касационно обжалване. Същият е пряко свързан с поставените трети, четвърти и пети въпроси, които касаят настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по запис на заповед съгласно чл. 617 ТЗ при обявяване в несъстоятелност на авалист, поради което следва да бъдат обсъдени общо. По питанията касаторът се е позовал на практика на ВКС, но сочените решения по т.д. №988/2009г. на 2 т.о. и т.д. №1338/2020г. на 2 т.о. са по неидентични казуси, доколкото по тях е налице хипотеза на откриване на производство по несъстоятелност по отношение на издателя на записа на заповед. Както е посочил САС, именно този факт би бил релевантен по отношение на изискуемостта на вземането по записа на заповед при условията на чл. 617 ТЗ и съответно за срока на погасителната давност. Налице е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 113/12.07.2017г. по т.д. № 640/2016г., 1 т.о., решение № 207/12.02.2018г. по т.д. №1100/2017г., 1 т.о. и др., че предявяването на запис на заповед с падеж на предявяване има за цел да установи падежа на задължението, като авалистът отговоря считано от момент на изискуемост на задължението, противопоставим на издателя. Както е посочено в решението по т.д. №640/2016г. на ВКС, 1 т.о., както предявяването само на авалист, така и непредявяването на авалиста, при непредявяване на издателя, не обуславят настъпване на изискуемостта на задължението за плащане. Следователно настъпването на факт, относим само към авалистите, не влияе на изискуемостта на задължението спрямо издателя. Въззивният съд е действал съобразно горепосочената практика, приемайки, че откриването на производство по несъстоятелност спрямо един от авалистите не води до изискуемост на вземането по ценната книга по отношение на издателя и останалите авалисти и следователно не е изтекла погасителната давност. Разрешаването на въпроса в съответствие с горепосочената практика изключва както наличието на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, така и на соченото от касатора основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Соченото основание не е налице с оглед горецитираната практика и не е надлежно обосновано от касатора. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът е представляван от юрисконсулт и е заявил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което следва да се уважи, като се присъдят 150 евро. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение