Определение № 5915 от 17.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4683/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби от Ц. А. Н. - П., подадени чрез пълномощник адв. В. Т. от АК – С., с които се обжалват поотделно въззивно решение № 160/16.05.2024 г. и решението за неговата поправка по чл. 247 ГПК с № 203/19.06.2024 г., двата акта постановени по в. гр. д. № 811/2023 г. на ОС - Перник.

С касационната жалба срещу първото решение се твърди, че то е необосновано, противоречи на закона и при постановяването му са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно е приложен материалния закон. Иска се решението да се отмени, вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде уважен. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Претендират се и разноски.

С касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК, се твърди, че то също е необосновано и незаконосъобразно, постановено при допуснати нарушения на процесуалните правила и логическото мислене, и при неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяната му. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Претендират се и разноски.

Насрещната страна по тези две касационни жалби – Л. С. Д., поотделно оспорва като неоснователни всяка от жалбите с писмени отговори, подадени чрез пълномощник адв. А. П.. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу съдебни решения, подлежащи на касационно обжалване.

С обжалваното въззивно решение № 160/16.05.2024 г. по в. гр. д. № 811/2023 г. на ОС - Перник, е отменено първоинстанционното решение № 198 от 18.10.2023 г. по гр.д. № 3/2023 г. на РС- Радомир, в частта, с която е признато за установено по отношение на Л. С. Д., че Ц. А. Н. – П. е индивидуален (изключителен) собственик по давностно владение на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Р., местност „Д. Г.“ с площ от 500 кв.м, а по скица – 525 кв.м, при съседи: път, имот № , имот № , имот № **, заедно с построените в имота двуетажна жилищна сграда с площ от 61 кв.м, паянтова постройка с площ от 24 кв.м и още една паянтова постройка с площ от 15 кв.м., вместо което въззивният съд е постановил, че отхвърля предявеният по реда на чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК иск от Л. С. Д. срещу Ц. А. Н. – П. за признаване за установено в отношенията между страните, че Л. С. Д. е собственик на посочените имоти, и е осъдил Ц. А.-П. да заплати на Л. Д. 2625 лв. разноски за двете съдебни инстанции.

С последващо решение № 203/19.06.2024 г. по същото въззивно дело, постановено в производство по чл. 247 ГПК, диспозитивът на първото въззивно решение е поправено поради погрешното посочване имената на ищец и ответник, като в диспозитива, с който предявеният иск е отхвърлен, имената на страните са посочени според тяхното действително процесуално положение, а именно, че се отхвърля предявеният по реда на чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК иск от Ц. А. Н. – П. срещу Л. С. Д. за признаване за установено в отношенията между страните, че Ц. А. Н. – П. е собственик на посочените имоти.

Първоинстанционният съд е уважил предявеният от Ц. А. Н. – П. срещу ответниците Л. С. Д. и А. Ц. Н. положителен установителен иск за собственост на описаните по-горе имоти, като е признал на основание чл.124, ал.1 ГПК за установено между страните, че ищцата Ц. А. Н. – П. е собственик спрямо ответниците по давностно владение на посочените имоти.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу това решение само от ответницата Л. С. Д.. Към тази жалба другата ответница - А. Ц. Н., не се е присъединила в срока и по реда на чл.265, ал.1 ГПК – видно от съдържанието на протокола от откритото съдебно заседание пред въззивния съд на 16.04.2024 г., която възможност на последната е била указана с определение № 185/12.03.2024 г., връчено на същата с призовката за това заседание. По отношение на А. Ц. Н. по делото липсват данни, обуславящи приложението на чл.265, ал.2 ГПК.

За да отхвърли иска, предявен от Ц. А. Н. – П. срещу Л. С. Д., въззивният съд е приел, че по делото няма спор, че с писмен договор за продажба от 13.02.1954 г. С. Н. К. е придобил описания в исковата молба недвижим имот в [населено място], с площ 500 кв.м., а по скица 525 кв.м. Впоследствие, през 1960 г., той заедно със съпругата му Р. Г. К., изгражда в този незастроен тогава имот двуетажна жилищна сграда с площ от 61 кв.м, паянтова постройка с площ от 24 кв.м и още една паянтова постройка с площ от 15 кв.м. За неспорно е прието още, че приживе двамата съпрузи са упражнявали продължила повече от 10 години постоянна, непрекъсната, спокойна, явна и несъмнена фактическа власт за себе си върху така посочените имоти – както върху недвижимия имот от 500 кв.м, така и върху построените в него сгради. Въпреки обстоятелството, че договорът за покупко-продажба на незастроения имот не е бил сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма, решаващият съд е приел, че въз основа на него С. К. е получил владението върху този имот, и на основание чл. 79 ЗС, той и съпругата му, по силата на дългата придобивна давност, са станали собственици на имота, а по силата на приращението (чл. 92 ЗС) и на построените в него сгради. С. К. е починал на 01.01.1997 г., и оставил законни наследници съпругата си Р. К. и двете си деца- Л. С. Д. и А. С. Н.. Преживялата съпруга е прието да е останала собственик на 1/2 от процесните имоти, тъй като същите са били съпружеска имуществена общност, а останалата 1/2 се е разпределила поравно за всеки наследник- по 1/6, и така собствеността върху имотите е била разпределена 4/6 за Р. К., 1/6 за Л. Д. и 1/6 за А. Н.. След смъртта на А. Н. (30.11.1997 г.) неговата 1/6 се е разпределила между двамата му наследници законни наследници А. Ц. Н. (съпруга) и Ц. А. Н. –П. (дъщеря), които са придобили по 1/12 от имота, при което собствеността върху имотите е посочено, че е била разпределена така: 4/6 за Р. К., 1/6 за Л. Д., 1/12 за А. Н. и 1/12 за Ц. Н. – П.. Р. К. умира на 02.02.2009 г., и нейните 4/6 идеални части от имотите са били наследени поравно от законните й наследници Л. Д. (дъщеря) и Ц. Н. – П. (внучка), при което собствеността върху процесните имоти е била разпределена така: 6/12 (=1/6+4/12) за Л. Д., 1/12 за А. Н. и 5/12 за Ц. Н. – П..

