Определение № 4347 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1855/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника А. С. А. срещу въззивно решение № 450 от 18.08.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1068/2024 год. по описа на Окръжен съд – Благоевград, поправено с решение № 597 от 25.11.2025 год., с което, след като е отменено решение № 220 от 02.11.2022 год., постановено по гр. дело № 1199/2021 год. по описа на Районен съд – Сандански, е определен на основание чл. 128, ал. 1 СК режим на лични контакти на бабата М. Д. Я. и дядото Д. И. Я. с децата Е. А. А. /родена през год./ и Д. А. А. /родена през год./, който режим на лични контакти се осъществява в гр. С. в присъствието на Е. К. И. – баба на децата по бащина линия и в присъствието на социален работник, който е с образование по специалност „Психология“ или е педагог от Агенция „Закрила на детето“, отдел „Закрила на детето“ - град С., както следва: всеки последен петък от месеца в рамките на 2 часа, като личните контакти се осъществяват съобразно учебните занятия на децата, и когато децата са на училище сутрин режимът се осъществява за времето от 17.00 ч. до 19.00 ч., а когато децата са след обяд на училище режимът се осъществява за времето от 10.00 ч. до 12.00 ч., като този режим се спазва до настъпването на обстоятелства за неговото изменение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил събрал необходимите доказателства, въпреки изричните указания дадени с решение № 563 от 03.10.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4618/2023 год., ІІІ г. о., ГК. При определяне на мерките за лични отношения приложил общ подход за двете деца, без да съобрази препоръчаните от експертите – психиатър и психолог и в приет по делото социален доклад необходими мерки за преодоляване на настъпилото в отношенията между всяко от децата и прародителите отчуждение, готовността на ищците да ги приложат и поведението им в хода производството по делото. Вещите лица били дали заключение кое е най-доброто за всяко дете с оглед данните по делото, което ако било съобразено от въззивния съд, то лични отношения въобще не следвало да бъдат допускани. Децата нямали осъзната потребност да общуват с баба си и дядо си, а и при констатираната сложна обстановка следствие смъртта на майка им и силно обтегнатите взаимоотношения, уважаването на искането по чл. 128 СК щяло да е във вреда на децата, тъй като не било възможно безпроблемното протичане на контактите на ищците с тях и имало опасност да им се нанесат сериозни психични травми. В този смисъл интересът на децата следвало да се преценява с оглед възможностите на бабата и дядото да общуват с тях и да не ги правят свидетели на скандали и обвинения спрямо техният баща и неговата майка, т.е. доколко ищците можели да отглеждат и възпитават децата и какво влияние могат да окажат върху развитието им като личности. Вещите лица били потвърдили пред въззивната инстанция, че няма гаранция за действията на ищците пред децата и не може да бъде дадена, с оглед амбивалентното им отношение и поведение и явно неотработените емоции. Въззивният съд напълно бил пренебрегнал влязлата в сила осъдителна присъда за извършено престъпление по чл. 147, ал. 1 НК от Д. Я. срещу бащата на децата /чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК/. Въззивният съд бил отказал без мотиви да уважи искането на ответника за изготвяне на нов социален доклад от ДСП – гр. Г. Д., съобразно изричните указания на ВКС, за това дали и какви действия били предприети от ищците по изпълнение на препоръките, дадени с доклада от ДСП – гр. С. и заключението на вещите лица за необходимостта от провеждане на продължителна психологическа работа с ищците, с цел усвояване на приемливо поведение за възстановяване на контактите им с двете деца и съумяване да отработят по правилен начин със специализирана помощ негативните емоции, с които са натоварени по повод кончината на дъщеря им и дисхармоничните взаимоотношения с бащата на децата за гарантиране на емоционалното и психическо добруване на всяко от децата. Според установената практика на ВКС, съдът бил длъжен служебно да следи за интересите на децата, т.