Определение № 50910 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1784/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Н. К. чрез адв. Д. Н. от АК - П., против въззивно решение № 17/11.02.2022 г., постановено по в.гр.д. № 436/2021 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260112/16.07.2021 г. по гр. д. № 987/2020 г. на Плевенския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от Н. Н. К. иск с правно основание чл. 5 от ЗЛС, за поставяне под запрещение на М. Н. К. от [населено място], обл. П.. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Може ли съдът да не възприеме заключението на съдебните експертизи без да се мотивира защо, в съответствие с нормата на чл.202 ГПК и трябва ли съдът независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?; 2. Длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото заключение?; 3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 4. По въпроса за връзката между медицинския и юридическия критерии за поставяне на ответника М. К. под ограничено запрещение?; 5. За приложението на служебното и диспозитивното начало по делата с предмет поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение?; и 6. Страда ли М. К. от слабоумие или душевна болест по смисъла на чл.5 от ЗЛС, разбира ли свойството и значението на постъпките си?. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по първите три въпроса въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: Решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I ГО; Решение № 106 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г. на ВКС, II ГО; Решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, I ГО; Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I ГО. По четвъртия въпрос се сочи противоречие с Решение № 214 от 19.10.2015 г. по гр. д. № 1619/2015 г. на ВКС, III ГО и ППВС № 5/1979 г. на ВС. По отношение на пети въпрос се сочи противоречие с: Решение № 2895/20.11.1968 г. по гр.д. №557/1968 г. на ВС, II г.о. и Решение № 2484/24.10.1974 г. по гр.д. №2003/1974 г. на ВС, II г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата не е подал писмен отговор, и не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че предмет на предявения иск по чл. 5 ЗЛС от ищеца Н. К. е дееспособността на ответника М. К. /негов син/, а основанието на иска /материалноправните му предпоставки/ са наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на болния от тези страдания да се грижи за своите работи. Обсъдил е разпита на ответника, проведен от първата инстанция по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК. Намерил е, че дадените от ответника смислени и логични отговори на всички поставени въпроси, изясняват ориентация за време, място и обкръжение. Ответникът е заявил, че работи към [община], и че мете улиците. Знаел в какъв размер е заплатата му и стойността на автобусния билет до [населено място]. Заявил е, че получава парите си по банков път, но тегли пари, чрез банковата си карта с майка си, защото не е свикнал и се страхува да не му ги откраднат. Парите ги държала майка му, защото в противен случай щял да ги похарчи. Не пазарувал сам, защото купува продукти, с които не можело да се сготви. Личната му карта се съхранявал от вуйчо му, защото била важен документ. Искал да остане на работа, имал добри отношения с колегите си. Съдът е обсъдил е събраните по делото доказателства, но не е намерил те да установяват данни за наличието на душевна болест или слабоумие на ответника. Според заключението на допуснатата и изслушана от първата инстанция съдебно-психиатрична експертиза ответникът не страдал от слабоумие или душевна болест. Нивото на общото му интелектуално функциониране било в рамките на граничния вариант на нормална надареност, поради което, не можело да се приеме, че понастоящем той е с някаква форма и степен на умствена изостаналост. Не се констатирало да страда и от психична психотична болест. Независимо от ниското интелектуално функциониране и минимално изразените нарушения в мисловния процес, представите му за адекватни обществени и личностни взаимоотношения били правилно изградени. Ответникът възприел позволените и непозволените от законите и обществения морал действия и лично поведение, имал адекватни реакции към похвала и наказание. Психичните му възможности за оценка на смисъла на поведението му и контекста на ситуацията били съхранени. Посочено е, че вещото лице е извършило справка в регистъра на Отделение за диспансерно наблюдение на болни с психични заболявания при УМБАЛ „Д-р Г. Странски“ ЕАД - [населено място] където установило, че ответникът се води на диспансерно наблюдение с ЛАК № 6/21.09.2007 г. с диагноза “лека умствена изостаналост“, както и че няма отразяване на провеждано психиатрично лечение в психиатричните клиники на болницата от 2000 г. до настоящия момент. Според заявено в съдебно заседание от вещото лице, от момента на диспансеризирането е настъпила компенсация в психичното състояние на ответника. Умствената изостаналост много често била в детска възраст, но при подходящо обучение, жизненият и социален опит водели до натрупване на познания за света, по-правилна ориентация и компенсиране на интелектуалния дефицит. Според вещото лице, М. К. бил със задоволителна и много добра адаптация в среда с ниски изисквания /т. е. в едно общество с ограничени интереси, полага нискоквалифициран труд/, и към настоящия момент не можело да се приеме, че е с лека умствена изостаналост. Въззивният съд е посочил, че кредитира заключението на експертизата тъй като е компетентно и обосновано, дадено след личен преглед и освидетелстване на ответника и при отчитане на регистрацията му в ОДНБПЗ при УМБАЛ „Д-р Г. Странски“ ЕАД, и кореспондира с останалите доказателства /гласни, чрез разпитания от първата инстанция свидетел Д. Иванов/. Според свидетеля, като дете М. имал интелектуални затруднения, затова учил в помощно училище, но сега можел сам да се ориентира и да извършва елементарни дейности. Работел към социалните служби, на почасова работа - почиствал градинки и извършвал обща работа. Свидетелят го виждал в града с колегите му или с майка му. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че при заключение на съдебномедицинската експертиза, че ответникът не страда от слабоумие или душевна болест, и че липсва медицинският критерий по чл. 5 от ЗЛС, само въз основа на обстоятелството, че същия се страхува да тегли пари от банковата си карта и да държи личната карта у себе си, не може да се направи извод за наличието на основания за поставянето му под запрещение. Посочил е, че данните по делото, че майката на ответника е с психично разстройство, а вуйчо му - с алкохолна зависимост, т.е. че живее в неблагоприятна среда, както и че отношенията между ищеца и ответника - негов син, са влошени са ирелевантни при преценката дали едно лице следва да бъде поставено под запрещение. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос е свързан с преценката от страна на съда на експертното заключение по делото. В константната си практика, ВКС приема, че съгласно разпоредбата на чл. 195 ГПК, вещо лице се назначава когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. Заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано, като експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, но когато отхвърля заключението на вещото лице е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение. В настоящия случай въззивния съд не е отхвърлил, а е възприел заключението на вещото лице, като го е обсъдил заедно с другите доказателства по делото и с личния разпит на ответника. Изложил е мотиви и защо възприема същото. Вторият въпрос не може да се определи като обусловил правните изводи на съда и изхода на делото. В случая пред първоинстанционния съд е била назначена и изслушана само една съдебно- психиатрична експертиза. Т.е. липсват противоречиви експертни заключения относно основно и решаващо за изхода на делото спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания. Затова и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване. Поставеният трети въпрос, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Четвъртият въпрос е релевантен предвид възприетите от въззивния съд правни разрешения. Същия обуславя решението по делото, но съдът е съобразил установената съдебна практика. Съгласно приетите с ППВС № 5/1979 г. правни разрешения, за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания - медицинско /страдание от душевна болест или слабоумие/ и юридическо /невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта/. Предмет на делото за поставяне под запрещение е дееспособността на лицето, чието запрещение се иска, а основанието е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия да се грижи за своите работи. Съдът е длъжен да разпита лично лицето като този разпит предшества събирането на останалите доказателства. Вещото лице е компетентно да даде заключение досежно болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страдание, както и може ли лицето, чието поставяне под запрещение е поискано, фактически да се грижи за своите работи или интереси. Тези задължителни разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС са безпротиворечиво съблюдавани в практиката на ВКС. С атакуваното въззивно решение не е прието нещо различно. Наличието на критериите, визирани в чл. 5 ЗЛС, за поставяне на едно лице под запрещение са обсъдени във въззивното решение. Въззивният съд е посочил, че от разпита на лицето и от анализа на всички събрани по делото доказателства не се установява, ответникът да страда от слабоумие или душевна болест, и в случая липсва медицинският критерий по чл. 5 от ЗЛС. Пети въпрос не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е обуславящ изхода на делото и не е изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения. Въззивният съд не е разграничавал, нито ограничавал дейността си по събиране на относимите доказателства за дееспособността на ответника според двете възможности, предвидени в хипотезите на чл. 5, ал. 1 ЗЛС и на чл. 5, ал. 2 ЗЛС. Възприетата от него позиция по правния спор е за това, че предмет на иска по чл. 5 ЗЛС е дееспособността на ответника, а основанието /материалноправните предпоставки, при установяването на които искът следва да се уважи/ е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на болния от тези болести да се грижи за своите работи, съответства т.1 от ППВС № 5/1979 г. Въпрос шести е фактически, а не правен - касае установяването на факти и преценката на доказателствата, поради което не може да обуслови селектирането на жалбата. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.