От показанията на разпитаните свидетели е установено, че след смъртта на Р. К., за подръжката на имота се е грижила ищцата Ц. Н. – П.. Ответницата от своя страна е живеела в [населено място], но е посещавала имота след 02.02.2009 г., като през 2022 г. е получила предложение от ищцата да закупи нейната идеална собствена част, което предложение е отхвърлила. От събраните писмени доказателства е установено, че ищцата е сключила договор за електроенергия от 2016 г. за имота, който преди това е бил на името на починалата К., също че ответницата Д. е заплащала данъци и такси за процесния имот за част от годините след смъртта на К..

С оглед на така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд, воден от разбирането по приложението на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, че обитаващия имота сънаследник се явява владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другите сънаследници, е изложил правните си изводи по спора дали ищцата е придобила по давност собствените на ответницата Л. Д. идеални части от наследствените имоти. Съдът е приел, че ищцата не е доказала владението да й е било доброволна отстъпено от ответницата Д., нито са събрани доказателства П. да е отрекла по недвусмислен начин собственическите права на ответницата. В тази връзка е отречено както сключването на договор за доставка на ел. енергия само от ищцата, така и едностранното поддържане на имота и разноски по него след 02.02.2009 г. от ищцата, да имат значение на манифестиране своене спрямо ответницата. Също така е отбелязано, че отсъствието от имота на ответницата не води до изгубване на собственически права. В заключение е направен решаващ извод, че ищцата П. не е придобила чрез давностно владение притежаваната от ответницата Д. по наследствено правоприемство от родителите на последната 1/ 2 ид.части от процесния имот, и предявеният иск срещу Д. следва да бъде отхвърлен.

С решението си № 203/19.06.2024 г. по чл.247 ГПК, въззивният съд е посочил, че е формирал воля в мотивите си, че искът е неоснователен, а именно предявеният от П. срещу Д. за признаване за установено, че първата е собственик, но погрешно е посочил в диспозитива, че искът е предявен от Д. срещу П. с което е допусната очевидна фактическа грешка, която трябва да се отстрани.

Искането на касатора за допускане касационно обжалване както на основото възивно решение, така и на това за неговата поправка по чл.247 ГПК, се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Изложенията по двете касационни жалби са идентични, и се поставят следните въпроси:

1/„Налице ли е съсобственост на идеални части, когато за имот предмет на установителен иск, няма документ за собственост?“;

2/ „Следва ли да се доказва завладяването на частите на останалите и манифестира пред тях, ако другия съсобственик не проявява никакъв интерес към имота, както и ако това е обективно невъзможно? В случая са налице инцидентни посещения от страна на едната страна в имота.“;

3/ „Налице ли е годен обект на собственост и ако това е така – налице ли са валидни сделки по отношение на същия?“;

4/ „Длъжен ли е съдът да разгледа и да се произнесе поотделно за всеки един от недвижимите обекти по иск по чл. 124 от ГПК, при положение, че ответниците имат едно и също поведение към всеки един от недвижимите имоти?“;

5/ „Може ли съдът да отхвърли иск по чл. 124 от ГПК за недвижим имот – дворно място, а да уважи такъв по отношение на сградите ситуирани в този недвижим имот?“;

6/ „Следва ли съдът да изложи мотиви за уважаване или отхвърляне на иск по чл.124 от ГПК за всеки един от обектите /недвижими имоти/, предмет на претенцията?“;

7/ „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор на същите?“;

8/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, относими към правния спор, и то съвкупно?“;

9/ „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“

По тези въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС- задължителна с тълкувателни решения и решения по чл.290 ГПК.

Касаторът обжалва основното решение по чл. 124, ал. 1 ГПК и това за поправката му по чл. 247, ал.1 ГПК, с еднакви оплаквания и изложения. Същностна черта на решението по чл.247 ГПК- за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение по спора е, че то има за последица отстраняването на порок, при който е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Касае се за действие, допустимо да се извърши от съда, който е постановил основния акт, по причина, че не става дума за изменение или отменяне на формираната воля на съда, която е ясна, но е отразена неточно. Решението, с което поправката се допуска, премахва несъответствието между волята на съда и нейния външен израз, а не подменя съдържанието на поправения акт. Когато страната счита, че основното решение страда от неотстраним от самия съд порок (нищожност, недопустимост или неправилност), извън допусната техническа грешка, пътят за защитата й е да подаде жалба срещу основното решение, което в случая е направено от ищцата. Ето защо при обжалване на решението относно поправката, горната инстанция е ограничена да провери само дали са били налице предпоставките по чл. 247 ГПК, поради което релевантни от гледна точка разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК се явяват въпроси, които касаят провеждането на производството по чл. 247 ГПК - дали визираното от страната несъответствие представлява очевидна фактическа грешка; спазен ли е процесуалният ред за отстраняването й; произнасянето на съда в рамките на правомощията му по чл. 247 ГПК ли е. Изложението към касационната жалба в случая не съдържа въпроси в този смисъл, а обективира единствено несъгласието на касаторката с основното решение с неговото поправено съдържание. Ето защо съставът на ВКС приема, че отсъства общото основание за допускане на касационното обжалване на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, предвид което е безпредметно обсъждането дали е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 или т. 3 ГПК. При извършената служебна проверка на същото не се констатират пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. Обжалването на решението за поправка на очевидна фактическа грешка не може да бъде допуснато.

По отношение на основното въззивно решение, настоящият състав, съобразявайки указанията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, намира, че същото (съобразно поправката относно имената на ищец и ответник) в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният от Ц. Н.-П. срещу Л. Д. иск по чл.124, ал.1 ГПК за 1/2 ид.ч. от правото на собственост по отношение на описаните в исковата молба имоти, следва да бъде допуснато, поради вероятността в тази част да е недопустимо. Съмнението за това се повдига от исковата молба и уточнението към нея, направено пред въззивния съд, и от отговорите на ответницата Л. Д. по тях, сочещи на липсата на спор над 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху процесните имоти, т.е над частта, която ответницата Д. претендира като своя наследствена ид.част от тези имоти. Преценката за допустимостта на въззивното решение в тази част ще се извърши с решението по съществото по чл.290 ГПК.

По отношение основното въззивно решение (съобразно поправката му) в останалата част, настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за допускане касационното обжалване, по следните съображения:

Съобразно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, касаторът следва да посочи правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, респ. от касационната жалба, като липсата на такъв относим за делото въпрос е пречка за допускане касационното обжалване. По отношение на този правен въпрос като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е посочена и обоснована някоя от допълнителните (специални) основания (предпоставки), предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, като наличието на общото и допълнителното основание за селекция са кумулативно изискуеми.

Въпроси от първи до шести, не представляват правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не е налице общото основание за селекция по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са фактически, на същите не може да се даде принципен отговор, тъй като зависят от конкретиката на всеки отделен спор, и имат отношение към правилността на решението. Въпроси втори до шести са поставени и некоректно, не са обуславящи, тъй като въззивният съд не е излагал мотиви по такива. Липсата на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване изключва преценката дали по отношение на тези въпроси е налице и специфичната, кумулативно изискуема такава по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК, като последната и не е обоснована.

Въпроси седми до девети също не обуславят извод за допускане касационно обжалване, защото те не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са оплаквания за допуснато от съда нарушения на процесуалните правила, които оплаквания не подлежат на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите, съгласно горепосоченото ТР № 1 по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Същевременно в случая всички релевантни по делото факти и обстоятелства, и доказателствата за установяването им, са част изследвани от въззивния съд в рамките на спора дали собствеността спрямо процесните имоти-дворно място и постройки в него, притежавана от общия наследодател С. К. и съпругата му Р., е преминала по наследяване към законните му наследници, респ. дали наследникът им Л. Д. /ответник по иска/ е загубила своето наследствено право на собственост върху 1/2 ид.ч. от собствеността върху тях, респ. и дали същото право на собственост върху тази 1/2 ид.ч. е било придобито от ищцата. Наличието на мотиви по предмета на спора изпълва задължението на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, в съответствие с практиката на ВКС по приложението им, а правилността на направените изводи не може да се проверява във фазата по чл.288 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по тези въпроси. Такова не е налице по тези три въпроса и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, освен по причина, че въпросите не покриват общото основание за селекция, и поради това, че не е обосновано и специфичното, кумулативно изискуемо основание на тази хипотеза. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице съмнение за нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на основното въззивно решение в частта по произнасяне за правото на собственост върху спорната 1/2 ид.ч., за която ответницата възразява, че притежава по наследствено правоприемство от баща си, респ. и от майка си, и което не е изгубвала. Съдържанието на въззивното решение за тази спорна 1/2 ид.част не сочи на видимо тежко нарушение на закона - законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и съдебният акт не е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика.

По частичното допускане на касационното обжалване на основното решение, касаторът дължи заплащане на държавна такса в размер на 25 лв.

Воден от изложеното, и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на гражданската колегия