Определение № 3833 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. А., подадена чрез адвокати А. К. и А. Ч. – С., срещу решение № 2562 от 25.04.2025 г. по в. гр. д. № 8597/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 09.06.2022 г., поправено с решение от 12.06.2023 г., постановено по гр. д. № 7132/2021 г. на СРС, за отхвърляне на предявения от касатора Д. А. срещу З. Ф. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание законово наследствено правоприемство върху апартамент в [населено място] с идентификатор ***. Жалбоподателката поддържа в касационната жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени съдопроизводствени нарушения и необоснованост, като моли то да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което да бъде уважен предявеният от нея ревандикационен иск. В изложението на основанията по чл. 280 ГПК към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. Вписването на искова молба по партидата на недвижимия имот /имотната партида/ съставлява ли обстоятелство, оборващо установената в чл.70, ал. 2 ЗС презумпция за добросъвестност; съответно противопоставимо ли е на приобретателя на недвижим имот вписването по имотната партида на искова молба срещу праводателя на негов праводател и това лишава ли владелеца от неговата добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС?; 2. Вписаната искова молба презумира ли знанието на владелеца – приобретател по последваща сделка, че праводателят му не е собственик? Добросъвестен владелец ли е лице, установило владение върху даден имот в хода на дело по предявен иск за унищожаване на правното основание на праводателя на владелеца, исковата молба по което дело е била вписана?; 3. Близките /роднинските отношения между прехвърлител и приобретател съставляват ли обстоятелство, оборващо установената в чл. 70, ал. 2 ЗС презумпция за добросъвестност, а именно такива отношения индикация ли са за знание на приобретателя, че към момента на сключване на договора за покупко продажба праводателят му не е бил собственик?; 4. При изготвяне на доклада по делото първоинстанционният съд длъжен ли е да отчете конкретиката на разглежданото дело и спорните между страните въпроси, като на основание чл. 146, т. 5 ГПК даде ясни и точни указания на страните като изброи фактите, които следва да докаже всяка от тях, както и да посочи за кои твърдени факти, от значение за делото, страните не са посочили доказателства? Когато във въззивното производство страните са се позовали на това нарушение на първоинстанционния съд, въззивният съд длъжен ли е да отстрани нарушението във въззивното производство - да изготви нов доклад по чл. 146 ГПК с конкретни указания до страните относно подлежащите на доказване факти и доказателствената тежест за тях и съответно да допусне и събере доказателства за тези факти, ако събирането на такива доказателства бъде поискано от някоя от страните по делото?; 5. При липса на преки доказателства може ли доказването да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието на определен факт?; 6. Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях?; 7. Допустимо ли е едно обективно вписано обстоятелство - искова молба да бъде смятано за известно само на някои, а не на всички лица? и 8. Допустимо ли е да не бъде предоставена възможност да бъде доказвано знанието на лицето при обективно вписано обстоятелство - искова молба, така че да е възпрепятствано доказването на неговата недобросъвестност? Релевира се и основанието по чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в игнориране на факта на вписване на исковата молба по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗЗД за унищожаване на правното основание, от което черпи права ответницата. Ответницата по касационната жалба З. Ф. С. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Сочи константната практиката на ВКС по приложението на чл. 70 ЗС, според която владението е добросъвестно, когато владелецът е придобил имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена; че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание; че добросъвестността се предполага до доказване на противното; че тя не отпада при последващо узнаване от приобретателя, че праводателят не е бил собственик; че знанието на владелеца, че е договарял с несобственик, не се предполага, а подлежи на доказване по несъмнен начин. