Определение № 232 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 172/2020 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по подадената от Ц. Б. И. и Л. А. И., двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. И., жалба срещу въззивното решение № 262 от 15.10.2019 год. по гр. д. № 349/2019 год. на Кюстендилския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 10.05.2019 год. по гр. д. № 518/2019 год. на районния съд, гр. Дупница. С тази му част е признато за установено по отношение на касаторите, че Й. Б. О. е собственик на основание наследство от Б. В. С., починал на 19.01.1995 год., на 1/6 ид. ч. от построените в поземлен имот с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място] сгради с идентификатори ***** и *****. В останалата част първоинстанционното решение е обезсилено и върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанцинния съд, като въззивното решение в тази му част не е предмет на обжалването. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон. Иска се отмяната му и вместо това предявеният срещу касаторите иск се отхвърли и им се присъдят разноските по делото за двете инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават формално на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, обосновавайки го със съображения за неправилна преценка на свидетелските показания за извода на съда за уважаване на предявения иск за собственост. Не отричат съобразяването с разясненията в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС. Ответниците по касационната жалба и ищци в производството – Й. Б. О., И. А. О. и Б. А. О., чрез адв. Юл. С., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. считат жалбата за неоснователна. За да потвърди първоинстанционното решение в частта по установителния иск на Й. О. за собственост на 1/6 ид. ч. от построените в имота сгради, съдът приел въз основа на представените доказателства, че същата се легитимира като собственик на сочената идеална част по наследство от баща й Б. С., починал на 19.01.1995 год., придобил в режим на съпружеска имуществена общност с майка й Р. С., починала на 16.05.2011 год., спорните сгради в имота. Съдът намерил за неоснователно възражението на ответниците за придобивна давност вследствие владение от 1998 год. поради липса на действия, с които да са демонстрирали по отношение на ищцата промяна в намерението им за своене и на нейната наследствена част от сградите в имота в необходимия за това десетгодишен срок. Упражняването на фактическата власт, съпроводено с обработване на дворното място, препятстване достъпа до него чрез заключване на вратите /и то след смъртта на майката на двете сестри/ не е достатъчно да обоснове тезата за придобиване на чуждата наследствена част, още повече, че е установено съхраняването на вещи на ищцата в сградите, както и достъп до имота приживе на родителите. Съдът се е позовал на разясненията в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС по въпроса за необходимите действия, показващи промяната на намерението за своене и придобиване по давност на владения имот в отношенията между съсобственици, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живее постоянно в наследствения имот, като приел, че такива в случая не са установени. Въз основа на преценката на събраните доказателства съдът приел, че такива действия, обективиращи намерението на ответниците да владеят наследствената част на ищцата от останалите им в наследство от родителите им сгради, и за които тя да е узнала, не са установени в настоящия спор за собственост, както е разяснено и в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС. Поради липсата на доказателства относно обективиране на намерението на касаторите да своят за себе си чуждата наследствена част от имота, релевираното от тях възражение да са я придобили по давностно владение е прието за неоснователно. Релевантните в случая въпроси относно владението на наследствените имоти от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници, са произнесени във въззивното решение в съответствие с ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС, което не се и оспорва от касаторите в изложението им. Съобразяването на тази съдебна практика изключва наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК дори и да са налице поставени в изложението правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В него обаче такива въпроси, обуславящи извода на съда по предявения иск, липсват, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Доводите за неправилна преценка на свидетелските показания представляват оплаквания за неправилност на изводите на съда, които не обосновават наличието на основание за допускане на касационното обжалване, нито могат да се обсъждат в настоящето производство. Въз основа на данните по делото съдът счита, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно произнасяне по допускане на касационно обжалване, с оглед на което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.