Определение № 1470 от 16.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 785/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу определение № 331 от 04.02.2025 г. по ч. гр. д. 1594/2024 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено определение № 516 от 07.08.2024 г. по гр. д. 287/2024 г. по описа на Районен съд – Айтос, с което е оставена без уважение молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение № 152 от 19.06.2024 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в противоречие със задължителни за националните съдилища решения на Съда на ЕС. Изтъква, че неправилно въззивният съд е приел, че определеното адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца не е прекомерно, като се е позовал на установените размери в Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Счита, че даденото разрешение противоречи на практиката на Съда на ЕС по решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г., съобразно което съдът не е обвързан от праговете, разписани с Наредбата. Излага, че делото не се ползва с фактическа и правна сложност и неправилно възражението за намаляване на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение като прекомерно не е уважено от съда. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено и постановено друго, с което да бъде намалено присъденото адвокатско възнаграждение в полза на насрещната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следния въпрос: „При направено своевременно възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК обвързан ли е съдът да ползва като ориентир посочените минимални размери на адвокатските възнаграждения в Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“ Моли касационно обжалване да бъде допуснато по поставения въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като излага, че въззивният съд е дал отговор на правния въпрос в противоречие на приетото с решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/2022 г. и решение от 28.07.2016 г. по дело С - 57/15 г. на Съда на Европейския съюз. Ответникът по жалбата, И. А. Х., оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Сочи, че въззивният акт е правилен. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изречение 2-ро ГПК съдебен акт в указания на страната преклузивен срок. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че уговореното и платено възнаграждение за адвокат в първоинстанционното производство възлиза на сума в размер от 1 380 лева, която сума е платена в брой видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие – лист 41 от първоинстанционното производство. Посочил е, че съгласно мотивите към т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г., постановено по тълкувателно дело № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Позовал се е на задължителните за националните съдилища разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C- 438/22, че чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. При съобразяване на даденото с решението на СЕС тълкуване е намерил, че приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗА законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Обобщил е, че при надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Изтъкнал е, че в конкретния случай – първоинстанционното производство е образувано въз основа на предявени обективно кумулативно съединени искове от И. А. Х., като в исковата молба процесуалният представител на ищеца е обосновал своите доводи за недължимост на задълженията на ищеца в общ размер от 10 881, 26 лева. Отчел е, че процесуалният представител е направил детайлно проучване на всяка една от предявените претенции, участвал е в насроченото открито заседание пред първоинстанционния съд, като е представил и допълнителни доказателства във връзка със становището на ответната страна, изразено в отговора на исковата молба, поради което е счел, че уговореното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в първоинстанционното производство не се явява прекомерно. Допълнил е, че изводът се потвърждава и от съпоставката на договореното и претендирано възнаграждение за адвокат с общия материален интерес по делото – сумата от 10 881, 26 лева, и размерът на минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – разглеждано в случая само като ориентир, което е в размер на 1 379 лева. По тези мотиви е намерил, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото в първоинстанционното производство и е потвърдил обжалваното определение, с което първоинстанционният съд е отказал да измени решението си като намали на основание чл. 78, ал. 5 ГПК платения от ищеца адвокатски хонорар. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуален въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като съдът не е дал решение на въпроса в противоречие на акт на Съда на ЕС. Въззивният съд се е позовал на цитираното от частния касатор решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, задължително за всички съдилища в Република България/ чл. 633 ГПК/, и счел, че приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗА законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Обобщил е, че при надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело, каквато е сторил. Само като допълнителен довод е посочил, че възнаграждението не е прекомерно и предвид материалния интерес по делото, а обвързаният с последния и установен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимален размер на възнаграждението е посочил само като ориентир, като ясно е подчертал, че този размер не е задължителен за съда. Приетото от съда разрешение не влиза в противоречие с решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/2022 г. и решение от 28.07.2016 г. по дело С - 57/15 г. на Съда на Европейския съюз, като съдът се е съобразил с тях и е отказал да приложи Наредба 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, включително не е приел, че установените с последната минимални размери са задължителен ориентир за съда. По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Константна е съдебната практика, че в настоящото производство по чл. 248 ГПК разноски не се присъждат на страните, поради което и разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение