Определение № 4946 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 993/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от К. Г. К., чрез пълномощника му, срещу определение № 5241 от 16.11.2025 г., постановено по гр. д. № 2673/2025 г. от ВКС, Гражданска колегия, III ГО, с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима подадената от К. Г. К. касационна жалба срещу въззивно решение № 22/14.02.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 305/2024 г. по описа на Окръжен съд – Видин и е прекратено производството по гр. д. № 2673/2025 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Твърди се, че между страните е налице правоотношение възникнало по договор за ремонт и доставка на резервни части. В тази връзка се поддържа довод, че спорът не е възникнал от търговска сделка, а по договор за поръчка, сключена от физическо лице. Излага се становище, че дори и делото да бъде квалифицирано като търговско, то касационното обжалване е допустимо, тъй като сборът от претенциите надхвърля прага от 20 000 лв. Прави се искане обжалваното определение да бъде отменено. С определение № 1876 от 09.04.2026 г. по настоящото дело, производството е спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, до произнасяне на Конституционния съд на Република България по същество по конституционно дело № 5/2026 г. На 09.07.2026 г. по конституционно дело № 5/2026 г. е постановено решение № 10/09.07.2026 г., с което е отхвърлено искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл. 280, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (обн. ДВ, бр. 59 от 2007 г., последно изм. и доп. ДВ, бр. 55 от 2026 г.). Предвид това е налице основание по чл. 230, ал. 1 ГПК за служебно възобновяване на производството по делото. Върховният касационен съд, ГК, състав на ІV ГО, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е процесуално допустима. При преценката на нейната основателност, съдът съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, другият състав на ВКС е приел, че предявените главни искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и имат за предмет заплащане на възнаграждение по сключените между страните два отделни неформални договора за ремонт на процесния трактор, за които са издадени фактура № [ЕГН]/07.02.2023 г. и фактура № [ЕГН]/18.11.2021 г. Посочил е, че предявените насрещни искове са за заплащане на вреди, настъпили в резултат на неточно изпълнение на договорите за ремонт, сключени между „Агромашина груп“ ООД, чийто предмет на дейност е търговия със селскостопанска техника, резервни части за нея и извършване на ремонтни дейности на такава техника, и регистрирания като земеделски производител ответник К. Г. К.. Приел е, че сделките са свързани както с осъществяваната от дружеството търговска дейност, така и с упражняваната по занятие стопанска дейност от ответника - земеделски производител. Направил е извод, че сделките са търговски, съгласно чл. 286, ал.1, вр. с ал. 3 ТЗ, а цената на всеки от четирите иска, определена по реда на чл. 69, ал. 1 ГПК, с оглед стойността на договорите и претендираните обезщетения за вреди от неизпълнението им, е под 20 000 лв. В заключение е посочил, че въззивните решения по търговски дела, с които се разглеждат искове с цена под 20 000 лв., не подлежат на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV ГО споделя тези изводи, които изцяло са съобразни с процесуалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Тази разпоредба е императивна и с нея законодателят е установил формален критерий за процесуалната допустимост на касационното обжалване на въззивните решения – цената на иска, респ. – цената на всеки един от обективно съединените искове по делото. В случая, при съобразяване на обстоятелствената част на исковата молба и заявения с нея петитум се установява, че предявените главни искове имат за предмет заплащане на възнаграждение по сключените между „Агромашина груп“ ООД – изпълнител и К. Г. К. като възложител два отделни неформални договора за изработка - /ремонт на процесния трактор/, за които са издадени фактура № [ЕГН]/07.02.2023 г. и фактура № [ЕГН]/18.11.2021 г. Предявените насрещни искове имат предмет - заплащане на обезщетение за имуществени вреди, възникнали от неизпълнение на процесните договори. Изпълнителят „Агромашина груп“ ООД по тези договори е търговец, чийто предмет на дейност е търговия със селскостопанска техника, резервни части за нея и извършване на ремонтни дейности на такава техника. Следователно по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ сключената от търговеца сделка, която е свързана с упражняваното от него занятие, е търговска. Съгласно постоянната практика на ВКС, когато делото има за предмет спор относно вземане, произтичащо от търговска сделка по смисъла на чл. 365, т.1 ГПК, то същото се определя като търговско. От друга страна, възложителят по настоящия спор е физическо лице, а съгласно изричната разпоредба на чл. 2, т. 1 от ТЗ същият не е търговец. Макар и физическо лице, касаторът е регистриран като земеделски производител под код по БУЛСТАТ. Същият, използвайки процесния трактор, осъществява дейност с цел извличане на печалба и няма социално оправдание той да бъде третиран като икономически по-слабия субект в спорното правоотношение, което да му дава основание спрямо него да бъде приложен по-ниския имуществен праг, предвиден в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК за допускане до касационно обжалване. В този смисъл е неоснователно оплакването на касатора. В заключение: делото е търговско. След като делото, по което е постановено обжалваното въззивно решение, има характера на търговско, то на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК това решение ще подлежи на касационно обжалване само ако цената на иска, който е негов предмет, е над 20 000 лв. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК цената на предявените главни осъдителни искове за заплащане на възнаграждение за извършени работи, дължимо по двата неформални договора за изработка се определя от търсената сума. Видно от петитума на исковата молба, ищецът „Агромашина груп“ ООД предявява два иска, съответно за сумата 9 666.92 лв. с ДДС и за сумата 2 226.38 лв. с ДДС. По насрещните искове за обезщетение за вреди под формата на претърпени загуби ищецът К. К. претендира сума в размер на 2 786.80 лв. и под формата на пропуснати ползи сума в размер на 13 384 лв. Касае се за обективно съединени искове, чиято цена на всеки отделен иск е под 20 000 лв. Без значение е обстоятелството, че общата цена на предявените искове надхвърля сумата от 20 000 лв. В този смисъл е неоснователно оплакването на касатора. Ето защо, решението на Окръжен съд-Видин, което е постановено по тези искове, не подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационна жалба правилно е била оставена без разглеждане от другия състав на ВКС. Обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Следва да се посочи, че е без значение обстоятелството, че в диспозитива на акта на въззивния съд погрешно е посочено, че решението подлежи на касационно обжалване. Погрешното посочване на възможността за обжалване на решението не води до възникване на това право, тъй като редът за упражняване на инстанционен контрол е императивно уреден и за него съдът следи служебно. Воден от горното, съдът