Определение № 3065 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3284/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. Х. В., Х. Х. В. и Н. И. В. – тримата с адрес в [населено място], чрез адв. Б. Х., против въззивно решение № 557 от 27 април 2023 г., постановено по в.гр.д. № 407/2023 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 2832 от 8 декември 2022 г., постановено по гр.д. № 1091/2022 г. по описа на Районен съд Бургас, за отхвърляне на предявения от К., Х. и Н. В. иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключения от общия им наследодател Х. К. В. договор за прехвърляне в полза на “Е. К. 11“ ЕООД на 218.304/330.20 кв.м. ид.ч. от дворно място с площ от общо 303,20 кв.м., образуващо УПИ .... в кв. 25 по плана на ЦГЧ на [населено място], [улица], обективиран в н.а. № .., т. .., рег. № .., н.д. № .. г. на нотариус Б. К., с рег. № .. на НК. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, както и че решението е вероятно недопустимо и явно неправилно. Оспорва се извода на въззивния съд за погасяване на правото на предявения иск по чл. 87, ал. 2 и 3 ЗЗД, поради изтичане на погасителната давност (по отношение на наследодателя на ищците) от момента на погасяване на правото на строеж вследствие на едностранния отказ от права през 2014 г., както и вследствие изтекла 5-годишна погасителна давност по закон от подписване на договора за строителство от 2005 г. Поддържа се, че едностранният отказ на дружеството от правото на строеж на масивната шестетажна смесена сграда със сутерен, партер, терасовиден етаж и подпокривно пространство, не е доведен до знание на страната - прехвърлител по двустранния договор, която няма задължението да следи за недобросъвестни действия на съконтарахента си, особено след като последният - ответното дружество, чрез управителя си, след направения отказ от права, продължава постоянно да поддържа пред прехвърлителя на земята сериозността на намеренията си за изграждане на бъдещата жилищна сграда и да го уверява, че извършва необходимите правни действия. След сключване на договора по нотариалния акт от 2005 г. ответното дружество, чрез управителя си, е предприело действия по изработване на проекти и издаване на разрешение за строеж през 2008 г.; предвид това, че Г. И., като управител на фирмата - съконтрахент, до последния момент е поддържал у Х. В. убеждението, че ще изпълни поетия ангажимент за строителство на новата сграда, то липсата на уведомяване за извършения едностранен отказ води до извод за недобросъвестност при изпълнение на договорните задължения. Касаторите твърдят, че тази недобросъвестност, при действие на общото правило, че никой не може да се облагодетелства от собственото си недобросъвестно поведение, налага извод, че за наследодателя Х. В. не е започнала да тече погасителна давност; употребеният от законодателя израз ,,...в полза...” означава, че погасяването на учреденото право на строеж не е автоматично, а по преценка и желание на собственика на земята; разпоредбата дава възможност и право на собственика да се ползва от изтеклата давност, но тя няма задължителен характер и не го лишава от личната му преценка дали да се ползва от предоставената му правна възможност, защото той може да има интерес от изграждането на сградата и след изтеклия 5-годишен период от време; затова разпоредбата на чл. 67, ал. 1 ЗС няма автоматично действие и до смъртта на Х. В. не е изтекла погасителната давност за предявяване на иск за разваляне на двустранния договор. Сочи се още, че искът е предявен от ищците на самостоятелно правно основание, като правоприемници на правата и задълженията на наследодателя им Х. В., които произтичат от двустранния договор от 2005 г. и ги обвързват по силата на приетото от тях наследство. Изтъква се, че касаторите узнават за направения отказ от правото на строеж едва след смъртта на Х. В., за който отказ не е бил уведомен и наследодателят; от този момент ищците знаят за отпадане на основанието, за което е извършено прехвърлянето на идеалните части от дворното място, както и че приобретателят се е отказал от строителството; именно този момент е началният, в който настъпва за тях изискуемостта да предявят правата си за разваляне на договора за продажба. След като наследодателят Х. В. не е узнал за направения отказ от строителство (защото нито е предполагал, нито е допускал такъв акт от страна на дружеството, респ. на неговия управител, нито е бил уведомен за този едностранен акт), то за ищците, като негови правоприемници, настъпването на момента за разваляне на този договор на отпаднало основание, е откриването на наследството; от този момент е и отпадането на интереса на ищците от изпълнение на договора, посочено и обосновано в исковата молба, като едновременно с това те са отправили и изявлението за разваляне на договора. Във връзка с довода за вероятна недопустимост касаторите сочат, че коментираният от въззивния съд въпрос относно погасяването на правото на строеж на бъдещата масивна шестетажна сграда (дали по силата на закона или чрез едностранния акт на отказ от права) и приетия от съда извод за погасяване на правото да се иска разваляне на двустранния договора, не представлява произнасяне по предявения иск – погасяването на правото на строеж не води до погасяване на правото да се иска разваляне на двустранния договор, а произнасянето на съда по въпроса за погасяване на съпътстващия акт (учредяване на правото на строеж) не е произнасяне по предявения иск. Във връзка с довода за очевидна неправилност на въззивното решение касаторите поддържат, че в нарушение на задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК съдът не е извършил задълбочена преценка относно правното значение на направения от ответника отказ от учреденото му право на строеж. Въззивният съд, въпреки че възприема и препраща към мотивите на първата инстанция, не придава никакво правно значение на отказа, доколкото приема, че към датата на отказа, правото на строеж, учредено в полза на ответника, е погасено по давност. На сторения отказ се придава значение, каквото той няма. Сочи се, че съгласно трайно установената съдебна практика, отказът от право на строеж е в полза на собственика на земята като аргумент от правилото на чл. 67 ЗС; следователно като се е отказал от правото си на строеж, ответникът е освободил имота на касаторите от вещната тежест, с която той е бил обременен. Направеният от ответника отказ от предоставеното му вещно право не може да се тълкува в полза на ответника и в този смисъл да се формира извод, че от датата на отказа започва да тече правото на касаторите да развалят договора. Оспорва се и изводът на въззивният съд, че след като правото на строеж в полза на ответника е било погасено към датата на направения отказ, то срокът за разваляне на договора е започнал да тече от сключването му и е изтекъл преди вписване на отказа и преди предявяване на иска. За неправилен се сочи изводът, че правото да се развали договора поради неизпълнение започва да тече от момента, в който е породил действие, приемайки че началото на действието му е датата на сключването му. Сочи се, че в подкрепа на това е и фактът, че в договора липсва уговорка владението върху прехвърляните идеални части от имота да бъде предадено на приобретателя в деня на подписване на договора, от което може да се направи извод, че прехвърлителят не е изразил воля вещнопрехвърлителният ефект на договора да породи действие в деня на неговото сключване. Поддържа се, че въззивният съд не е формирал извод относно правата на ищците и съществуващите задължения на ответника, поети с двустранния договор, а се е ограничил до извода, че правото на ищците да развалят договора е погасено по давност, без да обсъжда доводите им, че както техният наследодател, така и те, не са имали основания да се съмняват в намеренията на ответника да изпълни задълженията си по договора. Срокът да се развали договора е давностен и когато има позоваване от някоя от страните по него, че това право е погасено, съдът е длъжен да изследва дали той е спиран или прекъсван. Твърди се, че след като в хода на настоящото производство ответникът потвърждава извършения отказ от правото на строеж, в частност че не възнамерява да изпълни задълженията си по договора, то няма как да се приеме, че срокът за разваляне на договора е изтекъл към датата на подаване на исковата молба. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК. Ответникът по касационната жалба „Е. клима 11“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Г. И., чрез адвокат М. Б., в писмен отговор оспорва наличието на основание както за допускане на касационното обжалване, така и за неправилност на обжалваното решение. Предявен е иск с правно основание чл. 87, ал. 2, вр. ал. 3 ЗЗД – за разваляне на договор за покупко-продажба поради забава на длъжника да изпълни насрещната престация, свързана със строителство на сградата върху имота, което изпълнение е станало безполезно, като от ответната страна е направено възражение по чл. 87, ал. 5 ЗЗД за погасяване на това право по давност, както и възражение по чл. 79 ЗС за придобиване на имота по давност. Касаторите са наследници на Х. К. В., придобил спорния имот по дарение през 1975 г. С нотариален акт от ... г. Х. В. и „Е. клима 11“ ООД са сключили следния договор: Х. В. продава 218.304/303.20 ид.ч. кв.м. и учредява право на строеж на „Е. клима 11“ ООД за изграждане на масивна шестетажна смесена сграда, със сутерен, партер, терасовиден етаж и подпокривно пространство, с РЗП 1823,36 кв.м., която дружеството да построи със свои средства, материали и труд, така че прехвърлителят да придобие в своя изключителна собственост – като насрещна престация, описаните в нотариалния акт обекти, представляващи Бирария 2 първо ниво – на първи етаж, Бирария 2 второ ниво – на сутерен, както и три апартамента; с т. 4 на нотариалния акт страните са предвидили срокът за предаване на сградата да бъде 18 месеца, считано от датата на издаване на строителното разрешение на обекта. С договор за дарение от .... г. Х. В. дарява на двете си деца – Х. и К. 84.869/303.20 кв.м. ид.ч. от същия УПИ, както и правото на строеж за изграждане и придобиване в собственост на петте самостоятелни обекта, описани в нотариален акт от .... г. От страна на ответното дружество е направено изрично нотариално заверено изявление на .....г. за отказ от учреденото право на строеж за изграждане на описаната в нотариалния акт от 2005 г. сграда, вписано същия ден. По твърденията на ищците за настъпване на изискуемостта от момента на узнаване от страна на наследниците на Х. В. за направения от дружеството отказ от учреденото право на строеж, е препратено към мотивите на първата инстанция. Въззивният съд е посочил, че според дадените с ТР № 1/2011 г., ОСГК, ВКС, задължителни разяснения правото на строеж по смисъла на чл. 67 ЗС е упражнено при изграждане на сградата в груб строеж или завършване на съответния етап на строителството в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ, както при учредено право на строеж за цялата сграда на един правен субект, така и когато той го прехвърли за отделни обекти на трети лица. Ако в петгодишния срок сградата не е завършена до покрив, правото на строеж ще се погаси по давност изцяло, а не само за незавършените обекти. Прекратяването на ограниченото вещно право на строеж поради неупражняването му в предвидения от закона срок (чл. 67, ал. 1 ЗС) настъпва по силата на закона, а не като последица от едностранен волеви акт на собственика (напр. декларация). Затова и в случая, доколкото правото на строеж не е реализирано в предвидения в закона петгодишен срок, то поради неупражняването му в този срок и след изтичането му това право се е погасило по силата на закона, а към 2014 г., когато суперфициарят (ответник) е декларирал, че се отказва от учреденото в негова полза право на строеж, то (правото) вече не е съществувало, било е погасено по силата на закона, поради което и ответникът се е отказал от право, което практически не притежава. Съдът е допълнил, че с оглед неизпълнението на договора поради причини, за които единствено ответникът отговаря (поради неговото бездействие), безспорно са налице основанията да се иска разваляне на договора от 2005 г., и то без да е необходимо даването на подходящ срок за изпълнение (чл. 87, ал. 2 ЗЗД). В конкретният случай първоначалните действия по изпълнение на договора ЗУТ възлага в тежест на изпълнителя да направи искане до общината за изменение на ПУП, следвани от изготвяне и одобряване на инвестиционни проекти за сградата, предхождани от съгласуване между страните за конкретното разпределение на договорените 1823,36 кв.м., като едва след това за възложителя възниква задължението да поиска издаването на разрешение за строеж и съгласуване на проекта, т.е., не може да се приеме, че наследодателят на ищците не е оказал необходимото съдействие, ответникът не е установил, че е изпълнил каквито и да е от така поетите по договора задължения. Съдът приема, че всъщност ответникът не е предприел каквито и да е било действия по изменение на ПУП, респ. издаване на разрешение за строеж, а в продължение на 5 години (и преди това) е използвал имота с лична цел, държейки построената върху част от имота сграда, търговски обект – временен базар, за което е било издадено разрешение за строеж със статут по чл. 148 ППЗТСУ /отм./. Отбелязано е, че правилно е прието от първостепенния съд, че са налице предпоставките за разваляне на двустранния договор поради пълното неизпълнение на задълженията на ответника; правото да се развали договора е преобразуващо, като в случая продавачът по сделката, предмет на настоящия иск, е имал право да иска развалянето й, но това е следвало да стане в срока по чл. 87, ал. 5 ЗЗД и то по съдебен ред. Правото да се иска изпълнение на задълженията по договора е възникнало още през 2010 г. - когато е изтекъл срокът на учреденото право на строеж. Дори обаче да се приеме, че това право е възникнало към момента, когато ответникът е направил изявление, че се отказва от учреденото му право на строеж - през 2014 г. (както е приел районният съд), то срокът по чл. 87, ал. 5 ЗЗД пак е изтекъл (искът е предявен на 23.02.2022 г.). Обстоятелството, че ответникът през цялото време е поддържал у наследодателя убеждението, че ще изпълни задълженията си по договора за строителство на новата сграда, не би могло да се счита за прекъсващо давността, още повече, че правото на строеж е било погасено по давност и извършването на строителството, без наново да бъде учредено, е било невъзможно. Прието е, че няма данни наследодателят дори да е отправял покани за изпълнение към длъжника, нито пък такива покани да са били отправяни от новите приобретатели на частта от дворното място и правото на строеж - децата му (първите двама ищци), надарени от бащата. За неоснователно е прието възражението, че срокът за разваляне на договора започва да тече от смъртта на общия наследодател на ищците – страна по сделката от 2005 г. Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се пита когато изпълнението на един двустранен договор съгласно уговорките в него започва да тече след сбъдването на условие, което не се е сбъднало поради бездействието на длъжника, от кой момент започва да тече срокът, с който се погасява правото на кредитора да развали договора поради неизпълнение предвид разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Не е налице твърдяното противоречие с практика на ВКС, заявена с решение № 233 по т.д. № 514/2012 г., І т.о. В цитираното от касатора решение касационното обжалване е допуснато по въпроса може ли с иницииране на друго съдебно неисково производство (издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 242-247 ГПК /отм./ на основание чл. 237, б. “е“ ГПК /отм./, а сега по реда на чл. 405-407 ГПК, вр. чл. 417, т. 9 ГПК, да се приеме, че един двустранен договор е развален и в кой момент е осъществен съставът на развалянето. В процесния случай не е било предмет на спор, че касаторите упражняват самостоятелно правото си да развалят договора в настоящото производство, без това право да е обусловено от или обуславящо друго производство, за което инстанциите по същество да разсъждават дали това друго производство може да се счита като индиция за упражнено право на разваляне на договора. Всъщност касаторите извеждат питането си от дадените от ВКС в цитираното решение съждения по съществото на спора, които обаче са сторени с оглед констатираното, че издаденият запис на заповед е във връзка с каузални правоотношения между страните (договор за изработка), като между страните е възникнал спор относно изпълнението на договора – ищецът поддържа неоказано кредиторово съдействие от страна на възложителя, а възложителят поддържа неизпълнение на договора за изработка. В тази връзка ВКС приема, че сключеният договор между страните не е развален с инициираното производство по издаване на изпълнителен лист, а с оглед предявените и установени възражения във връзка с каузалните правоотношения между страните по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК искът е основателен. Тъй като твърдяното противоречие с практиката на ВКС не се разкрива, касационното обжалване по този въпрос не се допуска. Вторият въпрос е давностен или преклузивен е срокът, с изтичането на който се погасява правото на строеж; при преценка дали е изтекъл срок по чл. 67 ЗС длъжен ли е съдът да изследва дали по време на течението му същият е бил спиран и/или прекъсван и да обсъди тези обстоятелства в мотивите си. По този въпрос се твърди допуснато от съда противоречие с разясненията, дадени от ВКС в ТР № 1/2011 г., ОСГК, но подобно противоречие не се разкрива. Съдът в мотивите на обжалваното решение в съответствие с разясненията приема, че срокът е давностен. На второ място, страната смесва юридическия факт на изтичането на срока с последиците от това изтичане. Дали страната ще се позове или няма да се позове на изтичането на конкретен давностен срок не влияе върху това дали обективно самия срок е изтекъл, или не. Най-после, основанията за прекъсване и спиране на течението на давностния срок са императивно посочени в ЗЗД, като тяхното разширително тълкуване или добавяне на ново основание е недопустимо. Допълнително, съдът е обсъдил и твърдението на касаторите, че ответното дружество е поддържало у наследодателя убеждението, че ще изпълни задълженията си по договора за строителство, и значението на това обстоятелство за течението на давността. Третият поставен въпрос отново се свързва с разясненията по цитираното по-горе ТР. Пита се представлява ли отказът от учредено, респективно погасено право на строеж едновременно и отказ да се изпълнят задълженията, поети с договора, с който то е учредено. Извод на въззивния съд, че неизпълнението на задълженията по договора е основание за погасяване по давност на съществуващи права, не е формиран. Въпросът би могъл да има претендираното значение, ако въззивният съд бе приел, че петгодишната давност за упражняване на правото на разваляне на договора е започнала да тече от момента на вписване на отказа от учреденото право на строеж. В случая е прието друго – че давността е започнала да тече от момента на сключването на договора за суперфиция. Само като допълнително съображение въззивният съд е обсъдил и възможността срокът да започва да тече от 2014 г. – момента на вписване на отказа от право на строеж. Четвъртият въпрос е прилага ли се по аналогия разпоредбата на § 11 ПР ЗУТ (петгодишният давностен срок по чл. 67 от Закона за собствеността не тече и не се прилага в случаите, когато правото на строеж е получено като обезщетение за отчужден недвижим имот) в случаите, когато страна по договор прехвърля собствеността върху идеални части от недвижим имот като цена за изграждането на сграда, в която прехвърлителят следва да получи определени самостоятелни обекти в нея. Случаите, които урежда цитираната от касаторите разпоредба на ЗУТ, и настоящият случай нямат нито близки правни белези, нито в настоящия случа се открива празнота, която да се бъде запълнена с тълкуване по аналогия на посочената по-горе разпоредба. Отделно от това, въззивният съд не се произнасял по този въпрос – липсва общата предпоставка по чл. 280 ал. 1 ГПК. Петият въпрос е когато по силата на договор собственик на земята е прехвърлил собствеността върху идеални части от нея срещу задължението на приобретателя да построи сграда в поземления имот и да му прехвърли собствеността върху самостоятелни обекти в нея, а за останалите идеални части от имота собственикът е учредил право на строеж върху тях като е запазил собствеността си, погасяването на правото на строеж води ли погасяване на правото да се развали договора поради неизпълнение и за тези идеални части от земята, собствеността върху които е прехвърлена като цена за строителството. По този въпрос следва да се посочи, че в случая не е предмет на спор, че касаторите имат право да искат разваляне на договора. Спорът се концентрира върху началния момент, от който правото може да бъде упражнено. И двете разрешения, приети от инстанциите по същество, водят до извод, че правото да се иска разваляне на договора е погасено по давност. Облигационното право да се поиска разваляне на договора не е упражнено в предвидения за това срок. Дори да се приеме тезата, че погасяването на правото на строеж не оказва влияние върху началото на течението на срока за разваляне на договора, тежестта и риска от последиците, настъпили вследствие на изтичане на срока, се носи от страната, която е носител на облигационното право. Тя трябва да следи за правата си и да предприема необходимите действия за опазването и реализацията им. Юридическия факт, с който законът свързва пораждането на правото на разваляне на договора, е неизпълнението на същия. Този момент може да съвпада с други факти, които имат правно значение, но това не влияе върху неговата самостоятелност. В случая определящо е не обстоятелството, че има съвпадение относно срока на погасяване на правото на строеж и срока, в който следва да се упражни облигационното право на разваляне на договора, а това, че правото на разваляне е упражнено след изтичането на петгодишния давностен срок, което обстоятелство е установено по делото, като срокът се явява изтекъл независимо от това дали се приема, че той тече от 2005 г. (както е приел въззивния съд) или от 2014 г. (както е приел първоинстанционния съд). Шестият въпрос е може ли да се приеме, че с вписването на отказ от учредено право на строеж този отказ е доведен до знанието на страната, която го е учредила по силата на двустранен договор, поради твърдяно противоречие с тълкуване, дадено в решение № 596 по гр.д. № 1534/2009 г., І г.о., ВКС. Въпросът е ирелевантен, доколкото въззивният съд е приел друг начален момент за начало на давностния срок, в който може да бъде упражнено правото на разваляне на договора, а не е обвързал това начало с вписването на отказа от учредената суперфиция. Наред с това следва да се отбележи, че в общия случай вписването има отношение към уреждането на конкуренцията между приобретатели по повод сделки с вещни права върху недвижими имоти, докато в настоящия случай не става дума за конкуренция на права, а за несвоевременно упражняване на облигационнно право. Дали отказът е доведен или не е доведен до знанието на страната, която иска да развали договора, не оказва влияние върху дължимата грижа, която страната следва да положи, за да защити правата си, в това число и задължението да следи за изтичането на давностните срокове, с които законът свързва погасяването на тези права. Не се обосновава и поддържаната от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение, доколкото съдът е сезиран с иск за разваляне на договора и се е произнесъл именно по този иск. Дали е погасено по давност претендираното право е въпрос, който е по съществото на спора, доколкото въпросът дали е изтекла или не погасителната давност по чл. 87, ал. 5 ЗЗД, се отразява на правилността на съдебния акт, а не на неговата допустимост. Несъгласието на касатора с приетия от въззивния съд начален момент на погасителната давност по чл. 87, ал. 5 ЗЗД не може да обуслови недопустимост на въззивното решение. Не се обосновава и поддържаната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. Твърдението за този порок на решението се обляга на разбирането на жалбоподателите за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразило се в необсъждане на правното значение на направения от ответника отказ от учреденото му вещно право и последиците на този отказ за упражняване на правото на разваляне на договора от 2005 г. Не се установява обаче законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ето защо и това последно твърдение не води до допускане на касационното обжалване. Насрещната страна не претендира разноски за настоящата съдебна инстанция, с оглед на което такива не следва да се присъждат. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,