е. той не можел да откаже да прецени твърдение на страна или да допусне доказателствено искане, независимо от това кога е направено, щом те са от значение за установяване най-добрия интерес на децата. Съгласно чл. 128, ал. 1 СК, мерките за лични отношения с бабата и дядото се определяли, ако това е в интерес на детето. Интересът на детето изисквал да бъдат преценени всички обстоятелства, имащи отношение към възможността за правилното му отглеждане и възпитание, за създаване на трудови навици и изграждането му като съзнателна личност. Според § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, преценката за най-добър интерес на детето се основавал на желанията и чувствата му, физическите, психически и емоционални потребности, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, която му е причинена или има опасност да бъде причинена, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към детето. Възрастта на детето и здравословното състояние на неговите баба и дядо били едни от определящите фактори дали и с каква продължителност следва да бъдат определени мерки по чл. 128, ал. 1 СК. С оглед възрастта на всяко едно от децата следвало да бъде преценено какви грижи трябва да бъдат полагани за тях и в състояние ли са бабата и дядото да ги полагат, а когато детето било в най-ниска възраст, налагаща постоянни грижи, то позволява ли здравословното им състояние да ги полагат – в противен случай, детето би могло да бъде подложено на неоправдан риск. Неоправдан риск можел да възникне и когато дълго време нямало контакти между бабата и дядото и детето, какъвто несъмнено бил случаят с детето Д. А., която не била имала съзнателни контакти с ищците; когато емоционалната връзка била прекъсната, а детето /все още с неукрепнала психика/ било е поставено в ситуация да общува с тях продължително време, без присъствието на родителя си или друг свой близък. Въззивният съд не бил съобразил, че определянето на режим на лични отношения с ищците, без присъствие на бащата, би могло да създаде опасност за емоционалното му здраве, каквото било и изричното заключение на вещите лица. Не бил отчел, че ищците съзнателно или не въвличат детето Е. А. в конфликтите с баща й, както и приживе с нейната майка. По този начин те поставяли под заплаха психичното й здраве и поведението им се нуждаело от корекция, нещо, което било констатирано както в социалните доклади, така и от вещите лица. Отделно от това детето Е. А. било настроено негативно спрямо ищците в резултат на техните действия спрямо майка й и баща й – тя била пряк свидетел, че бабата и дядото се държат зле с майка й, а също така настройвали и нея срещу баща й. Ищците обвинявали бащата, насаждали у детето ненавист към него, заплашвали го. Налагал се извод, че ищците прехвърляли вината за случилото се с Р. Я. само и единствено върху ответника. В случая не били налице задължителните предпоставки за уважаване на иск по чл. 128 СК – ответникът не се противопоставял на контактите на децата с ищците, а само и единствено изпълнявал волята на децата си, които ясно заявявали, че не желаят да имат контакти с ищците /вещите лица били посочили, че децата не са манипулирани, а подкрепят баща си/; осъществяването на контакти с ищците не било в най-добър интерес на децата – според вещите лица, ищците трябвало да проведат продължителна психологическа работа с цел усвояване на приемливо поведение за възстановяване на контактите им с двете деца и с цел гарантиране на емоционалния им и психически комфорт, като към настоящия момент децата не били готови да се отделят от значимите обекти – в случая бащата и бабата по бащина линия, поради факта, че отделянето от тях предизвиквало у децата тревожност от раздяла, което съотнесено към възрастта и травменото преживяване със загуба на майката при драматични обстоятелства било рисково за емоционалното състояние и общото функциониране на децата. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ В производство по спорна съдебна администрация по чл. 128 СК за определяне на мерки за лични отношения между баба и дядо и ненавършили пълнолетие техни внуци, задължен ли е съдът да извърши преценка за най-добрия интерес на всяко от децата поотделно, както и да събере служебно доказателства, необходими за формиране на тази преценка? 2/ В производство по спорна съдебна администрация по чл. 128 СК за определяне на мерки за лични отношения между баба и дядо и ненавършили пълнолетие техни внуци, съдът без да разполага със специални знания в съответната област, може ли да пренебрегне изцяло заключението и препоръките на приетата по делото комплексна експертиза, която дава ясно становище за най-добрия интерес на децата при определяне режима на лични отношения? 3/ Какви са предпоставките, при които съдът преценява най-добрия интерс на децата, при определяне режима на лични отношения между малолетни деца и техните баба и дядо, съгласно чл.128, ал. 1 и 3 СК? Интересът на детето свежда ли се само до общите постановки на § 1, т. 5 от ДР на 3aкона за закрила на детето и т. 3 от ППВС № 1/12.11.1974 год. или следва да се преценява персонално и индивидуално за всеки отделен случай и за всяко отделно дете? 4/ Има ли преклузия за сочене и събиране на доказателства от въззивния съд в производство, в което следва да се преценят интересите на ненавършили пълнолетие деца? При определяне на мерките за лични отношения между баба и дядо и малолетни внуци по смисъла на чл. 128 СК, и наличие на твърдение от родителя за съществуваща опасност за психическото и емоционалното здраве на децата, за съда съществува ли задължение служебно да събира доказателства, включително да изисква изготвянето на социален доклад, относно обстоятелства, имащи отношение при решаването на спора в интерес на ненавършилите пълнолетие деца? 5/ По какви критерии следва да се ръководи съдът при преценката за интереса на детето при определяне на режим на лични контакти с техните баба и дядо по смисъла на чл. 128 СК при наличие на твърдение от родителя за съществуваща опасност за психическото и емоционалното здраве на детето? 6/ Коя е първата необходима предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл. 128, ал. 1 СК и съществува ли правен интерес от водене на дело по чл. 128, ал. 1 СК, след като бащата, като единствен жив родител, не препятства осъществяването на лични контакти, но детето не желае да осъществява такива? Възпрепятстването за осъществяване на личен контакт между бабата и дядото и внуците от страна родителя презюмира ли се или подлежи на пълно и главно доказване в производството по чл. 128, ал. 1 СК? 7/ Имат ли значете за режима на лични отношения по чл. 128, ал. 1 СК възрастта на децата, здравословните проблеми на дядото и прекъснатият за продължително време контакт между тях? Когато съдът е сезиран с искане по чл. 128, ал. 1 СК длъжен ли е същият да се ръководи на първо място от интересите и желанията на децата при постановяване на съдебното решение и представлява ли нарушение на материалния закон поставянето на приоритетно място на качествата и желанията на бабата и дядото – ищци, при определяне параметрите на режима на лични контакти? При определяне на мерки за лични отношения по предявен иск с правно основание чл. 128, ал. 1 СК от бабата и дядото, какво е значението на обстоятелството, че едното дете заявява категорично нежелание за срещи и лични отношения с тях, а другото дете не ги познава и определянето на лични отношения в този случай е ли в най-добър интерес на децата? 8/ В най-добър интерес на детето ли е осъществяване на съдебно санкционирана принуда за осъществяване на лични контакти с негови близки, които детето категорично отказва да вижда? 9/ При съединени за общо разглеждане искове от двама ищци /баба и дядо/за лични контакти с две деца в едно производство, съдът длъжен ли е да постанови отделен диспозитив за мерките за лични отношения между всеки ищец и всяко дете? 10/ При определяне на мерки за лични отношения по предявен иск с правно основание чл. 128, ал. 1 СК от бабата и дядото, какво е значението на обстоятелството, че дядото е осъден с влязла в сила присъда за извършено престъпление срещу бащата на децата и определянето на лични отношения в този случай, е ли е в най-добър интерес на децата? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първите пет въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответниците по касационната жалба М. Д. Я. и Д. И. Я. са депозирали писмен отговор, който обаче е подписан само от тях. Ето защо и на основание чл. 101 ГПК следва да им бъде указано да приведат отговора на касационната жалба в съответствие с изскването, установено в разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК, към която препраща чл. 287, ал. 1, изр. 2 ГПК, а именно отговорът на касационната жалба да бъде приподписан от адвокат. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищците са баба и дядо на децата Е. и Д. по майчина линия. Майката на децата била починала вследствие на суицид на год., когато Е. била на години и месеца, а Д. – бебе на месеца. Бащата на децата и ищците били в изключително влошени взаимоотношения, чиято история била от преди смъртта на майката на децата. Семейство Я.и не приемали бащата на децата и връзката му с тяхната майка, като между страните съществували взаимни упреци, неразбирателства, непоносимост. Отношенията между възрастните били оказали и оказвали въздействие върху психиката, емоционалното и ежедневно развитие на двете деца и към настоящия момент. След смъртта на Р. Я. страните задълбочили негативните си настроения един спрямо друг, като всеки упреквал другия за смъртта на майката на децата, която била отнела живота си след тежка депресия – за това свидетелствали решение № 232 от 13.12.2022 год., постановено по ВНЧХД № 835/2022 год. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което била потвърдена присъда № 900203 от 04.07.2022 год., постановена по НЧХД № 510/2022 год. по описа на Районен съд – Сандански, както и анализът на заключението на вещите лица по изслушаното във въззивното производство заключение по комплексната съдебно- психиатрична и психологична експертиза. Установено било въз основа на заключението по изслушаната във въззивното производство експертиза и разпита на вещите лица в съдебно заседание, както и от дадените лични обяснения на бабата и дядото пред съда, че било налице кумулирано интензивно напрежение в отношенията в разширеното семейство – родителите на майката /сем. Я./ и бащата на децата – А. А.. Боледуването на Р. Я. и невъзможността на семейството да се справи с проблема било свързано със сериозни проблеми в семейната система на функциониране, изправяйки я в доста рискови за децата й ситуации, като в този период А. А. бил изключително и интензивно натоварен с отговорността както за отглеждането на децата си, така и със справянето с рисковото поведение на майката, която била реализирала агресивно поведение към Д. А. /опит да я удуши/, довело до извеждане на детето от семейната среда и предприемане на ограничителни мерки спрямо майката. Смъртта на майката била предизвикала психотравмени преживявания у всички в семейството, довели до взаимни обвинения за взиманите решения, негативизъм, чувства на гняв и обида, резултирали в прекратяване на комуникацията между А. А. и децата с ищците. В среда на влошени отношения между възрастните, здравословни проблеми на майката и ранната с детска възраст децата растяли в несигурност, непълноценност на връзките и личният пример на възрастните и най-вече на техния баща били определящи при формиране личните им възприятия относно заобикалящия ги свят, ценностите и представите за „добро“ и „зло“. Бащата бил възрастният, с когото децата се чувствали сигурни, обгрижвани, пълноценни и в защитена среда. За тях той бил личния пример ежедневно, към неговото одобрение децата се стремяли в поведението си и в контактите си с околните. Въззивният съд е приел, че интересът на децата следва да бъде преценяван поотделно като се съобразяват не само възрастта им, но и личните им характери и потребности. По отношение на детето Е. А. било установено, че същата е родена на год. и към момента е навършила години. Детето било в ученическа възраст, без данни за трайни увреждания или хронични заболявания. Имало личен лекар и посещавало редовно училище, като се отглеждало от баща си с активното участие на бабата по бащина линия. Личният лекар бил дал сведения и това било отбелязано в социалния доклад /представен във въззивното производство/, че момичето имало нормално физическо и нервно-психическо развитие, като боледувало сравнително рядко. Е. имала изградени навици и умения, като според вещите лица по изслушана комплексна експертиза във въззивното производство Е. била пораснала „бързо“. Стремяла се да бъде партньор на бащата, което с оглед възрастта й следвало да се отчете обременително, но било неизбежно предвид ситуацията в семейството след смъртта на майката. Е. била свидетел и осъзнавала влошените взаимоотношения между баща й и ищците, които не одобрявала. Всяко негативно отношение към баща й рефлектирало към личната настройка на детето спрямо този човек или хора и среда, като го мотивирало да приеме негативно същия човек. Така Е., присъствайки на конфликти между майка й и баба й и на конфликтни ситуации между баща й и семейство Я.и била изградила в себе си негативизъм, който бил довел до нежеланието й да се вижда с бабата и дядото по майчина линия. Както сочели и вещите лица, изготвили комплексната експертиза: „По време на интервюто Е. постоянно наблюдава емоциите на баща си и когато той става тревожен, тя огледално и като скачен съд засилва собствената си тревожност, притеснявайки се за него. Необходимостта Е. да порасте с проблемите и събитията в семейството със загуба на майка и на фона на опити от родителите и за дискредитиране фигурата на баща й било довело до преждевременно придобиване на зрялост у детето с възприемане на роли и позиции, характерни за по голяма и зряла възраст, а именно - родителска позиция спрямо сесра й Д. и партнираща позиция по отношения на баща й А.. Емоционалността на детето била правопропорционално свързана с емоциите на бащата А., което подопределяло и цялостното й поведение, когато имало необходимост от взимане на решения и в частност, желанията, решенията на Е. по отношение на съдебния казус било зависимо изцяло от реакциите на одобрение или неодобрение от бащата. И в тази връзка, когато бащата се бил успокоил, преработил, преживял, редифинирал и успял да се дистанцира от психотравменото си преживяне, тогава и Е. щяла да има увереността и спокойствието да направи различен от този на бащата избор“. Освен това Е. навлизала във възрастта на пубертета, което допълнително натоварвало крехката й емоционалност и съответно щяло да се засилва желанието й за сигурност и устойчивост. Тя била дете с висока интелектуална продуктивност, добри възможност за съхраняване и репродукция на възприета информация, мислела абстрактно и логично, като тези когнитивните качества й давали възможност да изразява адекватни на личните си преживявания и позиции по отношение на жизнените ситуации, в които попада и да има лична оценка на ситуацията в семейството. В този смисъл заявеното от Е. пред районния съд при изслушването й и описаното в социалните доклади, че не желае да комуникира със семейство Я.и, не можело да се отчете като външна намеса в желанията и нагласите й спрямо бабата и дядото по майчина линия. Този извод се потвърждавал и от психологичното изследване на детето, от което се установявало, че е „с нормален към позитивен социален резонанс, изразяващ се в увереност да заявява себе си и да постига желаното признание и зачитане от средата в която функционира.“. В този смисъл по отношение Е. А. следвало да бъдат съобразени характеристиките и възрастта на детето на фона на случилото травматично преживяване от смъртта на майката и влошените отношения между възрастните в процеса, за да приеме дали е в неин интерес да комуникира с баба си и дядо си. По аргумент от чл. 128, ал. 1 вр. с чл. 59, ал. 8 и 9 СК следвало да бъде осъществена преценка дали е в интерес на детето да осъществява контакти с тези възрастни, като съответно при необходимост да бъде определено осъществяването на личните отношения да е в присъствието на определено лице, като това може да е и такова лице извън семейството. Ищците били кръвни роднини на детето, на възраст и здравословно състояние, които определяли и отношенията и възприятията им към живота и събитията. Характерът, ежедневието и начина на мислене като светоглед на същите неминуемо бил определен и от смъртта на дъщеря им – майката на децата. За тях загубата на собственото им дете била нормалния източник на желанието им да са свързани с внучките си и да участват в техния живот. В поведението и начина на мислене на бабата и дядото присъствали дефицити, свързани със собствената им невъзможност да преодолеят смъртта на детето си. Това било житейски логично и оправдано, но следвало да се съобразява по отношение на личните контакти с децата. Като се имало предвид, че от дълъг период от време бабата и дядото и Е. не били имали пълноценна комуникация, въззивният съд е счел, че следва да се определи режим на лични отношения, с който да се даде възможност за коригиране на започналото отчуждаване между детето и бабата и дядото. По делото липсвали доказателства, от които да се направи извод, че бабата и дядото имат или са проявявали негативни нагласи спрямо внучката си Е.. Напротив установено било, че Е. ги била посещавала и нямало доказателства бабата и дядото да са проявили агресивно поведение или застрашаващо такова живота и здравето на детето. С нормата на чл. 128 СК законодателят бил признал на бабата и дядото самостоятелно право на личен контакт с детето. Не можело да се оспори, че в принципен план за всяко дете се следва да бъде отглеждано в семейна среда при пълноценен контакт с всички възрастни в семейството. Никое дете не можело да има интерес се отчужди от близките си. Въпреки създалата се ситуация в тази семейна връзка, следвало да бъде осигурена възможност на бабата и дядото да се виждат с детето Е.. Това било в интерес на детето, защото щяло да му даде шанс да опознае бабата и дядото по-отблизо в една по зряла възраст и съответно да направи равносметка на преживяното. Според заключението по комплексната експертиза, контактите можело да причинят на детето повторно преживяване на травмата отпреди, поради което въззивният съд е приел, че тези контакти следва да са краткотрайни и в присъствието на социален работник със специалност по психология или социален работник педагог, който до участва в срещите и подпомага детето при осъществяване на комуникация с бабата и дядото, които да