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Въззивният съд е разгледал предявен на 04.06.2020 г. от Д. А. срещу З. С. ревандикационен иск, основан на наследяване на правото на собственост върху апартамент в [населено място], от нейната майка П. С., починала на 24.07.2015 г., която на 28.03.2011 г. сключила с Г. П. М. договор за продажба на процесния апартамент. Този договор е унищожен на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД по иск на П. С. срещу Г. М. с влязло в сила на 06.11.2019 г. съдебно решение. Исковата молба е вписана на 30.11.2012 г. Междувременно на 03.05.3011 г. - преди вписването на исковата молба за унищожаване на договора - Г. М. продал имота на Г. А., който на 12.01.2012 г. го дарил на И. М.. На 28.04.2014 г. ответницата З. Ф. С. сключила с И. М. договор за продажба на процесния апартамент, ремонтирала го и го владее и понастоящем. В защита на предявения срещу нея ревандикационен иск З. С. противопоставила възражение за придобиването на имота с изтичане на пет години като добросъвестен владелец, който не е знаел, че праводателят му не е бил собственик. Въззивният съд е изложил съображения, че ответницата не е придобила правото на собственост върху апартамента по силата на договора за продажба от 2014 г., тъй като унищожаването на договора за продажба от 2011 г., сключен между П. С. и Г. М., имало обратно действие от момента на сключване на този договор. По възражението за придобиване на апартамента по давност въззивният съд съобразил, че ответницата се позовава на правно основание, годно да й прехвърли собствеността; владяла го е от април 2014 г. и няма данни да е знаела, че праводателят й И. М. не е бил собственик. Съдът обсъдил оплакването във въззивната жалба за наличие на знание у З. С. и го намерил за неоснователно и недоказано. Посочил, че исковата молба по чл.31, ал.1 ЗЗД е била предявена срещу лице, различно от страните по договора от 2014 г. И. М. и З. С., затова тя не е могла при полагане на дължимата грижа да узнае, че правото, за което договаря, е спорно. За да приеме, че осъществяваното от ответницата владение е добросъвестно, съдът счел вписването на исковата молба по иска с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за ирелевантно, макар и предхождащо разпоредителната сделка от 2014 г. в полза на ответницата. Съдът посочил, че исковата молба е била вписана по персоналната партида на ответника по иска по чл.31, ал.1 ЗЗД Г. М., а придобивното основание на З. С. е договор, сключен с И. М.. Посочил е също така, че предявяването на иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД не прекъсва придобивната давност на ответницата, въпреки че договорът за продажба, съставляващ правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, е сключен по време на висящността на спора по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, тъй като не е налице хипотезата на чл. 226, ал. 1 ГПК. Ищцата не е предприела срещу владелеца на имота действия, прекъсващи придобивната давност, чрез предявяване на установителен или ревандикационен иск. Във връзка с твърденията във въззивната жалба, че бащата на З. С. е бил приятел с първия купувач Г. М., което предполагало нейното знание за наличието на правен спор относно имота към момента на сключването на договора от 2014 г., въззивният съд изложил съображения, че съгласно практиката по приложението на чл.70, ал.2 ЗС близки или роднински отношения между прехвърлител и приобретател не съставляват обстоятелство, оборващо установената в нормата презумпция за добросъвестност. Тъй като не било установено ответницата да е знаела за порока на придобивното си основание и при прилагане на презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС въззивният съд приел, че с изтичането на кратката придобивна давност тя е придобила правото на собственост върху имота. По тези съображения въззивният съд е отхвърлил ревандикационния иск, приемайки за основателно възражението на ответницата за изтекла в нейна полза петгодишна давност. С оглед изложените решаващи мотиви поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос не съответства на мотивите на решението, в което изрично е посочено, че вписването на исковата молба по чл.31, ал.1 ЗЗД е извършено по персоналната партида на ответника по този иск - първият купувач на имота Г. М., а не продавачът, с когото З. С. е сключила договор за продажба. Този извод на въззивния съд съответства на нормативната уредба, установена в ПВ (ред. ДВ бр.67/2005 г., приложима към датата на вписването на исковата молба от 2012 г. и към датата на сключване на договора за продажба от 2014 г. ) – вписването на искова молба се извършва, като тя се записва във входящ регистър и върху нея се нанасят номерът и датата от регистъра, както и томът и страницата на партидната книга, в която е нанесено вписването. Нанасянето в партидната книга се извършва по името на собственика. В службите по вписванията, където има въведен програмен продукт за водене на имотни партиди, в подлежащия на вписване акт се записва и номерът на имотната партида. Справката за един недвижим имот се извършва по името на лицето, посочено за собственик на този имот, и по страницата на неговата партида в партидната книга. От партидната книга на собственика се узнава какви вписвания има за имотите, за които се иска справка, и в кои томове и под какви номера те са вписани – чл.12, ал.2, чл.36, ал.1 и чл.39 ПВ. Съгласно чл. 47, ал. 1 ПВ в удостоверението, което се издава за определен имот, се означават вписванията, отбелязванията и заличаванията за тежести и права или пък се удостоверява, че такива няма. Съгласно чл. 47, ал. 2, б. б. "а" и "б" ПВ заявлението трябва да съдържа данни за лицата, до които се отнася справката и на техните преки праводатели, както и недвижимия имот с посочване на данните по чл. 6, ал. 1, б. "в". Доколкото регистърът към Агенцията по вписванията се води чрез отразяване на информацията за извършени сделки с недвижими имоти по персоналната партида /т. е. по партидата на лицата/, ПВ изисква заявителят на удостоверението за тежести да посочи лицата, за които се предполага, че са собственици на конкретния недвижим имот. Съдията по вписванията на свой ред следва да отрази в удостоверението онова, което фигурира в персоналната партида на посочените от заявителя лица – чл.44 ПВ, ред.ДВ бр.67/2005 г., действаща към момента на сключване на договора от ответницата. Едва с изменението на ПВ, публикувано в ДВ бр.112/2025 г., се въвежда задължение в справката да се отразява и информацията от имотната партида, ако такава е създадена. По начало недобросъвестността в правото винаги се свежда до знание на определени факти и обстоятелства от значение за придобиването или притежаването на конкретни субективни права. От значение за добросъвестността на ответницата във връзка с вписването на исковата молба по чл.31, ал.1 ЗЗД е дали тя е узнала за това вписване. Тежестта за доказване на знание на ответницата, че договаря относно спорен имот, е била за ищцата в процеса. Въззивният съд е приел, че такова узнаване не е доказано по делото. По изложените съображения не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос. Вторият въпрос също не съответства на фактическите констатации в обжалваното решение, поради което и за него не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решението е изложено, че ответницата, направила възражение за придобиване на процесния имот по давност, е установила владението си по договор не с Г. М., срещу когото е предявен иск по чл.31, ал.1 ЗЗД и по чиято партида исковата молба е вписана, а придобивното й основание е договор с лице, в чиято полза имотът е дарен от приобретател на Г. М.. Ответницата не е получила владението в хода на дело по предявен иск за унищожаване договора на нейния праводател И. М., затова въпросът не съответства на мотивите на обжалваното решение и в този смисъл не обосновава общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Въпрос, който не произтича от решаващите мотиви на въззивната инстанция и не е свързан с неговата процесуална дейност, не формира общо основание за допускане на касационно обжалване. Законът в чл. 70, ал. 2 ЗС въвежда презумпция за добросъвестност на владелеца, а вписването в имотния регистър на искова молба, насочена срещу лице, с което нито владелецът, нито неговият праводател са договаряли, при сега действащото законодателство може да създаде само едно косвено доказателство за знание, но не и достатъчно, за да се обори презумпцията. След като законът не предвижда изрично презумпция за знание при вписването на исковата молба, това вписване само по себе си не влияе на добросъвестността. Цитираната от касатора практика на ВКС - решение № 448 от 30.11.2011 г. по гр, д. № 100 / 2011 г ., І г.о., решение № 757 от 10.12.2009 г. по гр. д. № 1536 / 2008 г ., І г.о. и решение № 638 от 07.12.2010 г. по гр. д. № 73/ 2009 г. разглежда случаи, в които владелецът е договарял с продавач, срещу който е била вписана искова молба и е приложено правилото на чл.226 ГПК, по силата на което разпореждането в хода на процеса няма действие по отношение на вписалия преди това искова молба ищец – първите две решения; налице е била конкуренция между актове, изходящи от един и същ праводател, в който случай добросъвестността е без правно значение – в третото решение. Определенията, посочени в изложението, не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е обоснована и специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касация по втория въпрос. Третият въпрос е разрешен от въззивния съд, но по него е налице практика на ВКС, с която въззивният съд е съобразил решението си, поради което не е налице специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване – в решение № 179 от 18.01.2013 г. по гр.