Определение № 4311 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4458/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Б. К. срещу въззивно решение № 917/29.08.2025 г. по в.гр.д. № 1646 /2025 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2298 /20.06.2025 г. по гр.д. № 2364 /2025 г. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Община – Варна искова с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за признаване за незаконно на уволнение, извършено със Заповед № 0007/27.01.2025 г., с която на основание чл.330, ал.2, т.8, вр. с чл.107а, ал.1, т.2 КТ е прекратено трудовото му правоотношение; да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност старши експерт „Актуване и деактуване на общинска собственост“ в Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански дейности”, отдел „Общинска собственост“; както и за осъждане на ответника да му заплати сумата от 11 922 лв., представляваща обезщетение от незаконното уволнение за периода от 28.01.2025 г. до 28.07.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Ответникът по касационната жалба община Варна в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е следното:

Ищецът е работил при ответника по трудов договор на длъжността старши експерт „Актуване и деактуване на общинска собственост“ в Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански дейности”, отдел „Общинска собственост“.

Уволнен е на основание чл.330, ал.2, т.8 вр. с чл.107а, ал.1, т.2 КТ поради несъвместимост.

Между страните е безспорно обстоятелството, че към момента на уволнението въззивникът (ищецът) К. е вписан като управител на „Тоскана фудс“ ЕООД от 14.05.2024 г. и на „Фючър Уейв мюзик“ ЕООД от 07.12.2018 г..

Това е установено от назначения на 12.03.2024 г. секретар на общината С. Х. К. при рутинна проверка в Търговския регистър преди изготвянето на годишни атестации на служителите, за която тя свидетелства пред съда.

Свидетелят С. С., който е бил служител на общината, бил наясно с факта, че К. бил управител на фирма и предполага, че и останалите им колеги са знаели, но смята, че уволнението му е тенденциозно поради влошени отношения с новия директор, защото не може един човек толкова години да работи перфектно (има предвид К.), а за два месеца да го изкарат некадърник. Уточнява, че това е негово лично мнение.

Въззивният съд е изложил следните правни изводи:

Доводът, че въззивникът се ползва със специалната защита, предвидена в нормата н чл.33 от ЗЗЛПСПОИН, е неоснователен. По-нататък въззивният съд е изложил мотиви за това, между които заявеното от самата Комисия за защита на личните данни, че липсват регистрирани сигнали от въззивника А. Б. К., респективно липсва уникален идентификационен номер.

Въззивният съд е приел, че междуличностният конфликт, ако и да е имало такъв между въззивника и висшестоящия му, не може да се квалифицира като акт, които застрашава и / или уврежда обществения интерес по смисъла на чл.1 от ЗЗЛПСПОИН.

Ищецът не е предявил иск по чл.33 ал.4 от ЗЗЛПСПОИН за обявяване за недействителни на предприетите срещу него (ищеца) ответни действия от работодателя, изразяващи се в издаване на заповед за уволнение, който (иск) е било допустимо да бъде съединен с исковете по чл.344 ал1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.

Като се е позовал на установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че нормата на чл.330, ал.2, т.8 от КТ съдържа прекратително за трудово-правната връзка основание, същата е императивна и работодателят е длъжен да прекрати трудовия договор при наличие на обстоятелство по чл.107а, ал.1 от КТ. Разпоредбата на чл.107а, ал.1 КТ се прилага по отношение на лица, работещи по трудови правоотношения в общинската администрация.

Като се е позовал на установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че в изброените хипотези на чл.107 а ал.1 не може да бъде сключван трудов договор в държавната администрация. От това следва, че ако такъв съществува той, следва да се прекрати по чл.330, ал.2, т.8 КТ. Работникът или служителят от друга страна, е задължен да уведоми работодателя, ако в хода на изпълняваната от него работа възникне някое от основанията за недопустимост по чл.107а, ал.1 КТ. Неизпълнението на това задължение дава основание за прекратяване на правоотношението по чл.330, ал.2, т.8 КТ, независимо дали несъвместимостта е продължила и е налице към датата на уволнението. В хипотезата на чл.330, ал.2, т.8 КТ несъвместимостта следва да е налице към датата на уволнението и е без значение дали е съществувала още при възникване на трудовото правоотношение или след това; фактът е обективен.

Неоснователен е и доводът за нарушение на чл.8 от КТ. Според доводите, изложени в исковата молба и въззивната жалба, работодателят е нарушил изискването за добросъвестност, което се презюмира по смисъла на чл.8 ал.2 от КТ, основно защото единствената му цел е била да прекрати трудовото правоотношение с ищеца. Доказателства в тази насока не са събрани обаче. За да е налице проява на дискриминация по смисъла на ЗД е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма, както от обективна, така и от субективна страна. Неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица трябва да е обвързан от признак по чл.4 от ЗД. Не е достатъчно да се установи по-неблагоприятно третиране на определени лица, а е необходимо да се докаже още, че тази дискриминация е извършена съзнателно по някой от признаците, очертани в чл.4 от ЗД, като следва да е налице и пряка причинно- следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл. 4 от закона.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател поставя следните въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

1. Как следва съдът да преценява законосъобразността на уволнение поради несъвместимост по чл.107а от КТ, когато работникът се ползва от закрила по ЗЗЛПСПОИН?

2. Лице подало сигнал директно към някой от органите по чл.20 от ЗЗПЛСПОИН ползва ли се от закрилата на закона при положение, че съответният ръководител на органа получил сигнала не е изпълнил задължението, вменено му в чл.28, ал.1 изречение първо от ЗЗЛПСПОИН?

3. Трябва ли закрилата по ЗЗЛПСПОИН да бъде приравнена по начин на прилагане и тълкуване от решаващия съд към закрилата по чл.333 от КТ или следва да се отдели в нарочен иск за да бъде приложена?

Първият въпрос не е обуславящ, защото не е разрешен както се твърди, не е основан на изводите на въззивния съд, който е изложил мотиви за това, че ищецът не се ползва със закрила по ЗЗЛПСПОИН. (Този въпрос щеше да е обуславящ, ако въззивният съд беше приел, че ищецът по исковете по чл.344, ал.1, т.т. 1-3 КТ се ползва от закрила по ЗЗЛПСПОИН.)

Вторият въпрос не е обуславящ, защото също не е разрешен както се твърди, не е основан на изводите на въззивния съд, който е изложил мотиви за това, че ищецът не е подал сигнал към някой от органите по чл.20 от ЗЗПЛСПОИН. (Този въпрос щеше да е обуславящ, ако въззивният съд беше приел, че ищецът е подал сигнал към някой от органите по чл.20 от ЗЗПЛСПОИН.)

Третият въпрос не е обуславящ, защото е хипотетичен. След като въззивният съд е приел, че ищецът не се ползва със закрилата по ЗЗЛПСПОИН, е без значение дали тази закрила следва да бъде приравнена от решаващия съд по начин на прилагане и тълкуване към закрилата по чл.333 от КТ.

В обобщение: и трите въпроса не са обуславящи, защото са основани на твърденията на ищеца, които съдът е приел за неоснователни.

Касационният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника, който е представляван и защитаван от юрисконсулт, поискано от него юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 102.25 евро.

Воден от изложеното съдът