Определение № 370 от 19.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1240/2023 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника - Държавата, представлявана от министъра на туризма, срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът ЕТ „Мистрал - Г. Г.“ оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по отношение на уважените изцяло, съответно частично, искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на наемна цена, платена по сключен между страните договор за наем на морски плаж. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нормите по § 23 ЗИДЗЗ (ДВ, бр. 44/2020 г.) е уреден едностранен отказ на държавата от съответна част от концесионните или наемните възнаграждения, дължими ѝ се по действащи към този момент договори за концесия или наем на морски плажове, при което намаляването на възнаграждението като последица настъпва по силата на закона, без да е обусловено от издаването на заповедта по § 23, ал. 3 или от сключването на споразумението по § 23, ал. 4, които имат само установително значение относно предпоставките за намаляване. Приел е по-нататък, че наличието на отказ от право изключва тезата за обратно действие на нормите на § 23, доколкото отказът от право предпоставя последното да е вече валидно възникнало. С това е обосновал извода, че в случаите на вече извършено плащане на наемната цена едностранният отказ води до погасяване на съответната част на възникналите към този момент вземания на държавата, оттук и съответната на отказа част от наемната цена се явява платена на отпаднало основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Във връзка с това въззивният съд е отхвърлил като неоснователен и довода на ответника, че не е налице възможност за връщане на полученото, доколкото единственият начин за възстановяването му е предвиденото в § 23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ прихващане срещу концесионното възнаграждение или наемната цена за следващата 2021 г. Този извод е аргументирал с противоречието на такава теза с основния правен принцип за забрана на неоснователното обогатяване и с изискванията на справедливостта. По втория иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на съответна част от наемната цена по същия договор, но отнасяща се за 2021 г., въззивният съд е обосновал извода си за основателност със съображенията, че предвид настъпилото прекратяване на действието на наемния договор преди изтичането на срока му не се дължи наемна цена за времето, през което в резултат на прекратяването наемателят не е ползвал наетата вещ, като е отрекъл възражението на ответника, че връщане не се дължи поради липсата на предвидено в договора задължение за това. Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос - предвид императивната разпоредба на § 23 от ПЗР на ЗИДЗЗ, че авансово внесена годишна наемна цена се възстановява на наемателя единствено чрез прихващане от следващата годишна наемна цена, основателно ли е заплатената авансово по време действието на договора за наем на морски плаж наемна цена да бъде претендирана като платена на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За обосноваване на последното се излага, че разглеждането на въпроса би променило създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, изразена именно в обжалваното въззивно решение и предвид липсата на друга практика по аналогични случаи, както и че институтът на неоснователното обогатяване поражда неясноти при претенции за връщане на дадено на основание, чието отпадане в по-късен момент е породено от прекратяване на договор за наем, предварително уговорено като евентуален риск за наемателя. Не се установяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е конкретен и да е обусловил правните изводи на въззивния съд. По същността си се свежда до въпроса основателни ли са предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ГПК с оглед предвиденото в § 23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ прихващане. Така формулиран, въпросът се отнася изцяло към правилността като краен резултат на въззивното решение от гледна точка на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това въпросът, предпоставяйки императивност на правилото по § 23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ, не кореспондира на решаващите правни изводи на въззивния съд, в които не е прието, че нормата е императивна, а точно обратното - че същата установява допълнителна възможност, не единствен и задължителен начин, за уреждане на последиците в хипотезата на авансово плащане. Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика се твърди да е формирана единствено с обжалваното решение, като във връзка с това се поддържа и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. В тази насока твърдението за неяснота на уредбата с оглед приложението ѝ в обсъжданата специална хипотеза е неконкретизирано и неаргументирано, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното в отговора на жалбата искане, на ищеца разноски за касационното производство не се дължат предвид липсата на доказателства такива да са направени. С тези мотиви съдът