д. № 1981/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 37 от 02.07.2019 г. по гр.д. № 1394/2018 г., І г.о. и в цитираната в последното съдебна практика е прието, че субективната добросъвестност се свежда само до незнание пороците на юридическото основание, поради което близките родствени отношения между прехвърлител и приобретател, както и възможността за узнаване на определено обстоятелство не съставляват доказателство, оборващо установената в чл. 70, ал.2 ЗС презумпция за добросъвестност. В решение № 309 от 6.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 697/2012 г., II г. о. е посочено, че доколко фактите по исковата молба са станали известни на третото лице, предвид определянето на неговото владение като добросъвестно по смисъла на чл. 79, ал. 2 от ЗС, следва да се преценява във всеки конкретен случай от фактите по делото, но не и само и единствено въз основа на вписаната искова молба да се направи извод за недобросъвестност на владелеца. Липсва необходимост от изоставяне или промяна на тази практика, която е устойчива и еднопосочна и съответства на смисъла на закона предвид установената в чл.70, ал.2 ЗС презумпция за добросъвестност. Не е налице основание за допускане до обжалване на въззивното решение и по четвъртия поставен въпрос, отговор на който е даден в т.2 на представеното от касатора ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с указанията на която въззивният съд се е съобразил. При изготвяне на доклада и разпределението на доказателствената тежест съдът нито е длъжен, нито има право предвид диспозитивното начало в гражданския процес – чл.6, ал.2 ГПК – да сочи на страните фактите, които следва да докажат, ако те не са въвели твърдения за конкретни факти. Съдът разпределя тежестта за доказване на обстоятелствата, които страните твърдят да са се осъществили. В случая въззивният съд е указал с доклада по делото, че ищцата носи тежестта да обори презумпцията за добросъвестно владение на имота от страна на ответницата. В този смисъл при направеното от ответницата възражение за придобиване на имота при кратката давност, ищцата е следвало да въведе твърдения за факти и обстоятелства, които са годни да опровергаят презумпцията за добросъвестност по чл.70, ал.2 ЗС, и от които следва нейното знание, че придобива спорен имот. Независимо от ненавременно въведеното едва с въззивната жалба твърдение за близки отношения на бащата на ответницата с Г. М., по отношение на когото е била вписана исковата молба по чл.31, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е изложил съображения по довода на ищцата като е посочил, че той не обосновава знание на ответницата, че договаря за спорен имот. Ето защо въпросът не е обуславящ и в този смисъл не е налице нито общата, нито специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Петият въпрос за възможността доказването да се основе на косвени доказателства също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката по въпроса, според която пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. Въззивният съд е изложил, че ответницата не е могла да узнае за вписаната срещу Г. М. искова молба по чл.31, ал.1 ЗЗД предвид осъществяване на вписването по персоналната партида на ответника по този иск, а тя не е договаряла нито с него, нито със следващия приобретател на имота. В този смисъл въззивният съд не е приел наличие на поредица косвени доказателства, от които е възможен единствен извод за знание на ответницата, че купува спорен имот. Шестият въпрос е значим за всяко въззивно решение, но по него не е обоснована специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с касационното оплакване, че въззивният съд не е обсъдил представената справка от електронната партида, открита за имота през 2011 г., по която е била вписана исковата молба по чл.31, ал.1 ЗЗД и която доказвала, че исковата молба е била вписана не само по персоналната партида на страните по делото, а и по имотната партида. Не бил обсъден и протоколът за разпит на свидетел от 18.12.2013 г., в който са записани показанията на П. С. относно приятелските отношения между Г. М. и бащата на ответницата Ф. С.. Справката по имотната партида установява, че за процесния имот е била открита имотна (помощна) партида по смисъла на чл.9, ал.1 ПВ, но не установява обстоятелства, относими към добросъвестността на ответницата. От справката, извършена през 2020 г., не може да се направи извод, че при сключване на договора от 28.04.2014 г. З. С. е била запозната с вписванията по имотната партида и по –конкретно с вписването на исковата молба от 30.11.2012 г. По делото не са ангажирани доказателства какви справки са били извършени от З. С. или нотариуса при сключване на договора от 2014 г. Няма данни да е била извършена справка по имотната партида при сключване на договора за продажба с И. М.. Същевременно, както се посочи при обсъждането на първия поставен от касатора въпрос, към момента на сключване на договора от ответницата справката за един недвижим имот се е извършвала по името на лицето, посочено за собственик на този имот, и по страницата на неговата партида в партидната книга. От значение за добросъвестността на ответницата не е наличието на имотна, помощна, предварителна или електронна партида за имота (по терминологията на ЗКИР и ПВ в различните редакции), а дали тя е узнала, респективно дали е могла при полагане дължимата грижа да узнае за вписаната искова молба. Ето защо необсъждането на посочената справка от 19.10.2020 г. по електронната партида на имота не съставлява нарушение на задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата, установяващи относими към спорното право факти. По отношение на протокола за разпит на П. С., който е бил представен в първоинстанционното производство, но не е бил приет като писмено доказателство – протоколно определение от съдебно заседание на 09.03.2022 г. по гр.д. № 7132/2021 г. на СРС, следва да се посочи, че съгласно принципа за непосредственост – чл.11 ГПК съдът не може да обсъжда доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор, и да изгражда изводите си на тях. Визираният протокол е съставен в досъдебно наказателно производство и не може да служи като доказателство в настоящото исково производство, затова въззивният съд не е имал право да го обсъжда. Поставените в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК последни два въпроса за узнаването на вписано обстоятелство от всички лица и за доказване знанието на владелеца при наличие на вписана искова молба не могат да обусловят допускане до касационно обжалване. По първия въпрос съществува практика, която съответства на приложимата в случая правна уредба. В решение № 705 от 29.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1744/2009 г., I г. о., е посочено, че съгласно чл. 1 от ПВ вписването се състои в даване на гласност на подлежащите на вписване актове по начина, предвиден в този правилник - чрез подреждане на подлежащите за вписване актове в достъпни за гражданите книги (чл. 7 от ПВ) и възможност гражданите да правят справки по тези книги (съгласно чл. 42 от ПВ). За гражданите обаче не съществува задължение да следят за съдържанието на книгите за вписване, нито в закона е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на ПВ актове. Вписването на искова молба по чл.31, ал.1 ЗЗД има за цел да даде гласност на спора относно имота, т.нар. оповестително действие – чл. 114, ал. 1, б. „а”, изр. трето ЗС. Действието на вписванията на нотариалните актове е уредено в ЗС и в Правилника за вписванията и е подробно изложено при обсъждането на първия поставен от касатора въпрос. Неправилно е становището на касатора, че оповестителното действие на вписването на исковата молба по чл.31, ал.1 ЗЗД се е простирало спрямо ответницата. Това е така, защото вписването не се е отнасяло до лицето, с което тя е договаряла, нито до неговия праводател. Неправилно е и становището, че вписването създавало фикция за знание на всяко трето лице за правния спор относно имота. Оповестителното действие на вписването към датата на сключване на договора за продажба от ответницата обхваща лицата, посочени от заявителя, с които той договаря, и техните праводатели, а не всички лица, вписани в книгите като собственици на един имот – чл.47, ал.2, б.“а“ ПВ. Последният въпрос относно препятстване доказването на знание у ответницата не кореспондира с въззивното решение и процесуалните действия на въззивния съд. Обстоятелствата, с които ищцата е обосновала твърдението си за знание на ответницата за вписаната искова молба, са наличието на имотна партида за имота, създадена през 2011 г., по която е отразено вписването на исковата молба от 2012 г., и близките приятелски отношения между ответника по иска за унищожаване на договора от 2011 г. - Г. М. и бащата на З. С.. За първото обстоятелство е събрано доказателство, но както се посочи по-горе, то не е обективно годно да установи знанието на З. С. за вписаната искова молба. За второто обстоятелство с определение от 09.10.2023 г. въззивният съд е оставил без уважение направените пред въззивната инстанция доказателствени искания поради настъпила преклузия и отсъствие на изключението по чл.266, ал.3 ГПК за събиране на доказателства пред въззивната инстанция. Съдът е посочил, че в изготвения по делото доклад по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд е указал на ищцата тежестта за оборване презумпцията