бъдат поставени в изолирана среда, за да се избегне евентуалното напрежение заради недобрите отношения с бащата, на когото Е. подражавала и възприемала като значим за нея и единствен родител. Възрастните постепенно щели да могат да предадат на внучката си наученото от тях като опит и знания, да предадат прародителските си и наследствени традиции и обичаи. Контактите следвало да се осъществяват в гр. С., където живеело детето. От една страна това била средата, която му била позната и в която то се чувстало защитено и сигурно, а от друга страна нямало да се налага да пътува, което не било оправдано и безопасно за възрастта му. Срещите следвало да са извън жилището на бабата и дядото, поради което било без правно значение дали жилището им е обезопасено, както изтъквал ответникът. По отношение на детето Д. било установено, че е родено на год. и понастоящем е на години. То също се отглеждало от баща си, с активното участие на бабата по бащина линия. Д. посещавала детска градина, като имала личен лекар, който давал сведения, че тя боледува по-често от Е. и съответно е по-податлива на различни вируси. Детето в момента изграждало навици, като с ежедневните хранене и обличане се справяла сама. Както за Е., и за Д. били осигурени от бащата всички необходими условия за тяхното нормално развитие – подслон, топлина и уют, облекло, съобразено с възрастта, пола и сезона, разнообразна храна, според предпочитанията и нуждите на децата, лекарства, учебни помагала, пособия, консумативи.Установено било също така, че детето Д. не било запознато със събитията около смъртта на майката. За Д. нейната майка била „звездичка“, като детето не било присъствало и не било участник в отношенията на семейството преди и непосредствено след смъртта на майката, като не можело да се приеме, че е запознато и осъзнава напълно влошените отношения между баща й и ищците. Д. била бебе на месеца, когато майка й починала и нямала спомени от този период. Детето било любознателно и любопитно, отглеждало се в сигурна среда от баща й. Д. била добронамерена, реактивна, любопитна, реагира със спонтанност към стимулите на средата, със съответна емоционална рецептивност. Въззивният съд е счел за доказано, че Д. не е обременена толкова и така емоционално като сестра си Е., доколкото не била „ангажирана и „потопена“ в травматичната история, в резултат на което израствала дистанцирана от цялостната психотравмена житейска история. Ищците не били участвали в живота на Д.. Те познавали детето от раждането му, но то не ги познавало, доколкото малко след раждането й майката била починала, взаимоотношенията станали непоносими и бабата и дядото били прекъснали срещите с децата, заради конфликтите с бащата. Д., като по малката сестра, била силно привързана към Е., заради и което и подражавала като поведение и решения. Въззивният съд е приел, че при осъществяване на контакти с бабата и дядото по майчина линия децата не следва да бъдат разделяни, както и че контактите следва да се осъществяват в един и същи период от време и продължителност по местоживеене на детето в гр. С.. Доколкото след раждането на Д., майката била реализирала суицид и детето било бебе, то не се установявало това събитие да е повлияло в развитието на детето към момента, а и неговият баща и по-голяма сестра Е., както и бабата по майчина линия – свидетелката И., полагали грижи и демонстрирали поведение на защита за по-малкото дете. Детето Д. било спокойно и емоционално релаксирано, липсвало напрежение и притеснение, че е в непозната среда, разказвало с усмивка за себе си и семейството си при интервюто за нуждите на комплексната експертиза. В този смисъл влошените взаимоотношения между възрастните и смъртта на майката определяли отношенията на двете деца към бабата и дядото по майчина линия, от една страна, а от друга страна – липсата на контакти за продължителен период от време. Въззивният съд е счел, че за детето Д. ще е от полза и в негов интерес да осъществява лични контакти със семейство Я.и, от които ще придобие нови знания и умения за комуникация за по-пълноценното му развитие. Отричането на участието на бабата и дядото в живота на детето не можело да се приеме, че е в негов интерес. Д. била на възраст и в различно от Е. емоционално състояние – поради липсата на предходна обремененост от миналите събития, като при срещата с ищците за нуждите на комплексната експретиза била проявила любопитство, позволила била на баба си – М. Я.и да я целуне, като и двете деца се били съгласили да приемат подаръците носени от бабата и дядото. Въззивният съд е посочил, че според вещите лица по допусната /според указанията на ВКС/ и изслушана комплексна експертиза, предходното поведение на бабата и дядото в отношенията с майката и бащата на децата било вредно и не било от полза за децата, че всяка конфликтна ситуация, създадена между възрастните, неминуемо се отразявала на психичното и емоционално развитие на децата, но същевременно нямало данни такова отношение да е било проявено спрямо децата. Приел е за доказано, че откритото и заявено отрицание на бащата А. А. по отношение на ищците заради страхове, че същите ще се намесват в отношенията му с децата, към настоящия момент, е непреодолим фактор за решенията на Е. А., защото тя подкрепя баща си безпрекословно, а Д. подражава на кака си Е., като всички принудителни интервенции и процедури от институции само биха засилили опозиционното поведение у децата, както и ще пддържат негативните чувства у Е. към сем. Я.и, именно заради принудителния характер на срещите, без подкрепата и одобрението от бащата. Посочил е, че според вещите лица, семейната система на А. А. и децата Е. и Д. не е готова за промяна, заради обстоятелството, че преодоляването на предизвикателствата след смъртта на Р. Я. за постигането на семейна хармония, спокойствие и предвидимост за Е. и Д. са довели и до защитно поведение у семейството, свързано с мобилизация на цялата система за поддържането на стабилността й.“. Съществували и се установявали притесненията на бащата, че доколкото Д. не е запозната със събитията около смъртта на майка й, е възможно бабата и дядото да й поднесат тази информация по начин, който не е подходящ за детето според възрастта и емоционалното му развитие. Същевременно въззивният съд е формирал извода, че появата в живота на децата на бабата и дядото по майчина линия може да бъде само и единствено от полза и в техен интерес. Не било доказано, че стремежът на ищците да виждат децата е в такава степен застрашаващ техния живот и ежедневие, до степен да се наруши тяхното спокойствие. Неминуемо създаването на условия за лични контакти на децата с прародителите им щяло да е свързано с трудности в началото, но с подкрепата на социалния работник и в процеса на развитие на тези отношения за тези деца щял да бъде постигнат ефект – като опознаели баба си и дядо си децата щели да знаят, че има и други възрастни в живота им, на които могат да разчитат и да бъдат подкрепяни и от тях в израстването си. Определянето на режим на лични контакти не можело да се оценява хипотетично, каквито били изводите на вещите лица, че: „заради семейната история и съществуващия риск тя да се отрази патологично на функционирането на детето, така и заради риска от подмяна на истината с объркване на детето при опит за въздействие и манипулиране от страна на възрастните.“. Такава евентуалност Д. да приема смъртта на майка си по различен начин съществувала обективно и не се определяла само от поведението на бабата и дядото, доколкото в същата степен на хипотетичност и съвсем външен на системата човек, случаен познат или съсед, можел да разкаже на Д. за суицида на майката. Поради изложеното въззивният съд е формирал извода, че следва да бъде определен режим на лични контакти на бабата и дядото по майчина линия с децата Е. и Д. за да не се прекъсва връзката с прародителите, което винаги е в интерес на децата и за да бъде осигурено пълноценно семейно значимо и в ценностен план развитие на децата, както следва: всеки последен петък от месеца в рамките на 2 /два/часа, като същите лични контакти се осъществяват съобразно учебните занятия на децата, и когато децата са на училище сутрин режимът се осъществява за времето от 17:00 часа до 19:00 часа, а когато децата са след обяд на училище – режимът се осъществява за времето от 10:00 часа до 12:00 часа, Посочил е, че според вещите лица, ако се уважи желанието на бабата и дядото по майчина линия да упражняват правата си, то следва срещите да се осъществяват в присъствието на значим за децата възрастен – бащата или бабата по бащина линия. В тази връзка е счел, че не следва бащата да участва в тези срещи, доколкото между страните по делото не е преодолян негативизма и взаимните обвинения относно предходните събития /взаимна непоносимост, взаимни обвинения/. За да се чувстват децата комфортно и за да се даде възможност да се чувстват защитени и за да се ограничи сочения риск от вмешателство на сем. Я.и в отношенията баща – деца, така и да не бъде допуснато нарушаване на равновесието в семейната система, следва на срещите да присъства бабата по бащина линия – свидетелката И. – от една страна децата познавали баба си Е. И.а и й имали доверие /каквото било и отношението на бащата А. към нея/, а от друга – контактите в присъствието на тази баба щяло да даде възможност на децата да не се стремят да подражават на бащата в отношенията си с ищците и да се отпуснат в комуникацията си. Ако се приемела за вярна евентуалната възможност ищците да направят опит да настроят децата спрямо бащата или по неподходящ начин да разкажат на Д. за смъртта на майката, то социалният социалния работник и Е. И. с присъствието си щели да гарантират това да не се случи. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответника, че с едно позитивно решение на децата ще бъде оказано негативно въздействие и принуда, която ще ги травмира. Действително всяка външна намеса в живота на децата оказвала и имала странични ефекти и ги правела тревожни, напрегнати, отричащи и неприемащи поведението и решенията на възрастните. От друга страна децата, с оглед възрастта им, винаги били поставени в положение да съобразяват поведението и желанията си с тези на възрастните. В случая съдебната намеса била необходима, доколкото между възрастните не можело да се постигне консенсус относно начина на комуникация на децата с бабата и дядото по майчина линия и решението на съда щяло да постигне необходимия баланс при израстването на децата. Чрез срещите с бабата и дядото на децата щял да бъде създаден известен дискомфорт, особено на Е., която ги отричала изначално, но той бил преодолим и в интерес на децата било да растат обградени от вниманието на възрастните в семейството, в това число бабата и дядото по майчина линия. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за прмяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставените в изложението въпроси по т. 1, 3 и 4 в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – които обобщени са свързани със задължението на съда в производството по чл. 128 от СК за определяне на мерки за лични отношения между баба и дядо и ненавършили пълнолетие техни внуци да извърши преценка за най-добрия интерес на всяко от децата поотделно, както и да събере служебно доказателства, необходими за формиране на тази преценка, не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. На тези въпроси вече е даден отговор в отменителното решение на ВКС при предходното разглеждане на делото – решение № 563 от 03.10.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4618/2023 год., ІІІ г. о., ГК, поради което те не могат да бъдат пререшавани в рамките на същия правен спор. Тъй като съгласно разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, то следва и че второто касационно обжалване не може да се допусне по същите правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация – мотиви към т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2010 г., ОСГТК. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ по отношение на втория поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Същият е от значение за изхода от спора и е необходима проверка за разрешаването му от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 202 ГПК, съобразно която съдът не е обвързан от заключението на вещо лице, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. Той може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви – защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е достигнал до заключението си /решение № 58 от 13.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 408/2010 год., I г. о., ГК, решение № 21 от 24.03.2015 год. на ВКС по гр. дело № 3529/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 50181 от 28.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2119/2022 год., III г. о., ГК, решение № 197 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3958/2022 год., IV г. о., ГК и др./. По останалите въпроси в изложението, с оглед връзката им с изведения, както и по тези, които по съществото си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, ВКС ще се произнесе в решението си. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 12.78 евро /равностойни на 25 лв./. С оглед задължението на съда служебно да следи за защитата на интересите на децата /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК/ и по аргумент от чл. 59, ал. 11 СК /предишна ал. 9/, настоящият съдебен състав намира за необходимо да задължи страните да проведат консултация с психолог и да продължат при нужда сеансите, като докладват пред съда какво са предприели за нормализиране на отношенията помежду им и във връзка с децата. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд