Определение № 1710 от 07.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 772/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. №1238/31.01.2025г. на Ц. М. М., чрез адв. А. К., срещу определение №75/16.01.2025г. по в. ч. гр. д. №932/2024 г. на Плевенския окръжен съд, с което е потвърдено определение №357/25.09.2024г. по гр. дело №239/2023г. на Никополския районен съд, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение на решение №63/04.06.2024г., постановено по същото гр.д. №239/2023г. на НРС в частта за разноските. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и моли за неговата отмяна. Твърди, че законосъобразно е упражнил правото си да иска делба на недвижим имот, доколкото към момента на предявяване на иска е съществувала съсобственост между него и Е. Д.. Упражненото, извън, но по време на делбеното производство право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС от съделителката Е. Д. е довело до погасяване на заявеното за защита от жалбоподателя спорно право. Счита, че в случая не би могло да се приеме, че той е предизвикал неоснователен правен спор, поради което да поеме отговорността за разноските, направени в първата инстанция от съделителката Д., при отхвърляне на иска за делба. В инкорпорираното в жалбата изложение, касаторът посочва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като според него от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е изясняването на следния въпрос: „Представлява ли изкупуването на идеални части по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС, осъществено от ответника в хода на делбеното производство, обстоятелство от значение за разпределянето на отговорността за разноските в процеса по съдебна делба първа фаза?“. Жалбоподателят твърди, че така поставеният въпрос е свързан с приложението на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК и е от значение за развитието на правото. Ответната по жалбата страна Е. Р. Д. не е депозирала писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по гр.д. №239/2023г. по описа на Никополския районен съд е образувано по предявен на 22.05.2023г. от Ц. М. срещу Е. Д. иск за допускане на съдебна делба на девет броя земеделски земи, находящи се в землището на [населено място] при равни квоти. Ищецът твърди, че правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от имотите е придобил по силата на договор за дарение и договор за покупко-продажба, обективирани в два поредни нотариални акта от 13.12.2022г., а ответницата се легитимира като собственик на останалите Ѕ ид. ч. от имотите по наследствено правоприемство. Никополският районен съд е отхвърлил иска за делба, след като е приел, че между страните липсва съсобственост. Този извод е обоснован с влязлото в сила на 02.01.2024г. решение, постановено по гр.д. №227/2023г. на НРС, образувано по искова молба от 15.02.2023г., с което договорът за дарение от 13.12.2022г., сключен между М. Р. Д.- брат на съделителката Д., и Ц. М. М. е бил обявен за нищожен като привиден, и на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД е установено, че прикрива действителен договор за покупко-продажба. Със същото решение е признато и правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС на Е. Д. на 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху процесните недвижими имоти, при условие, че Е. Д. заплати на Ц. М. 60 000 лв. в едномесечен срок от влизане на решението в сила. Предвид отхвърления иск за делба, съдът е присъдил на Е. Д. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, въззивният състав е приел, че доколкото производството пред първата инстанция е във фазата по допускане на делбата и е приключило с отхвърляне на иска за делба като неоснователен и недоказан, то спорът за разноските следва да се разреши съобразно общите правила по чл. 78 ГПК, а не по чл. 355 ГПК. Съдът е приел, че искането за разноски за адвокатско възнаграждение е подкрепено със своевременно представени доказателства - договор за правна защита и съдействие, от които е видно, че възнаграждението в размер на 1 000 лв. е заплатено в брой от ответницата на процесуалния й представител. Посочил е, че за извършването и заплащането им е представено пълномощно и списък по чл. 80 ГПК, като липсва релевирано от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивният съд е намерил за ирелевантен въпроса коя от страните е станала причина с поведението си за завеждане на делото. Доколкото искът за делба е изцяло отхвърлен, съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3 ГПК за присъждане на направените по делото разноски в полза на ответницата. След като е преценил, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, и след като е съобразил осъществените от пълномощника на страната процесуални действия, изразяващи се в изготвяне и подаване на отговор на исковата молба, с искане за спиране на производството на осн. чл.229, ал.1, т.4 ГПК, представяне на писмено становище при отсъствие от съдебно заседание на процесуалния представител на ответницата, въззивният съд е формирал извод, че присъденото от първата инстанция възнаграждение в размер на 1 000 лв. е справедливо и законосъобразно, поради което липсва основание за неговото редуциране. За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следното: По отношение на предпоставките за допускане до касационно обжалване настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение намира следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по формулирания от жалбоподателя въпрос, доколкото той е обуславящ за изхода на спора. Съгласно разпоредбата на чл. 34 ЗС, всеки съсобственик може да поиска делба на общата вещ. Следователно, предявяването на иск за делба е упражняване на право в рамките на представената от закона възможност. Според практиката на ВКС, обективирана в определение №574/9.02.2023 г. по ч. гр. д. № 4345/2023 г. и определение № 676 от 10.04.2023 г. по ч. гр. д. № 4889/2022г., в производството по чл. 34 ЗС ищецът е следвало да насочи иска за делба срещу всички лица, за които има данни да притежават дял от делбения имот и не е могъл да знае предварително дали в хода на процеса някои от съсобствениците ще изгубят това си качество, в резултат на което същият не дължи на съделителя, по отношение на когото искът за делба е отхвърлен, направените разноски при разглеждане на делото пред първата инстанция. Следователно, ако в хода на делбата настъпят промени, имащи за последица прекратяване на съсобствеността, включително по реда на чл. 33, ал.2 ЗС, в резултат на което искът за делба бъде отхвърлен, отговорността на ищеца за разноски не следва да се ангажира. Правото на изкупуване по реда на чл. 33, ал.2 ЗС се упражнява по волята на съсобственика, на който не е било предложено да изкупи ид. части на друг съсобственик, т.е. може това право изобщо да не бъде реализирано. Към момента на предявяването на иска, ищецът не е могъл, нито е бил длъжен да предполага дали това право ще бъде упражнено, освен в хипотеза, при която искът по чл. 33, ал.2 ЗС вече е бил предявен, и към датата на предявяване на иска за делба, ищецът е бил получил препис от исковата молба, какъвто настоящия случай не е. Исковата молба, по която е образувано производството по гр. дело №227/2023г. по описа на Никополския районен съд, приключило с влязлото в сила на 02.01.2024г. решение, с което са уважени предявените от Е. Д. срещу Ц. М. и неговия праводател искове по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, чл. 17, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС, съответно ищецът е загубил качеството си на съсобственик, е било образувано по искова молба, първоначално депозирана в Плевенския окръжен съд на 15.02.2023г., и в последствие изпратена по подсъдност на НРС на 11.05.2023г. Производството по иска за делба е образувано на 22.05.2023г., като липсват данни към този момент ищецът Ц. М. да е знаел за образуваното производство за нищожност на осн. чл. 26, ал. 2 вр. чл. 17 ЗЗД и упражняване на право на изкупване по ред на чл. 33, ал. 2 ЗС по искова молба на Е. Д. от 15.02.2023г. Видно от разпечатката, отразяваща движението на гр. дело №227/2023г., разпореждането на първ. съд за изпращане на преписи от исковата молба на ответника, с възможност за отговор, е от 26.06.2023г. Предвид изложеното, действията на ищеца по предявяване на иска за делба е правомерно и свързано с упражняване на предоставената му от закона възможност да поиска такава. Наличието на влязло в сила решение, постановено в хода на първата фаза на делбеното производство, с което са уважени предявени от ответника по делбата искове по чл. 17 ЗЗД и чл. 33 ЗС, в резултат на които ищецът е изгубил качеството си на съсобственик, не означава, че предизвиканият правен спор е неоснователен и ищецът следва да поеме отговорността за разноските, направени в първа инстанция от ответника, по отношение на когото искът за делба е отхвърлен поради липсата на съсобственост. При тези съображения въззивното определение е неправилно и следва да бъде отменено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.