за добросъвестно владение на ответницата, установена с разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от ЗС. В първото съдебно заседание ищцата е представила и съдът е приел като писмено доказателство справка от Служба по вписванията по отношение на вписванията по електронна партида № 155497 от 29.03.2021г., представена с оглед оспорване на възражението на ответницата за осъществено добросъвестно владение. Съдът е изложил, че преценката за доказателствената стойност на ангажираните от страните доказателства се извършва с акта по същество на спора, поради което първоинстанционният съд не е бил длъжен да указва на ищцата да представя допълнителни доказателства за опровергаване на презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС. Ищцата не е въвела други твърдения, опровергаващи презумпцията по чл. 70, ал. 2 от ЗС и конкретно – наличие на родствени връзки между ответницата и нейния праводател; за приятелски отношения между бащата на ответницата и първия приобретател на имота; за наличие на документи по нотариалното дело по договора за покупко-продажба, с който ответницата се легитимира като собственик на имота или за други действия на ответницата, които да установяват нейното знание за наличие на висящ правен спор по отношение на процесния имот. Въззивният съд се е мотивирал, че несъбирането на доказателства, респективно непосочването на такива от ищцата, не се дължи на процесуални нарушения на първоинстанционния съд по чл. 146 от ГПК. По изложените съображения въвззивният съд е намерил за преклудирани направените пред него доказателствени искания за установяване на незаявени в първоинстанционното производство факти, за които въззивницата не е твърдяла, че са новооткрити и тя не е могла да ги узнае, съответно – да посочи и представи доказателства за същите до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. С оглед посочените процесуални действия на съда и страните, поставеният въпрос за препятстване на доказването на знание у ответницата за правния спор относно имота не може да обуслови хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса има изобилна практика на ВКС, която се съдържа в решения № 50026 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 3498/2021 г. на IV ГО и № 542 от 1.10.2025 г. по гр. д. № 600/2025 г. на III ГО и се споделя от настоящия състав. Според тази практика разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК позволява на страните до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция да сочат нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор на жалбата. Касае се за доказателства, които са съществували към момента на подаване на въззивната жалба, съответно към момента на подаване на отговора на тази жалба, но страната въпреки положената от нея дължима грижа не е могла да узнае за тях или пък не е могла да се снабди с тях, за да ги представи в производството. Тези условия са поставени с цел да не се позволи саниране на проявената от страната небрежност за попълване на делото с доказателствен материал. За нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК не трябва да се считат тези, които са били известни на страната още в първоинстанционното производство и на които е възможно тя да се е позовавала, но въпреки положената от нея дължима се грижа не е могла да се снабди с тях. Действията на въззивния съд са в съответствие с тази практика, поради което въпросът не обосновава предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Независимо от липсата на доказателства за твърдението за близки отношения на ответницата чрез нейния баща с Г. М., срещу когото е вписана искова молба за унищожаване на договора за продажба от 2011 г., въззивният съд е изложил, че така твърдените обстоятелства не водят до извод за знание на З. С. за спора относно имота и не опровергават презумпцията за добросъвестност. Следователно въпросът не обосновава и общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не е обуславящ мотивите на въззивния съд. Не са налице пороци на въззивното решение от кръга на тези, за които касационната инстанция следи служебно, същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като основание за допускането му до касационно обжалване. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. Твърденията за явна необоснованост и грубо нарушение на правни норми са голословни и не съответстват на мотивите на въззивното решение. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната логика. Ответникът по касация претендира направените за настоящата инстанция разноски, които следва да му се присъдят в доказания размер от 766,94евро (равностойност на 1500 лева). Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение