Определение № 50344 от 27.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1392/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. О. С., представлявана от особения представител адв. Г. В., срещу решение № 260665 от 22.02.2022г. по гр.д. № 275/2021г. на СГС, ГО, II „Е” състав, с което е потвърдено решение № 20260969 от 25.11.2020г. по гр.д. № 42855/2019г. на СРС, 164 състав и касаторката е осъдена да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД разноски в размер на 400 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че А. О. С. дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД следните суми, представляващи неплатени задължения по договор за потребителски кредит № 2167659/23.02.2016г., сключен с кредитора „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение № 1/09.01.2017г. към рамков договор за цесия от 20.12.2016г., а именно: 9905,44 лева, представляваща подлежаща на връщане заета сума /изискуема главница/, заедно със законната лихва от 31.10.2018г. до окончателното ѝ погасяване, и сумата 1609,60 лева – обезщетение за забава за периода от 14.05.2016г. до 31.10.2018г., за които суми на 14.11.2018г. по ч.гр.д. № 69726/2018г. по описа на СРС, 164 състав в полза на ищеца е издадена заповед по чл.410 ГПК, както и А. О. С. е осъдена да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД разноски в размер на 880,33 лева – за исковото производство, и на 280,33 лева – за заповедното производство. В касационната жалба се поддържа, че акцентът в мотивите на въззивния съд пада главно върху спазената процедура за удомление по чл.47 ГПК и информация от служебно лице – призовкар. Поради това се твърди, че въззивното решение е напълно пасивен акт, в който отсъства заинтересоваността да се прибегне до автентична и актуална информация за гражданското състояние на А. О. С., като се поискат служебно данни от системата „ГРАО”. Навеждат се и доводи, че с въззивното решение се отдава приоритет на ищеца в стремеж за максимално удовлетворяване на неговите претенции, като се изтъква основният довод, че адресът за връчване е този, посочен в договора за кредит – неустойчив аргумент, непочиващ на актуална информация. Сочи се, че не е подложен на сериозен фактически и правен анализ конфликтът между страните, като не е отчетена динамиката и промените, които биха могли да настъпят в житейския статус на касаторката. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се формулира следния въпрос: „Защо при недостатъчно добре изяснени обстоятелства по уведомяването и аргументи, недостатъчно добре обосновани, се отхвърля моята жалба?”, като се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно съгласно чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради нарушение на материалния закон, което дава основание да бъде характеризирано като недопустимо и нищожно. Излагат се и следните доводи: че въззивното решение е в противоречие с материалния закон; че с него е нарушено правото на информираност относно тълкуването на правата на особения представител; че са неубедителни аргументите, че „кредиторът е направил опит да изпрати уведомление за сключения договор за цесия лично до длъжника” и че липсват данни длъжникът да е проявил активност да се поинтересува за какво е бил известен; че с връчване на исковата молба и приложените към нея книжа длъжникът следва да се счита уведомен за извършената цесия; че съвпадането на крайните изводи на двете инстанции не би трябвало да е основание обжалваното решение да се потвърди. Ответникът по касация „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, представляван от юрисконсулт Н., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е изтъкнал, че съгласно чл. 269 ГПК дължи произнасяне по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверка на законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Споделил е напълно фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му, като е изложил и съображения по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, очертаващи и предметния обхват на въззивната проверка. Приел е за безспорно между страните наличието на сключен договор за кредит № 2167659 от 23.02.2016г. между „Уникредит Консюмър Файненсинг ЕАД - като кредитор, и А. О. С. - като кредитополучател, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 10 000 лева срещу задължение за връщането на сумата в срок от 120 месеца на равни вноски, включително начислените лихва, такси и застрахователна премия, с крайна падежна дата за плащане на задължението - 14.02.2026 година. От заключението по допуснатата ССчЕ, неоспорено от страните, е приел за установено, че ответникът е погасил 474,91 лева от размера на предоставената сума, като непогасено е останало вземането за 9905,44 лева, представляващи изискуемата главница, заедно със законната лихва от 31.10.2018 година, както и сумата от 1609, 60 лева, представляващи обезщетение за забава за периода 14.05.2016 до 31.10.2018 г. По отношение на единственото оплакване, касаещо надлежното връчване на уведомлението за извършената цесия между цедента „Уникредит Консюмър Файненсинг“ ЕАД и цесионера „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД по силата на договор за прехвърляне на парични задължения от 09.01.2017г., въззивният съд е приел, че този ефект е настъпил най-късно с връчването на исковата молба и приложенията към нея на особения представител на ответника. Посочил е, че към исковата молба са били приложени уведомление, че вземането е прехвърлено, подписано от цесионера, както и нотариално заверено пълномощно, по силата на което „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД е упълномощена от цедента да извършва уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Изложил е съображения, че смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен интересът на длъжника и да не се дава възможност на кредитора да злоупотребява с правата, които получава чрез договора за цесия, като в конкретния случай кредиторът е направил опит да изпрати уведомление за сключения договор за цесия лично до длъжника на посочения в договора за кредит адрес, приет и за адрес за кореспонденция, и тъй като призовкарят при ЧСИ Н.М. е удостоверил, че С. не живее на адреса по данни от собственика на имота, е било залепено уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК и липсват данни длъжникът да е проявил активност да се поинтерсува за какво е бил е известен. Посочил е, че в исковото производство също е осъществена процедурата по призоваване на ответника по реда на чл.47 от ГПК, като е направено нещо повече - назначен е особен представител. Приел е, че особеният представител разполага с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, и няма пречка той да приема материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно вече възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т. е. между страните в процеса, като е споделил даденото в Решение № 198/18.01.19г. по т.д.№ 193/18г. на Първо т.о. на ВКС разрешение. Поради това е достигнал до извод, че с връчване на исковата молба и приложените към нея книжа длъжникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия, което обстоятелство на основание на основание чл.235, ал.3 от ГПК съдът е необходимо да вземе предвид при решаване на делото. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в изложението си касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който се твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос: „Защо при недостатъчно добре изяснени обстоятелства по уведомяването и аргументи, недостатъчно добре обосновани, се отхвърля моята жалба?”, няма характера на правен въпрос и не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е предпоставен от съдържащи се в него оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводстваните правила и необоснованост, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК, а едва след допускане на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че изводът на въззивния съд за надлежно съобщаване на цесията най-късно с връчване на препис от исковата молба и доказателствата на особения представител на ответницата е съобразен с постоянната практика на ВКС, обективирана в Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 198/18.01.19г. по т.д.№ 193/18г. на ВКС, I т.о. и др. Неоснователни са и бланкетно наведените в изложението доводи за нищожност и недопустимост на въззивното решение. Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение – такова, което не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, което не е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, което не е изготвено в писмена форма или не е подписано, в което волята на съда е изразена по начин, който поради абсолютната й неразбираемост не позволява да се изведе, дори и чрез тълкуване, нейното съдържание. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Обжалваното решение е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната компетентност на съда и в изискуемата форма. Волята на съда е ясно и разбираемо изразена. Атакуваното решение отговаря и на всички изисквания за допустимост. По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на ответника следва да се присъдат разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,